Обичам да ме притискаш със страст,
от която телата ни да омекват,
обичам да шепнеш с тих глас,
а звуците като тътен да екнат,
обичам парчето ти лед
да ни изгаря бавно на клада,
обичам как с пръстите пет
казваш повече от думи хиляда,
обичам да ме водиш към върха
и в дълбините безметежно да се снишаваме
обичам и да ми спираш дъха,
но не да се задушаваме.
Служим си със сложни думи
и градим стени
от тромави фрази,
за да се предпазим
от простата истина,
която кънти
с оглушителен звук:
Не сме един
за друг.
Избягай в гората,
крий се няколко дни,
и като чуеш, че идвам,
тичай колкото можеш,
но никога твърде далеч
или прекалено наблизо –
нужно е само да виждам
гърба ти и посоката,
в която отиваш.
Когато силите ти
стигнат предела,
спри с туптящо сърце,
обърни се към мен,
и ме остави
да сваля пръст от спусъка.
Нощ,
дъжд,
улична лампа,
устни две –
събери всичко,
разбъркай
и ще получиш клише.
Ако се справиш добре,
ще е вкусно,
но един съвет:
не смесвай
мокри със сухи устни.
Не ти отива да си сива,
да се свиваш, скриваш
и изстиваш,
но е истина, че от всичко
е най-малко привично
да си отиваш.
Мило мое, къде си сега?
Дали си някъде в парка
и някой нежно докосва
твоята малка ръка,
която за първи път не отдръпваш?
Покорявате ли страшен връх
или танцувате до първи лъчи
без да си поемете дъх
и без да разплетете очи?
Разреваваш ли се от смях
от поредната му умна шега
или сте легнали в тревата
и радостно броите
колко точно ще паднат
тази нощ от звездите?
Чака ли пред теб скъпарско гурме?
Или тренирате вкуса си
по ъглите на далечни светове?
Пестиш ли си хапките?
Щедра ли си в обноските?
Продължаваш ли да държиш
да е всичко перфектно за гостите?
Плаща ли ти сметката?
Още ли не приемаш това?
Или човек се променя в името на…
Как казваше на нещото,
което още не мога да изрека?
Прегръщате ли се шумно
в някоя пътна отбивка,
в спа хотел в планината,
или на кораб на другия край на Земята?
Трептят ли около вас пламъци на свещи,
лежат ли по пода дрехи и вещи,
започнаха ли устните му те галят,
за да те затоплят и разпалят,
преплитат ли се в косите ти гъсти
белите му зъби и силните пръсти,
отърква в теб перфектно тяло
от всички известни и неизвести страни?
Кара ли те да забравяш думата „спри“?
Мило мое, къде си сега?
Защото аз съм тук – седя
до прозореца с чаша хладно кафе
и гледам празното канапе,
където всичкото
мило и мое
някога
бе.
„Работи за пари.
С парите живей.“
Какъв ти живот –
само работа.
Как да зачеркнеш човек,
с когото толкова дълго
си делял и умножавал
своето време?
Защо боли, дори когато
си уверен в правотата
на откритото от теб
решение?
И каква е вероятността
някой грешен знак
да е обърнал всички
изчисления?
Неизвестните между нас
продължават да са много,
за разлика от точките
на пресичане.
Не бързам – каза той,
аз също – каза тя,
и повече не я видя.
Тя
не бързаше, защото
имаше всеки и каквото
пожелае.
А той
просто искаше някой,
с когото да бъде
до края.
Отвъд 72 думи 