Embed from Getty Images

Първите дъждовни капки започват да падат в ранните часове на 30 ноември. Над заспалата София проблясва светкавица.

Поредният гръм отеква в прозорците на „Майчин дом” в 02:24 ч. Той е на седмото небе от щастие, докато с треперещи ръце и глас съобщава по телефона за добрата новина. Преди броени минути е станал баща. За първи път в живота си. Майката и малката Калина са в отлично здраве. Момиченцето тежи 3,6 кг, високо е 52 см и на дясното си коляно има родилен белег, подобен на този на баща й. Докато набира поредния номер на тръпнещ в очакване роднина, той отпива глътка от манерката във вътрешния си джоб. Очертава се денонощие на алкохолно опиянение. Както вчера, онзи ден, месеците преди това. Както утре, вдругиден, месеците след това. Сестра му пожелава всичко в живота на детето да върви по вода.

Вървейки по мократа алея в ж.к. Белите брези, двете близначета държат здраво майка си за ръка. Митко радостно нагазва във всяка локва, мислейки се за чудовището от филма, който татко им беше пуснал снощи. Теди реве и се тръшка, че не иска на ходи на детска градина. Майка им изкрещява, нарежда им да замълчат и забързва крачка. Натрапчивата мисъл, която я гложди от известно време, започва да образува все по-големи вълни в нея с напредването на деня. Минава 07:12 ч. и след като остави децата, трябва да се върне вкъщи, за да изпие таблетката предписано синтетично спокойствие и да сготви набързо преди да застъпи смяната си в наскоро открит хипермаркет.

В 08:24 ч. Бисер излиза от кварталния супермаркет с тубичка и квадратна кутийка, скрити свенливо под учебниците в раницата му. Взел е раницата само, за да не събуди подозрение в родителите си, които по принцип обичат да задават прекалено много въпроси. Вместо към училище, върви към малкия апартамент в Люлин 7, където Марин го очаква с нетърпение. Рано сутринта баща му е заминал с приятелката си на СПА хотел близо до Разлог. Сами и скрити зад панелните стени от света и неприятното време, двамата тийнейджъри щяха да се отдадат истински един на друг за първи път.

За първи път от четири години Христо остава сам. Връзката му с Евелина се беше изчерпала и от онази магия, която караше пеперудките в стомаха да пърхат като обезумели, отдавна нямаше и помен. Никога не бяха изневерявали един на друг. Никога не се бяха карали сериозно. Нямаше и други обекти на интерес. Просто любовта беше увяхнала. Докато таксито бавно напредва по бул. България на път към офиса на клиента, той излива душата си на шофьора. Монологът му секва, когато в 09:36 ч. по радиото пускат November Rain на Guns ‘n’ Roses. Целият останал път прекарват в тишина. Христо остава без отговор и изтрива последния ѝ СМС, в който тя пише, че ще се радва да си останат приятели.

Началото на необичайно приятелство е дадено в 10:48 ч., когато бялата жигула на фрезиста Дончо поднася и близва левия калник на BMX x5. Леката кола се завърта на задната си ос и се врязва в каменния парапет на Цариградско шосе. Джипът спира разко и от него изскача мениджърът на голяма българска фирма за софтуер. Отваря вратата на жигулата и студено казва нещо за олющена боя и стотици левове. Прави кратка пауза, след което с добродушна усмивка заключва, че няма нищо по-важно от живота. Протяга ръката си пред невярващия поглед на Дончо. Следва дълго ръкостискане.

Без да стиснат ръцете си, двамата братя се разделят в 12:00 ч. на тротоара пред западналото кафене в ж.к. Банишора. Погледите им преливат от неприкрита неприязън един към друг. Баща им беше починал преди няколко месеца внезапно и без да остави завещание. От тогава непрестанно се препират кой какво заслужава да му бъде прехвърлено. Резултатът от поредната им среща е нищо повече от нови люти кавги и закани. Когато Асен и Петър си обръщат гръб, автомобил профучава през голямата мътна локва на улицата и ги изпръсква със студена кална вода. Нито един не се обръща назад.

Рени се обръща в посока към Витоша и в сърцето й трепва смесица от радост и страх. Около 13:12 ч. е и най-високите части на планината вече започват да побеляват. В средата на декември, малкият ѝ син, който учи социология в Англия, се връща в България за кратка ваканция. Счетоводителката иска да го изненада с подарък – ски каска, която е купила от магазина за зимна екипировка, помещаващ се в малък трафопост в ж.к. Слатина. Целият минал сезон му береше страх, че кара незащитен. Хваща автобус 72 в посока към центъра и с облекчение сяда на седалката до вратата. Ставите я болят неимоверно. От тази болест все по-рядко излиза от дома си.

Сгушен е в дома си на четвъртия етаж в стария тухлен блок в ж.к. Лозенец. От години вече не го отоплява, но е облечен с няколко слоя дрехи и не усеща студа наоколо. Костадин чувства хладината в себе си. Днес се навършват три години от онзи също дъждовен ден, когато онова нещо му отне Иванка. Сега тя щеше да е на 68 години, 2 месеца и 27 дни,  а от сватбата им щяха да са минали почти петдесет години. Разкривените му пръсти галят картичката, която тя му беше изпратила при едно летуване във Вършец. В 14:24 ч. по едната му страна се отронва сълза.

Безутешни, горчиви и едри сълзи, примесени с дъждовните капки, напояват печалната почва в кв. Орландовци в 15:36 ч. Прилежно гримирано и облечено с най-запазените му дрехи, тялото на Васил бива спускано към вечността в затворен черен ковчег. Само думите на свещеника и глухото тупване на пръстта нарушават тишината под кипарисите. Малкият Васил, който не искаше да става и дума да остане вкъщи, също е тук. Спомня си всички онези дни, прекарани с дядо си, който като същински магьосник превръщаше кубчетата дърво в най-прекрасните играчки на света. Той беше и щеше да остане неговия идол завинаги. Нямаше и капка съмнение, че ще стане резбар като дядо си един ден.

„Един ден всичко ще бъде наред” – думите, които Велислава си повтаряше като мантра в продължение на седем години, най-после се сбъднаха. През този период беше опитала всичко – диети, книги, лекари, врачки, процедури. Макар че нито тя, нито Мишо, имаха здравословен проблем, който би могъл да им попречи, тя така и не успяваше да зачене. Той се прибира в 19:12 ч. в тристайния им апартамент в кв. Манастирски ливади – Запад, който почти са изплатили. Първоначално като я вижда, си помисля, че се в случило нещо ужасно. Приближава се и тя му подава безмълвно плика с резултата. Той разбира без да го поглежда. Прегръща я. Дълго време остават неподвижни и заслушани в ритъма на двете сърца, към които скоро щеше да се присъедини и трето. Почти на 37 години, в края на август следващата година, за първи и единствен път, тя щеше да роди.

Безброй идеи се раждат на различни места в София след 20:24 ч. Добри, лоши, големи, малки, градивни, разрушителни, умни, глупави, способни, сакати…Една част от тях умират още в зародиш, без да имат шанс да се реализират. Други щяха да са мъртви до сутринта – забравени, сметнати за глупави или страхливо изоставени при сблъсъка с реалността. Някои от тях щяха да оцелеят. За да изригнат и изгаснат в рамките на деня. За да се затичат, да наберат скорост и да се препънат. За да скочат по-високо, отколкото някой някога е скачал и бавно да залязат. Или да останат някъде там горе – като пътеводна светлина, като символ, като доказателство, че невъзможното е просто дума и единствените истински рамки и пречки, които могат да съществуват, са именно поставените от нас самите.

В късните часове на 30 ноември дъждът започва да затихва. Препускащ на полярния експрес, снегът се очакваше скоро. А животът, заедно с всичките радости и несгоди, напук студа и зимата, щеше да продължи и в новия ден.