История за малките неща: II част

2c

Сянката на бъдещето

Възрастният мъж приключи своя разказ за продан и зачака.

Последва дълго мълчание, обвито в задушливия цигарен дим на търговеца на истории. Той пушеше бавно, дълбоко и с непроницаемо лице. След последното подръпване, смачка фаса в златния пепелник пред себе си и заговори:

– Нелоша приказка. Ще ти дам толкова – протегна празната си длан напред и глух за думите на стареца продължи – Такива истории отдавна не се купуват. Вече никой не се интересува от… малки неща.
– А какво са малките неща, ако не градивен елемент на големите?
– Така е за онези, които могат да си позволят лукса да мислят. Аз нямам нужда от клиенти, чието богатството се намира във вътрешния им свят. Разбираш ли? Събери си трохичките и ми донеси зрелище. Нещо пищно, крещящо, вулгарно. Сексът, насилието и простотията, поотделно или в комбинации, винаги са се харчели отлично. „Като топъл хляб“, както казвахме някога. Донеси ми банкова измама или масова трагедия – ураган, клане, земетресение, изгубен самолет, ядрена авария… Донеси ми любовните истории на известните личности, както и тайните им изневери и пропадналите животи на разглезените им деца. Искам да чуя как светилата гаснат, как титаните падат на колене. Искам болести. Колкото по-страшни, смъртоносни и покосяващи надеждите, толкова по-прекрасно. И толкова по-скъпо, разбира се. Около нас има какво ли не. Просто се огледай. Но не се вглеждай. Никой няма полза от това.
– Колкото повече гледаш нещо, толкова по-голямо става то в очите и живота ти.
– Тук си от почти час, гледам те, слушам, но така и не видях ползата. Нямам интерес към „историята“ ти.
– Но аз не искам да я продавам.
– Не я продаваш? Тогава защо си тук?
– За да я подаря.
– Пазар няма дори за безплатни приказки за лека нощ. Донеси ми нещо голямо и може да говорим отново.
– Кажи ми какво може да лиши господаря от спокоен сън, колкото и охрана да има наоколо? Един незначителен, но много много упорит комар. Какво е пожарът, опустошил цяла гора? Искрата, която не признава нищо и никой. От къде започва животът? От една микроскопична клетка, получила шанс да надскочи себе си. Ами любовта? Пораснал поглед, докосване, жест, една малка…
– Твоите трохи не са хляб за мен.
– Моля те, вземи я.
– Приключихме.
– Просто я вземи от мен…

Търговецът на истории махна с повелителен жест и не каза и дума повече. Вратата се отвори с подканващо скърцане, за да влезе следващият кандидат-продавач.

Гърдите на мъжа се наляха с олово. Той стана сковано и се отдалечи в мрачния лабиринт от улици. С всяка крачка дясната му длан натежаваше повече и повече, а болката в нея политаше още по-високо. Тази несломима болка, предизвикана от нещо ръждясало, очукано и старо, събирало някога два свята в един.

Един свят, в който нямало черно.

Следва продължение

Прочети I част

Реклами

История за малките неща: I част

1a

Превратностите на миналото

Имало едно време една халка, създадена от изпепеляващата любов между огъня и стоманата. Тя била здрава, гладка и блестяща. Най-голямата ѝ мечта била да стане част от предпазител на контролен бутон в кабината на презокеански самолет. Всеки ден гледала небесния простор през тясното прозорче в тавана и бленувала да го кръстосва нашир и надлъж в слънце, облаци, мрак. Представяла си как във важни моменти пилотът се пресяга към таблото, освобождава предпазителя, натиска бутона, самолетът се приземява успешно и всички започват да ѝ ръкопляскат за добре свършената работа.

Обаче съдбата отредила друго. Чевръсти ръце грабнали халката от кашона, който тя деляла с безброй нейни връстници, натикали я в прозрачен плик, затворили го с рязко движение и го запратили в дебрите на цветна картонена кутия. Дни и нощи халката прекарала в тъмнина. Външните сили редовно променяли разположението на кутията в пространството. Понякога това се случвало прецизно и тихо, друг път – грубо и с ругатни, които, заедно с далечните звуци на двигатели, били от малкото доказателства, че светът навън все още го има. Седмици по-късно светлината се отъркала по халката закратко – колкото да разбере, че била превърната в сувенир към нов модел автомати за сноуборд.

Това, разбира се, не била мечтата ѝ. Тогава нейната стоманена природа ѝ припомнила да бъде търпелива и силна, защото пътят към мечтите рядко е застлан със ситни стружки и машинно масло. Халката решила да приеме новата си роля с ентусиазъм и да я изиграе по най-добрия начин. Щом така било писано, първо щяла да се научи да лети по заснежените склонове на Земята, за да е готова един ден да полети във висините над нея.

Оставена в кутията под рафта със ски екипировка, тя започнала да чака. Чакала, когато високата цена на автоматите отказала първия харесал ги купувач. Чакала и когато клиентите започнали да пренебрегват автоматите, защото се появили нови и по-съвършени модели. Чакала унило през дългите топли месеци, в които магазинът бил затворен, и развълнувано, като чуела как хрупащите в снега стъпки приближавали към входната врата. Чакала до началото на един топъл безснежен декември, когато две предприемчиви ръце върнали прашните автомати в кутията и я подали на други две, по които пробягвали тръпки на вълнение.

Скоро след това непознатите ръце отворили кутията и извадили всичко навън. Оставена сама на ламинирания паркет, халката наблюдавала как ръцете прикрепят белите автомати върху очукан сноуборд. Като приключили и го изправили до стената, слънчев лъч разкрил няколко застинали в полет гарвана, нарисувани върху него. В това халката прозряла добро знамение. Уви – ръцете я взели, повъртели я от всички страни и я захвърлили в близкия шкаф. Тъмнината обгърнала мечтите ѝ за пореден път.

1b

В шкафа халката попаднала на десетки дреболии и техните покрити с прахта на времето истории.

Най-възрастна от всички била тъмносинята алуминиева кутия, която била вдовица на отдавна изразходван и изхвърлен на боклука сладникав парфюм. Кутията непрекъснато парадирала, че именно тя и съпругът ѝ отворили пътя към мъжеството на техния собственик. Затова изисквала всички да ѝ засвидетелстват нужното уважение.

На който пропуснел да го направи, кутията изпращала братята – сребърните пръстен и ланец, за да му припомнят. Преди години двамата преживели звездния си миг на абитуриентския бал на собственика им и още на следващия ден били забравени. Алтернативите пред тях били две – или да се задомят или да тръгнат по лош път. В крайна сметка го ударили на ергенлък с разпръснатите из шкафа едри и дребни монети. Забъркали се с дузина неблагородни кламери, кабърчета и безпасни игли и правели поразии наоколо.

Всеки от братята вършел това със скрита и неизречена пред никого надежда, че ще привлече вниманието на ластичката за коса. Някога тя принадлежала на скъп за собственика им човек. След като нежният аромат на коса изветрял от нея, спомен за миналото пазел единствено заплетеният кестеняв косъм, който ластичката зорко пазела в себе си. Обвита в мълчание, тя прекарвала по-голямата част от времето си до онази дървена стена, която понякога се открехвала за съвсем кратко. Сякаш се молела на ръката да я забележи, за да я отнесе на място, където отново ще бъде желана и обичана.

Освен ластичката, там, в хаоса от стари билети за влакове и музикални концерти, се навъртало и едно прокъсано плетено топче, пълно с парченца пластмаса. В миналото то било предпочитан начин за игра, но след като се появили новите електронни забавления, било оставено настрана. Разклатено от мъка и безбройните ритници на младежите с изтъркани кецове, умът на топчето бързо се помрачил. „Ааааз летя, ааааз летя, аз летяяяя, аз летя над прашните площади…“ – си тананикало то с присъщия на лудите неуморим ентусиазъм.

Останалите вещи избягвали предната част на шкафа, поради свръхестествения си страх от собственика. Още била прясна историята за компактдисковете с музика, филми и игри, които дълго време живеели със самочувствие, че са недосегаеми, защото били многобройни и със завидна памет. В един неочакван момент ръката събрала всички кутии с ужасени умници и повече никой никога не ги видял.

След като прекарала известно време из шкафа, халката избрала да остане именно в предната му част. Облегната върху картонена картичка с изобразена торта и надпис „29“, тя започнала да губи вяра. Единствено бръщолевенето на безумеца поддържало тлеещата искра на надеждата, че някога мракът ще се разсее и тя най-после ще полети.

1c

И така минавало времето до деня, когато невъобразима сила изтръгнала шкафа от мястото му. Вещите били разпилени из стаята, а много от тях – яростно разкъсани и изпочупени. Халката попаднала под близкото легло и останала далеч от трясъците и виковете. Суматохата затихнала не след дълго и две очи надникнали под леглото. Дълги топли пръсти взели внимателно халката, отърсили я от прахта и за неин ужас започнали да я разчекват. Образи на гръмотевични небеса, заяждащи контролни бутони и изкривени от ужас лица понесли халката стремглаво надолу към бездна от болка и горчивина.

Но това не бил краят. Когато всичко преминало, халката видяла, че на нея били поставени два ключа. По-малкият от тях надълго и широко се представил като ключ за входната врата на жилищен блок. По-големият бил пестелив в обясненията, но се разбрало, че е отговорен за входната врата на двустайно жилище. За малкия било голяма обида да стои на едно място с интроверт като ключа за апартамент на седмия етаж. Другият, от своя страна, бил недоволен, че трябва да дели обща халка с някакъв партерен клюкар и перко. Техните препирни кой е по-важен за собственика им били постоянни. Този за апартамента твърдял, че е ключът към домашния уют, а партерният – ключът към големия широк свят. Споровете им винаги завършвали със скандали и всеки от тях тръгвал в противоположни посоки по халката. Но нали тя била кръгла и много скоро двамата пак се срещали. След това продължавали да се карат, разделяли се и се срещали отново. Халката била безпристрастна, но ги държала здраво в хватката си.

Накрая ключовете се изморили от вечните караници и си дали сметка, че и двамата са еднакво значими, защото са част от едно цяло. С търпението си халката успяла да ги помири и обедини. Тя приела призванието си и стоически крепяла съюза между двата ключа. Това ѝ носело удовлетворение и усещане за значимост, въпреки че мечтата ѝ да полети така и не се сбъднала.

Следва продължение

От Влас до Слънчака нищо ново

1

Излежавахме се на плажа преди яхтеното пристанище в Свети Влас. Минаваше 16:00 ч. и следобедният глад се заобажда в стомасите на моите хора. Аз останах на плажа, защото хранителните ми пориви даваха заето, а и задобрявах в дисциплините по събиране на слънце и тъпчене на пясък. След още час на усърдно безделие събрах покъщнината и при привидно логичния избор как да се върна към Слънчев Бряг – дали бързо и лесно с автобус или пеша по плажа през незнайно къде, аз избрах второто.

Малко след заливчето, където две големи палми гледат в далечината към Стария Несебър, фиксирах девойка, четяща дебела книга. Заговорихме се на езика на Шекспир и тя се оказа точно това, което си представях – учтива и умна. Казах ѝ го и я попитах как успява да се справи с всички навлеци, които вероятно постоянно ѝ прекъсват четенето. Тя само се усмихна и се представи като Клои. Аз ѝ признах, че много я харесвам и я помолих за телефонния ѝ номер. Тя го написа върху отбелязката си за книга, което много ме зарадва. Обещах да ѝ се обадя вечерта, за да не си говорим за Паулу Коелю. Няколко минути след като се разделихме ѝ звъннах, за да ѝ благодаря за наистина хубавия разговор. Вдигна ми някакъв гръмогласен чичко, който на не много чист, но все пак на чист български изгрухтя, че имам грешка и шумно ми затвори. Ех, Клои, аз наистина те харесвах.

По-нататък морето се превърна в супа от зелени водорасли. До самия ѝ ръб стоеше бяло като млечна застройка емо от женски пол с оцветена в тюркоазено коса. Носеше огромни слушалки, които излъчваха глух тътен. Два дракона се виеха около нейните бедра до глезените, бодлива тел стягаше лявата предмишница, череп се хилеше от дясното рамо, а голям кръст разполовяваше гръбнака ѝ от шийните та чак до опашните прешлени. Какво ще кажеш да татуирам една смучка на врата ти – казах ѝ? Тя май не ме разбра, но се усмихна свенливо. Усмивката ѝ разкри лабиринт от зъби, в който би се изгубил дори Минотавъра. Плясъкът от разбилата се наблизо вълна още не беше стихнал, когато вече бягах надалеч по-бързо от разярен бик. Заклевам се, че усетих червените очи на драконите да изгарят врата ми.

Спринтът си каза думата и ме заля страшна жажда. В най-близкия бар вече хлопваха кепенците, но барманът беше пич и ми даде бира от 3,50 за 5,00 лева. След малко влязох в плажна ивица, където по табелите осезаемо се настани немският език. До самата вода бяха издигнати няколко гъзарски балдахина. На единствения обитаем тинейджърка се люлееше с аушвицен пинчер в скута и гледаше морето с вегетариански поглед. Изведнъж тениската с надпис „Barely Legal“ ми долипсва адски много. Седнах до тях и зареях поглед и аз. Безценни са моментите, които прекарваме с хора, които не правят никакви усилия да ни занимават със себе си. Благодарих им за съдържателния разговор и след като нито тя, нито оцъкленият ѝ братвурст пожелаха да опитат от бирата ми, скочих от балдахина и продължих напред.

Брегът започна да се стеснява, докато храстите отстрани се издигаха над тънки вафлоподобни скали. Взвод арийчета строеше пясъчно укрепление срещу пенливите вълни. От най-високата му кула се откриваше гледка към самото съвършенство, което изкусно похапваше зелена ябълка. Изгубил ума и дума се понесох на там и всяка крачка изпращаше смъртоносни изстрели право в сърцето ми. Кожа като шоколад с 30 процента какао, лешникови очи, чипо носле, пръсти на краката, дефиниращи божествената пропорция… Нещата станаха неописуеми, когато до това съвършенство седна… отново то! Единственото по-хубаво нещо от красивата жена е още една точно като нея. Обезоръжен рухнах на колете пред този бастион на безвременния съзидателен гений на природата. Мобилизирах малкото ми налични думи и с подкрепата на жестове започнах остроумно да разчупвам леда. „Цузамен (посочих ги с показалци). Есен (със събрани палец, показалец и среден пред устата ми). Саламен (с изпънати под прав ъгъл палци и показалци, сочещ към… сещате се къде)? Нужно ли е да спомена, че в този единствен по рода си хепи ауър не получих два коктейла на цената на един, а десетки шепи напълно безплатен пясък в лицето?

Докато си плакнех очите в спокойното заливче по-нататък, загледах едно пиче на няколко метра навътре в морето. Беше с гръб към мен и носеше оранжев бански, подобен на този на Холи Бери в един от по-новите стари филми за Джеймс Бонд. Събрах няколко дребни камъчета и ги захвърлях покрай нея, издавайки с уста звуци като от стреляща картечница. Като се обърна, ѝ съобщих тържествено, че е спасена от настървен робооктопод и ѝ се представих като Конър, Джон Конър. Обаче се оказа, че има гадже, който не само че беше зад мен, но и предпочете да ми се представи с юмруци, вместо с думи. С директен десен ме изпрати право във водата, където Холи вече пищеше от страх. Аз не можах да се сдържа и започнах да пълня ушите им с истеричен кикот, докато мъжагата пълнеше тялото ми с тежки боцове и попръжни, на каквито само братята сърби са способни.

С адреналин на макс нагазих във вода с хлъзгави камъни, снимах сянката ми върху глинест плаж с размерите на гарсониера и почти настъпих на босо гниещ по гръб гларус. Навлизах във владенията на черноморския Содом и Гомор или „Слънчака“, както го наричат всички, които са поглъщали жадно от неговите опияняващи сокове.

Първият му дар към мен беше приближаваща се в тръс плът, от която мазнините съвсем явно се срамуваха. Ако не бях отстъпил, щях да се разбия в пресата ѝ, издялана от три съвършени реда карбонови нишки. С подсвирване ѝ заявих, че я намирам за изключително секси, а тя ми отвърна с добре трениран среден пръст, без да се обръща. Светлорусо момиченце я догони с плачливо „Мама, жди миня!“, което леко ме смути. След секунда ми мина и продължих да гледам ритмично отдалечаващите се стегнати тъпанчета, които изпълваха воайорската ми душа с прекрасна мелодия.

До каменистия плаж малко по-нагоре, върху жълт шезлонг, се бе пльоснала какичка с цици колкото боксовите круши, които чужденците млатят по крайбрежната алея. Избрах стратегията на директната атака, за да акумулирам максимален брой точки. С два скока се озовах над нея и щедростта ѝ всмука жадните ми шепи. Стъписаните ми пирински очи срещнаха нейния леден кавказки поглед, докато поставяше ръце зад тила ми и ме придърпваше към сластната си паст. След задушаващото тръшване на шезлонга не помня почти нищо. Знам само, че се опитвах да си поема дъх почти до Виктория Палас.

На пясъка пред казино Платинум момиче с ален гръб лежеше по нос в пясъка. Побутнах я с пръст, но получих само глухо мънкане. Като един истински добър човек седнах по турски до нея и проведох безвъзмезден психоаналитичен сеанс. От краткия полумонолог разбрах, че е наше момиче и работи в един от лунапарковете. Предишната вечер си отвинтила главата с безплатни отвертки в Оксиджен и срутила покрива директно на дансинга. Съквартирантката ѝ и някакъв произволно забърсан пич (май бил швед) я завлекли в служебния апартамент, след което правили апокалиптичен пиянски секс на масата, докато тя яростно бомбордирала тоалетната чиния през устата си.

През цялото това време вървях сам по брега между спокойния Свети Влас и порочния Слънчев Бряг, търсещ те, и запълвах празнотата с истории мимолетни и вечни като морски вълни.

Истории, които нямаше да отнеса със себе си като спомен.

2

Мигът, в който трябва да ти кажа всичко

^CA698BCEEE65124CD74FE4720908C60C14ED90CBD62F0EC472^pimgpsh_fullsize_distr

Остават броени минути и за последен път ще се върна назад, толкова много назад, че ще стигна някъде далеч в бъдещето.

Варвари и цивилизовани

Представям си как в порядъчната ви фамилна къща съм изправен на съд пред многочленната комисия на твоето семейство. Баща ти, който се смее само на историите си от миналото, безупречната прическа на майка ти, добре облечените братя, сестри и всички останали роднини, имената на които вероятно ще си ми казвала доста пъти преди да запомня. Всички ще са сериозни и ще ме гледат в очите, докато баща ти разговаря с мен. Той ще изтъкне, че България не е подходящо място за отглеждане на първото дете на малкото му момиченце. Ще последва дълъг и убийствено аргументиран монолог защо смята така. Само аз ще забележа деликатното ти потрепване при изричането на най-големия ти алерген – думата „момиченце“. И това ще изгори последния мост към пресъхващия остров на дипломацията. Баща ти ще завърши с ледена увереност в правотата си, аз ще те хвана с топли ръце и в тишина по-дълбока и бекрайна от космоса ще те отведа от порядъчната ви къща до летището. И от там – в моята „варварска“ родина, където ще живеем малко по-трудно, но много по-свободни.

Вазата на раздора

Виждам и как ще оставиш вазата обратно на рафта и ще ме помолиш да си тръгнем от магазина веднага. По обратния път ще започна да ти разказвам за деня ми, а ти безучастно ще гледаш танца между снежинките и светлините през прозореца. Срещу въпросите ми за твоя ден и ситуацията след напускане на шефа ви ще получа половинчати и лишени от емоция отговори. И тогава ще премина по същество. Ще ти кажа, че пурпурното е последният цвят, в който бих си представил да бъде оцветена една ваза. Да, вярно, това ще е любимият ти цвят, но точно за ваза… По-скоро бих си представил пурпурна седалка за тоалетна. Разбира се, това ще бъде иронична шега, и, разбира се, тя ще бъде толкова безкрайно неуместна, че ще ми отговориш единствено с мразовит поглед. На вратата на апартамента неслучайно засегната ти натура случайно ще се докосне до нещо твърдо на пода и когато пуснеш осветлението, ще видиш не само своята пурпурна ваза, но още десетки други в различни цветове, размери и форми, препълнени с уханни цветя. Ще се втурнеш към мен яростна и прекрасна, и ще ме целунеш толкова силно, че ще залитна назад.

Най-вкусните еклери на Земята

София ще се готви за заслужена следобедна дрямка, а цъфналите липи ще крещят тихо в сетивата ни. Дългата борба между моята интригуваност и твоята срамежливост ще е била приключила с крехко примирие – съгласието ти да са разходиш из града с мен. Верен на обещанието ми вежливо ще те разведа из реновираната Витошка, ще ти покажа разкопките на Сердика и ще се изкачим до Александър Невски. Ще ти разкажа моята версия за историята на храма, в която ще се преплитат сюжети за динозаври, графичен дизайн и еклери. Обяснението на думата „еклер“ ще ми отнеме поне 10 минути, защото няма да успея да се сетя, че на английски е просто „éclair“. Ще ти призная, че това не е София, която искам да ти покажа. Ще ти посоча двата велосипеда, завързани на стойката пред общината и ще те попитам с преправен глас дали ще яздиш с мен към залеза. След като се съгласиш с най-обезоръжаващата усмивка в тази част на обозримата вселена, ще те преведа през тайните алеи и пътеки на Борисовата градина, Ловния парк и Южния парк, ще се качим до Бояна, която ще ни приветства в прохладните си прегръдки, ще се шмугнем под полите на Витоша и по серпентинените й бедра ще излезем на възвишение, което ще ни предложи София на длан. София, която искам да ти покажа. Ще говорим за живота, вселената и всичко останало, и когато някога се разделим, ще те поканя и утре. За да те заведа при най-вкусните еклери на Земята.

Но преди всичко това – преди смелите ни планове за бъдещето, преди да се научим виртуозно да изглаждаме съвместните ни проблеми и преди вечната първа разходка из пътища и пътеки, е редно да направим нещо друго.

Редно е първо да се запознаем.

Остават броени секунди. Ти излизаш от завоя и продължаваш нагоре по булеварда. Аз задъхано чакам на спирката и правя малката крачка напред, с която навлизам в твоята траектория. След няколко туптения на сърцето, си на въздишка от мен и изненадана вдигаш очи от екрана на телефона си. Аз се усмихвам и ти казвам:

– Hi. Nice to meet you. My name is…

И в този момент, точно в този момент, си глътвам езика и не мога да обеля и дума. Пространството около нас се просмуква в един безкраен мимолетен миг, в който без думи трябва да ти кажа всичко, което многократно съм ти казвал в мислите ми. Но не мога. Всичкото в мен е вцепенено като праисторически комар в парче кехлибар. Ти учтиво ми отвръщаш с усмивка, пожелаваш ми wonderful day и продължаваш по пътя си с име, мисли и бъдеще, които никога няма да узная.

Обезкървяване

DSC_2540
Покрайнините на град Летница, в близост до мястото, където през 1963 г. е открито прочутото Летнишко съкровище.

 

Няколко кратки истории от скорошното ми гостуване в Ловеч и околността.

Отсядаме в къща за гости в стария квартал на града – Вароша. Домакинът ни е бивш морски капитан. Можел е да изкара по вода още известно време, но решил да слезе от борда преждевременно. Купил къщата преди няколко години. Вложил немалко усилия и средства, за да я реставрира в автентичен ловешки стил. В нея посреща не само българи, но и чужденци. Самият той и жена му не живеят в къщата, а на няколко крачки по-надолу по хълма. Имат син, който записал добра специалност в Германия. Като завършил, останал да работи там.

След като разгледахме Деветашката пещера, хващаме стоп за Ловеч. Човекът се връща от близкото село Александрово, където ходил да нагледа къщата на родителите му. Ромите от селото не правели поразии. Много от тях работели в чужбина и със спечеленото купували обезлюдени български къщи с огромни дворове. Майка му била над 90 и през студените месеци я взимали в града – Троян, защото й ставало все по-трудно да се грижи сама за себе си. Двамата му сина отдавна живеели в София. Единият работел в голяма международна фирма, другият – в кино индустрията. Справяли се добре. Не смятали да се връщат.

Купуваме сувенири от Покрития мост. В едно от ателиетата харесвам няколко дървени прибора и питам майстора как да ги импрегнирам. С горещ зехтин – казва ми. Мажеш веднъж, два пъти и така, докато дървото повече не иска да пие. На бюрото му виждам масивно парче дърво с резбовани дъбови листа. То е за люлката на бъдещия му внук. Показва ми и останалите части – вече завършени с красиви орнаменти. Остава само да се лакират. Тук ли ще отрасне детето – питам го? В Германия – казва. Снахата е от там и така решиха двамато със сина ми.

На входа на ловешката зоологическа градина. Тя е втората по големина и брой на животните в България. Студено е и няма да можем да видим всички животни. Затова жената на касата ни предлага да платим по студентска тарифа, вместо редовна. Казва ми, че съм приличал на сина ѝ, защото съм ѝ говерел много тихо. Често ѝ се налагало да го пита за едно и също нещо по няколко пъти, защото все не успявала да го чуе. Той учел в Англия. Откакто бил там, пошегува се тя, много се променил и го разбирала още по-трудно.

В тези истории няма нещо нечувано. Те са отдавна познати. Обаче това не ги прави по-малко болезнени. Когато се сблъскаш с тях в рамките на по-малко от ден, тихата тъга на главните герои започва да се промъква в теб. Бавно и без съпротива – като кръвта на хилядите населени места, която изтича към големия град или извън граница.

СМС ли чакаш ти?

Capture
Кадър от „SMS“ на Есил Дюран…мда.

Втората архивна история, получила шанс за пълнокръвен съвременен прочит.

Пролог

Никога не съм го криел, казвам го и сега – роден съм под знака на скептицизма.

Съмнявам се в глухотата на жената, която оставя химикалки с картончета по седалките в междуградските автобуси. Съмнявам се в желаниетo за хляб на цигането, протягащо ръката си с нахално-умолителен поглед. Съмнявам се във всички обещания за вечно здрави стави, бързо изчезващи главоболия, 48-часова защита от изпотяване, изпрани до ослепително бяло дрехи и във виолетови крави, подчиняващи света под знака на любовта.

Мога да кажа без съмнение, че да се съмнявам е единственото нещо, в което не съм се съмнявал никога.

Сюжет

Въпреки всичко това, до ден днешен не мога да си обясня защо се поддадох толкова лесно. Може би защото наближаваше Коледа и празничната аура беше заглушила скептичната ми природа.

Спомням си, че преглеждах блога, който беше на малко повече от месец. По това време той се радваше на десетина публикации и няколко пъти по-малко посещения. Аз се радвах на ентусиазъм, който все още не беше хлътнал по суетата.

Точно тогава получих съобщение на добрата стара Нокиа. „Влез в играта на еди-кой си и спечели супер добрите неща. Изпрати СМС на 145 за начало.“ Явно тази игра вървеше в комплект с мощно антискептично поле, защото дори не се замислих да се усъмня. Кой не иска да има супер добрите неща? – рекох си и изпратих заявка.

Бум – първият въпрос дойде след секунди. Като за такъв трудността му беше от типа „Какъв е цветът на зеленото?“ Тряс – моментален отговор. Следващите съобщения играеха по същия сценарий и единственото развитие беше, че въпросите ставаха още по-тъпи. Независимо от това, всеки изпратен отговор добавяше към сметката ми по 2,40 лева. Играта можеше да продължи до безкрай. За разлика от търпението и парите ми. Захвърлих телефона на въпроса колко дни има в седмицата, напълно убеден, че давам край на безумието.

Бум. Бум. Бум. В следващите дни непрекъснато получавах съобщения да се завърна, защото супер добрите неща само мен чакали. Триех ги моментално с надеждата всеки нов СМС да ми е последен. Уви – резултатът от очакванията ми беше равен на нула. А настроението ми ставаше все по-отрицателно.

Бодилчето на черешката на тортата дойде, когото ми позвъни непознат номер. Аз обичам непознатите номера, защото зад тях може да се крият тайни обожатели. Но не ми звънеше някое гадже, а самият Орлин Горанов. Заговорих го, но той не ми отвърна нито веднъж, защото беше на запис. Господин Лети Лети Детски Спомен Жив не се вълнуваше от думите ми, а от моите СМС-и. От моите кинти. Отпратих го с червената слушалка.

Не се мина ден и друг непознат номер ме затърси. Този път беше гласът на Васил Найденов, който секнах на второто изречение. Сори, Кец, бързам. Нямам време.

Никога вече – обещах си, като изпращах последния СМС с текст „STOP“. Въпреки него, известно време не успявах да спра изпълнените със съмнение погледи, които хвърлях на телефона. А той не посмя да ме погледне нито веднъж.

Епилог

От тогава всички подобни съобщения получават секира между очите. Най-масово ме заливат разни оферти от METRO, които са ми толкова по периферията, че дори не ги трия от телефона. Но има изцепка толкова нависоко на дъното, че пред нея Марианската падина изглежда като жалка локва в задния двор на запустяла селска къща:

„Chestit praznik na bulgarskite slovo i duh! Grajdansko sdrujenie “Bulgaria bez cenzura” Vi chestiti nai-svetlia bulgarski praznik.“

Повече няма да навлизам. Просто исках да отбележа.

Всеки ден се раждам наново

DSC01706

„Аз сме“
Физика на тъгата, Георги Господинов

„Цветен съм, защото съм роден от пречупена светлина“
Неизвестен

 

Събуждам се след нощ без сънища. Не се бръсна, защото преценявам, че може и утре. Навличам измачкана тениска, мятам някаква храна от хладилника и излизам без да си измия зъбите, защото закъснявам. Няколко пъти се връщам, за да проверя дали съм заключил входната врата. Дори и след последната проверка, не съм убеден, че е заключена.

Алармата успява да ме събуди в 8.20, след няколко неуспешни опита от 7.30 насам. Целият съм сванат, а в главата ми влюбени бронтозаври играят сиртаки. Дъхът ми отблъсква самия себе си. Белият трон носи облекчение на всяка от страните ми. Почти заспивам, царувайки. Шепите вода бягат от смачкания ми образ. Припомням си се.

Станах половин час по-рано, за да почета от втората ми книга на английски. Все по-рядко търся значението на непознатите думи, защото вече ги разбирам от контекста. Огладнявам, но не успявам да се откъсна от книгата. Раздвижвам се само, за да пия вода или да отида до тоалетната. Постепенно ставам част от историята.

Задушно е. През прозореца надничат студените лъчи на изгрева. Лепна от пот. Сърцето ми спринтира за световен рекорд, но ме е страх да помръдна, за да не го увредя. Сънувам ли или се лутам в капана на някой от отвратителните ми сънища? Преглъщам на сухо. Заспивал ли съм изобщо?

Днес ще направя пълни 21 повторения. Отмятам завивките и се протягам. Бавно и с цялото удоволствие на света. Всяко изпукване на ставите ми носи чиста радост. Аз съм тишина и спокойствие. Всичко, което имам, е тук и сега. Оставам неподвижен, за да се насладя на вечността на момента. Днес ще се водя единствено от ритъма си.

Събуждам се до тяло, което не искам да будя. Тяло, с което искам да заспивам. Тяло, което сънувам, дори и когато не спя. Искам да му дам толкова много. Най-богат съм, когато давам. То ми е по-ценно от всичко. Дори и от моето собствено. В него се оглежда душата ми, върху която дълго валеше само пепел.

Не виждам смисъл да ставам. Всичко може да почака. Искам време за себе си, за да не мисля за нищо. Ще спя до обяд, ще ям каквото ми падне, ще гледам колкото порно си искам и ще обърна онази бутилка вино, пред която цяла седмица се правя на примерен. Ще легна пак. Като се събудя, ще си направя яйца по панагюрски, които ще изгълтам без хляб и без апетит. Може и да се изкъпя. Няма да звъня на никого. После ще поспя пак.

Събуждам се навреме. Пускам радиото и си топля вода. Приготвям си страхотна закуска, която ще ме държи енергичен за няколко часа. Измивам съдовете методично и ги подреждам внимателно на сушилника. Мия зъбите си с медицинска паста, почиствам ги с конци, изплаквам се с вода за уста. Дрехите и останалото са готови от снощи и възпитано ме очакват. Толкова много неща имам за днес.

Тегля си ранен душ, защото снощи ми се спеше прекалено неотложно. Всеки път си обещавам да не лягам с дрехи, но това е по-силно от мен. Натъпквам раницата и с неща, от които няма да имам нужда. От магазина ще си купя за хапване. Банани и кисело мляко, най-вероятно. Все забравям, че не са най-добрата комбинация за стомаха ми. Ходя пеша почти без да мисля. Оставям деня да се случи от само себе си.

Аз съм преломността на някоя сряда. Солото в любимата песен. Преходният ентусиазъм в неделя. Заделените пари за нещо отлагано. Бавният залез над планината в горещия летен петък. Мръсните чинии всяка сутрин. Пустотата в събота вечер. Бурканите с консервирано бъдеще. Студенината на понеделник. Честото пребиваване в измислени светове. Прясно изпечения хляб в един четвъртък преди години. Забравените листове под бюрото. Вторнишкото вглъбяване догодина. Профилактичните обаждания понякога. Някой конкретно никога.

Всеки ден се раждам наново.

Бюрокритично

BG Posts fake logo

Първата от две стари истории, получили шанс  за пълнокръвен съвременен прочит.

Един ден бях по задачи в Бизнес парка и понеже работата ми изисква да върша по няколко неща паралелно* отскочих и до тамошния клон на Български пощи.

Както може би знаете, този дял от родния сектор на услугите се характеризира с къснокомунистическо обаяние, раннодемократично техническо обезпечение и неподвластни на времето лелки.

Под „лелки“ разбирай следното:

„хронично намусени и инертни пасивно-агресивни жени в късна средна възраст, култивирали първичен страх към всичко извън комфортната им зона, разпростираща се на върха на карфица“.

Макар че се намирах в един от най-големите бизнес епицентрове в България, лелките не ми се разминаха.

Вече не помня какво точно трябваше да платя в пощата, но в крайна сметка се стигна до момента с писане на фактура.

След като казах, че искам да ми се издаде такъв документ, жената зад гишето моментално подмени скалъпената си дружелюбност с искрена фрустрация от връхлитащите я танталови мъки. Изгледа ме така, все едно засилвах в лицето й ведро с ужасни вселенски несправедливости, гарнирани обилно с лимонов дресинг. Изпъшка, изохка и закърши ръце, благославяйки мислено мен и роднините ми с много полови сполуки. Изрови кочана с фактури и заби нос в една от страниците. Започна да го попълва буква по буква. След десетина минути и експертна помощ от нейни колеги, завърши фактурата и ми я подаде.

Докато наближавах входната врата, се зачетох в документа. Врата се отвори до половина, но през нея не премина нищо повече от няколко микроскопични прашинки. Сбърканото име на фирмата ме върна обратно.

Като че държах не фактура, а личната й смъртна присъда, защото се вцепенени. Очите ѝ -кални локви, в които се оглеждат връхлитащите буреносни облаци. Посочих с пръст какво не е наред, като обясних бавно и с отлична дикция как да го напише – „П“, „У“, „Б“, „Л“, „И“, „С“, „И“, „С“. Премести предпазното картонче два листа по-надолу в кочана и химикалката препусна като Юсеин Болт в плаващи пясъци. Аз бдях над гишето да не би първото „С” да се превърне в „Ц”, както и в края да думата да не избуи някое нахално „Т” (през всичките тези години параноята, че издаващите ни фактури фирми бяха сключили таен пакт постоянно да ни бъркат името, така и не ме е напускала). Този път бяха необходими само пет минути. Поблагодарих. Тя ми благодари безгласно, че си тръгвах.

Вратата нищо не каза, защото ДДС-то не беше точно.

Сметнах го пред нея, за да й докажа, че съм прав. Дръпна фактурата и припряно записа нова. Брех. Можело да се работи и бързо. Понякога слабата мотивация се компенсира със силен яд. Но почти винаги ядът води до грешки…

Този път основанието на фактурата не беше в ред.

Подадох ѝ я и зачаках отстрани търпеливо. Срещата ми с пощолелката вече навлизаше в края на първото полувреме. Не се надявах на извинения, само на скорошно прибиране в офиса с поне 100 км/ч по околовръстното и скоростно избледняващи спомени от последните минути.

Четвъртото писане се оказа успешно, но тя така отскубна листа, че почти сантиметър от него, наред с част от името на фирмата, си остана в кочана. Нямах сили за повече. Не исках и да знам тя как би го понесла. Нито произволен предмет в лицето ми, нито микроинфаркта в гърдите й бяха неща, на които бих искал да ставам свидетел.

Вратата ме изплю, а аз преглътнах с облекчение.

Голямата ми радост за деня беше, че от счетоводството приеха документа без забележки.

*едновременно

Българска схема

Бързах доста, затова скочих в първото видяно такси.

Той беше толкова дебел, че се разливаше чак до ръчната спирачка. Лъхна ме една кисела смрад. Отворих прозореца. Шофьорът правеше маневри по улиците и не забеляза. След малко го затвори, вероятно по навик. Отворих го пак. Той видя и ми се извини. Поинтересува се дали ми е горещо. На мен не ми беше, все пак беше още зима, но какво да му кажа – не, не ми е, ама тук смърди ужасно? И му казах – да, топло ми е.

Разговорът започна, като ме попита дали постелката, която нося, е за йога. Зарадва се от факта, че позна, защото никога не бил виждал. Оказа се бивш спортист, но като спрял активния спорт надебелял и вече нито йога можел, нито нищо. Казах му, че йога е за всеки. Той махна с ръка и продължи с въпросите – дали отивам на тренировка, връщам ли се, какво работя, в държавна ли фирма съм, в частна ли.

Едно време работел на паркинга на Летище София. Разказа ми как преди да въведат компютрите са ползвали кочани с номерирани бележки, които давали на клиентите. На бележките записвали часа на влизане и часа на излизане. Обаче той и колегите му имали един набор специални химикалки. Такива, на които можеш да изтриваш мастилото. Давали една бележка на клиент, на излизане той я връщал, плащал си, триели я и я давали на следващия. И така я пускали по няколко пъти, като всяко завъртане им носело чисти пари в джоба. По 50-100 лева всеки ден. Около коледните празници, когато трафикът в паркинга рязко се вдига, правели по 600-700. На ден. По това време – в годините преди Бойко, заплатата му се връзвала към 1200 лева, барабар със социалните придобивки и бонуси. Тук вдигнах вежди много високо.

След това дошли компютрите. Тъкмо си помислих как заради автоматизацията хората станали излишни и били махнати, той ми заразказва, че и на нея намерили цаката. Идвал клиент, минавал с талонче през автомата, той му отбелязвал час на влизане, на излизане минавал през гишето, виждали колко е престоял и му казвали колко дължи. След това прибирали талончето и го минавали през компютъра, който слагал часа на излизане. Обаче те връщали часовника на компютъра назад и на талона се отбелязвало, че клиентът е престоял по-малко време, отколкото в действителност. Разликата – в джоба.

Всичките му колеги на паркинга правели така. Подкрепяли се взаимно и не се издавали. В един момент Бойко дошъл на власт и до един ги разкарали. Не защото на някоя от редовните счетоводни проверки ги хванали да мамят, а за да сложат техни хора. Той останал без работа и доходи. Жена му казала, че щом няма пари, няма любов. И го напуснала. След 21 години брак.

Тук помълча. След това продължи, че осъдил Летище София за неправомерно уволнение и даже спечелил делото. Летището трябвало да му изплати обезщетение от 5000 лева и да го възстанови на работа. До момента какво станало после не стигнахме.

Като слизах, сякаш за да се оправдае за всичко казано досега, ме изпрати с „нали знаеш… сиромах човек – жив дявол“. Чувал бях, но не исках да разбирам. Погледнах касовата бележка. Тарифата, пробега, часа – всичко ми изглеждаше наред.

Но пък само бог знае колко дявол може да бъде един човек, свикнал на чужд гръб да се бори с нищетата си.

Когато е най-прекрасна

Преди години имахме време в изобилие. Не го мислехме много-много, защото стигаше за всичко. Пръскахме го с лека ръка. За каквото ни скимне. А и течеше в пъти по-бавно.

Днес вече не е така. Времето стана оскъдно. Обстоятелствата ни накараха да вярваме, че можем да си го позволим само по изключение. Започнахме да го крадем, за да изтласкваме яростната инвазия на безвремието от животите ни. Започна неравна битка.

Затова е истинско чудо, че сега отново сме заедно. Макар че пътищата ни отдавна поеха в различни посоки и животът на всеки един премина на по-висока предавка, ние успяхме да се съберем. И напук на увеличените килограми, отговорности и разстояния, сме си същите.

Разговорът е жив, бирата – също, както в безгрижните сезони на ученическите ни години. Спомняме си за лудите домашни събирания и афинитета ни да се снимаме само по чорапи. Шегуваме се как сме се спичали преди изпитвания по Биология, докато учителката бавно прелистваше страниците на дневника. Заливаме се от смях от култови учителски изцепки, които събирахме в една тетрадка. Вдигаме наздравици, за преди и сега.

1

Единствено Ники – същият онзи Ники, който в час по География рецитираше любовни стихотворения на младата учителка, стоеше мълчалив и умислен. Докато всички отпиваха от чашите си, той заговори:

– Разделих се с Елена. След почти 10 години. И знаете ли какво си мисля? Нямам усещането, че в мен е зейналата огромна дупка. Храня се нормално. Сънят ми е здрав. Редовно излизам, виждам се с хора. Не съм депресиран по никакъв начин. Разбира се, не преливам радост, но съм ОК. Мислех си друго – как всяка една връзка е низ от моменти –  както хубави, така и лоши. Лично при нас „лошите” ги чистехме отрано и само в редки случаи е било тягостно помежду ни. Хубавите, разбира се, бяха безброй – моментите заедно, моментите с други, моментите, в които разстояния и обстоятелства ни разделяха, но в мислите си всеки един беше с другия. И въпреки че мога да изброявам с часове всичко, през което сме минали, има един момент, който ще помня вечно. Дори след като всички останали избледнеят като цветовете на любимата дреха, той ще е жив.

Беше август, на второто ни море заедно. Страшен пек! Пясъкът като букова жарава, морето на чай. По обяд решихме да останем под чадъра, че двайсетте минути до хотела щяха да ни излязат през носа. Тя извади книгата си и се облегна на чадъра да почете. Аз положих глава на краката ѝ, за да подремна. Бавно вдишвах и издишвах в палещата жега. Отпуснах се, но все не заспивах. Унесен отворих очи. В далечината – неподвижен син фон. Къде свършваше водата и къде започваше небето – трудно можеше да кажеш. На преден план – нейните две стъпала. Можех да видя всеки дребен детайл по тях. Десетте пръстчета, образуващи симетрична дъга с меките си връхчета. „Млечно-червеният лак”, както обичах да го наричам, нанесен с абсолютна прецизност по всяко едно нокътче. Тесните линийки по-светъл тен, оставени от платнените презрамки на джапанките. Двете бенки-близначки над кокалчето на дясното стъпало. Изпъкналата веничка на сантиметър под глезена на левия крак. Ситният пясък полепнал по всички тях. Гледах с благоговение цялото това съвършенство, което почитах като произведение на най-изящното изкуство. По едно време тя спря да чете. Постави тихо книгата на пясъка, мислейки си, че спя, и зарови пръсти в косата ми. Започна да ме гали, внимателно и бавно. Въпреки че бях с гръб, съм сигурен, че ме гледаше. Чувствах, че ми говори с ръцете си и словата ѝ докосват най-фините струни на душата ми. Тогава целият свят беше съвършен и чист, а на самия му трон седеше тя – всеотдайна, нежна и любяща. Този момент ще помня вечно – сънливия жарък следобед, в който светът беше притихнал, за да отпразнува момента, когато тя е най-прекрасна.

2

След тези думи тишината се настани помежду ни за няколко безкрайни минути. Тъкмо обмислях каква тема да подхвърля в пространството, за да пробудя притихналия разговор, и Явката продължи:

– Истината е, че и аз имам един такъв момент. Беше с колежка от университета – Ади, с която уж тръгнахме към края на първата година. Един ден решихме да се чупим от супер интересното упражнение по История на икономическите теории, където, в лошия случай асистентът спореше с колеги дали ЦСКА са по-добри или Левски, а в добрия ни диктуваше от листове, напечатани на пишеща машина. Напълно сериозно – пишеща машина! Като си гледате 4-инчовите смартфони, представяте ли си как едно време е имало такива неща? Както и да е. Вместо на упражнението, отидохме в подземното кафе, за да поцъкаме на джага. Ама беше прецакана и единствено оставаше билярд. Тя каза, че не била играла много, аз я успокоих, че изобщо не съм добър. Така, де, навих я. Разбих ги добре без да влезе нищо. Тя се прицели към петицата, но щеката ѝ отплесна. От кредата беше останала само хартийката,  затова ѝ намерих някаква що-годе прилична пръчка, макар и доста дълга. Десетина минути се въртяхме около масата. Я уцелим, я не. След поредното ми пропускане, тя вкара една лесна топка. След това по случайност влезе втора. Бум  – и трета по ред. Аз седя отстрани озадачен, а тя вкара още две…едновременно. След като накрая пропусна, облегна щеката си на масата. Приближи ме бавно, слагайки стъпало пред стъпало. Спря се на педя от мен с невинно-дяволит поглед. Вдигна рамене и ми каза, че наистина не била играла много на билярд, честен кръст. Още преди да си помисля да отговоря, тя ме целуна. След месец и нещо си отиде в родния град за ваканцията. Още тогава нещата започнаха да се размиват, а в края на септември така и не се появи. Беше заминала да учи в Дания. А, да – и за капак вкарах осмицата в грешен джоб. Тя много ми се смя, а на мен ми беше щастливо. И е така всеки път, като се сетя.

3

– На хижа в Стара Планина – Лъчо пое щафетата секунди по-късно. Там беше „моментът“. Но преди това ще ви разкажа какво шоу беше вечерта. Бяхме 15-тина човека, повечето от които не познавах. През деня изкачихме връх Ком във влажен сняг. Вечерта се събрахме в столовата на хижата на чийто дансинг и имаше дървено буре с железен пилон по средата.  Празненството вече беше започнало. Група възрастни от село Стубел отбелязваше рождения ден на техен приятел. Рожденикът обикаляше масите на зиг-заг с най-аленото лице, което някога съм виждал. Дрънчаха чаши. Музиката жизнерадостно се блъскаше в тавана. По едно време кметицата на селото взе микрофон и подкара „Македонско девойче“. Извиха се хора. Аз снимах, защото не съм много по танците, както знаете. Големи кадри имаше! Но най-добрият момент беше, когато рожденикът и кметицата се качиха на бурето и се подгониха с танци около пилона. Докато всичко това се случваше, позаглеждах едно момиче от компанията. Разбирате ли – нещо ме дърпаше към нея. Нещо познато, близко. Не помнех да сме се запознавали някога, обаче имах чувството, че я познавам от…винаги. Съвсем сериозно. Отидох при нея и ѝ казах, че ми е адски позната, но изобщо не се сещам от къде. И знаете ли какво? Не, не се изсмя.  Нито ми обърна гръб. Каза ми, че си мислела същото. През цялата вечер! Започнахме да играем на предположения. От работата – не. От предишна работа – не.  От йогата – не. От университета? От родния ми град? От училище? От някое море? Не, не и не. Питахме се още, и още, и още  – все същия резултат. Затова се съгласихме, че се знаем, без да се познаваме. След това говорихме с часове. Говорихме за неща, които не сме споделяли дори с най-близките ни хора. Без притеснение от отсрещна критика. Без преструвки. Без смущението от каквито и да било очаквания. По едно време ме попита дали може да ме помоли нещо, но без да ѝ се сърдя. Кимнах. „Искам да ме гушнеш” – каза. Прегърнах я. Тя заплака без глас. Когато сълзите пресъхнаха, останахме така сред околната врява. После ми благодари с усмивка и се качи в стаята си. Разбира се, че не я последвах. Не направихме и опити да поддържаме контакт или „да развием нещата“. Защото магията беше в онази непринудена априлска вечер. Повече не беше необходимо.

4

След няколко дълбоки глътки бира, тримата ме погледнаха в очакване. Искам, не искам – трябваше да говоря. Повъртях бутилката в ръцете си и гледайки я, започнах:

– Моментът, когато мракът и мъглата се отдръпват от босите ѝ нозе, докато крачим без път през тръните и сухите листа в гората. И също, когато искри започнат да изострят погледа ѝ малко преди да отклони предложението ми да паркирам вместо нея. Лекотата, с която научава ще останем ли сами в дома ѝ, прилагайки измислената от нас „игра на контролни въпроси“ при разговор с баща ѝ по телефона. Ентусиазмът, с който опитва да надвика тълпата на концерта на любимата ѝ група, за да ми каже закачливо, че съм изглеждал като надут пуяк. Невероятният аромат от ронещи се домашно приготвени курабии, които тя свенливо ми подава, докато пътуваме в раздрънкания автобус на фона на сънената утрин. Абсолютното спокойствие и естественост, които се спускат помежду ни като снежинки от гъши пух, когато дадем почивка на думите и потопим сетивата ни в тишина…

– А ако трябва да избереш един момент – включи се Ники, – кой ще е той?
– Няма как, защото тя е прекрасна винаги.
– И все пак. Кой е най-най-яркият?
– Моментът, когато…- укротих бутилката и я побутнах настрани, – когато…
– Да?
– (обхождайки тримата с поглед) Моментът, когато я срещна за първи път.