Категория: Разни

Четири

Boris KondevВашият коментар
DSC_6471
Една снимка от днес.

Изразът „четири“ заема специално място в офисния фолклор. Подобно на прословутото „42“ от „Пътеводител на галактическия стопаджия“, той е универсалният отговор за всички неща.

Колко да е раздувката на плаката? Четири.
Кога е срокът за предложението? Четири…
Разбираш ли мейла на клиента? Четири!!!

Разбира се, това е просто шега, която разхлабва синджира на „9-6“ ежедневието, обаче днес, при това напълно сериозно, „четири“ е единственият верен отговор, който мога да дам.

Но на кой въпрос? Без излишни прелюдии и наративни финтифлюшки подсказвам, че въпросът е заложен във всичко онова, което в момента гледате на екраните си. Да, говоря за блога, който на този ден преди точно 4 години пое първия си дъх.

По този повод има две новини, които искам да съобщя:

  • от тук нататък името на блога официално е Отвъд 72 думи;
  • той се сдобива с нов адрес, който към момента вече е активен – beyond72words.com.

Концепцията и темите в блога се запазват, както досега. Визията е да пиша за неща и по начин, които биха ми допадали като читател.

Това в всичко за днес. Няма дълбоки разсъждения, бомбастични планове за бъдещето или сълзливи пристъпи на носталгия. Понякога задълбаването е безсмислено и най-доброто, което можем да направим, е просто да вървим напред.

Но напред към какво?

Вече знаете отговора.

П.С. Благодаря на всички вас, които наминавате наоколо. Надявам се да откривате и отнасяте по нещо за себе си.

Последният ден и всички дни занапред

Boris KondevВашият коментар

16. A Great Day For Freedom

Хора, свърши се!!!

Десет месеца след обещаващото начало едно времеемко, хаотично и съкрушително за вдъхновението обучение по фотография по програма „Аз мога повече“ най-после приключи. Последният ден на недомисленото отроче на НСНИ вече е в историята и този факт ми носи само радост.

Спирам с негативизмите и ще изброя с какво все пак този курс беше полезен за мен:

  • Купих си DSLR апарат и изпратих с почести желязната (буквално и преносно) сапунерка, която ми служеше вярно в продължение на 8 години;
  • Освободих тясната квартира на автоматичния режим на снимане и още от първия ден, в който пуснах апарата, се пренесех в просторнo имение, обзаведено с неограничени творчески възможности, наречено „Ръчен режим“;
  • Добих представа за фундаментални фотографски концепции като експозиция, цветна температура, композиция, дълбочина на рязкост, фокусиране, светлинен характер, източници на светлина, а също така и изтощаване на батерии в най-неподходящия момент, препълване на хард дискове за отрицателно време и скоростно разгневяване на хора в градския транспорт;
  • Станах по-наблюдателен към случващото се в света наоколо и привикнах да нося апарата навсякъде с мен, за да съм винаги готов да уловя интересна ситуация;
  • Застанах още по-твърдо зад позицията, че Photoshop не е заместител на неспособността да използваш съдържанието на черепната си кутия по време на снимане. Понякога шедьоврите се създават по случайност, но обикновено нещата не стават по този начин. Кадърът първо трябва да се оформи в съзнанието на снимащия, след което да бъде материализиран в паметта на апарата;
  • Започнах да снимам в RAW и това ми даде свободата да овкусявам (подчертавам – умерено) снимките си, така че да изпъкне техният аромат;
  • Запознах се с интересни хора, с които споделям общи интереси не само във фотографията, но и в области извън нея;
  • Получих диплома по фотография, което би могло да увеличи шансовете ми с противоположния пол („а дано, ама надали“ – както се пееше е онзи хит, който полепва по ушите като захарно петле, заляно с мед).

Засега добре. А от сега нататък?

Честно казано, не знам точно. Ще продължа да улавям решаващи моменти и се надявам да посветя на нещо творческо, вдъхновяващо и развиващо личността. Предполагам, че фотографията ще започне от там, където курсът по фотография завърши.

Преди да стигнете до края на тази статия, погледнете отново снимката най-отгоре. Тя е шестнадесетата и последна снимка от „портфолиото“ ми за последния изпит от курса, за който имаше изрично изискване да предоставим 15 кадъра и нито един повече. Тогава защо изобщо я включих? Защото тя поставя необходимия завършек на един противоречив период и блог (не този, а фотографския) и ми носи позитивното усещане, че случилото се през това време е имало някакъв смисъл.

Снимката е наречена „Страхотен ден за свобода“ – по едноименната песен на Pink Floyd.

Нека всичките ни дни занапред бъдат точно такива.

Бъдете ильоменати

Boris Kondev1 коментар

63км

Твърдение: Ако тръгнеш от произволна точка на софийския околовръстен път и продължаваш все по него, рано или късно ще се озовеш на същата точка щастлив.

Доказателство:
Околовръстният път на София е дълъг 63 километра.
6 + 3 = 9.
В думата „ильоменат“ има 9 букви.
9 – 9 = 0.
Нула прилича на буквата О.
Какво друго прилича на О?
Точно така – формата на околовръстния път.
Всички гадаят кои са ильоменати, но само ильоменатите са напълно наясно.
Хората, които са наясно със себе си, са щастливи.
Следователно ильоменатите са щастливи хора.
Днес изминах околовръстния път с колело и начертах буквата О.
Това ме прави ильоменат.
Значи съм щастлив човек.
Случаенос? Не мисла!

Извод: Бъдете ильоменати.

Обещай си наистина

Boris Kondev3 коментара
DSC_0823
Първи опити в снимането с дълги експозиции. 31 декември 2014 г., малко над хижа Мальовица.

 

Публикацията ми за ходенето е сред най-четените в блога за миналата година.

Два месеца след като тя видя бял свят, имах възможност да я представя пред двайсетина човека под формата на реч. Удовлетворението от това ново за мен преживяване беше огромно. Не само защото говорех открито за нещо, което с отдаденост и желание правех от вече половин година, а и заради искрения интерес в очите на слушащите.

Малко преди да завърша речта си дадох едно обещание. Неговият давностен срок беше до края на 2014. Клауза за отказ не съществуваше, защото знаех, че ще го изпълня на всяка цена, въпреки… всичко останало.

Обещах си поне 2000 извървени километра за годината.

На 31 декември, няколко часа преди шампанското да изригне триумфално в мразовитата рилска нощ, броячът закова на тематичните 2015 км. Една противоречива година, на която посветих 532 часа ходене, завърши позитивно.

От няколко дни вече сме в новата година и както обикновено, започваме да мислим как ще бъдем по-добри в сравнение с миналата и най-после ще направим редица вечно отлагани неща.

Няма нищо лошо отново да си обещаем всичко това. Но нека го направим наистина. И да вървим към него. Всеки ден.

В противен случай обещанията ни няма да са нещо повече от снежинки, летящи към топла длан.

P.S. Единствената друга равносметка, която ще направя (защото смятам, че равносметките не са лукс, който да си позволявам само по веднъж в годината), е музикална. За 2013 г. тя беше разточителна, сега е кратка и ясна – Pulse на Pink Floyd. На почти всеки период от годината прилагяше конкретна песен от албума и той се превърна в саундтрака ми за 2014 г.

Обещай си да го чуеш. Ама наистина.

Три години и неизвестен брой дни

Boris Kondev1 коментар

Днес блогът ми навършва три години. Защо го започнах, в общи линии, описах още на първата годишнина. Причината да продължавам е смисълът, който ми носи.

От днес ще започна и нещо ново.

Преди да споделя какво, ще направя реверанс към миналото. Поради причини изтрити от паметта на времето, не всички градивни елементи на това минало имаха шанс да видят бял свят тук. Не можах да се примиря с факта, затова подбрах три непубликувани текста, всеки в класическия обем от седемдесет и две думи, и ги издигнах като мемориал на един изключително важен за мен момент.

–

I. Хляб със шест зърна

Как се прави?

В метален напръстник пускаме капка вода, две зрънца захар и прашинки сол. Добавяме стритите с геоложко чукче шест зърна и няколко дрожди мая на прах. Разбъркваме всичко с карфица до получаване на хомогенна смес, коята печем с петмилиметрова лупа на следобедно слънце.

Накрая разбираме, че буквализмът в кулинарията не си е работа, избиваме от главите си мисълта за домашен бански старец, отскачаме до най-близкия китайски ресторант и преяждяме.

II. Рупите

Моментно стягане „под лъжичката“, прилив на безгранично душевно спокойствие и чиста            радост – Рупите ни поднесоха богат коктейл от емоции.

Нямам представа дали съществува рай и как би изглеждал, но това свято място даде сериозна заявка за най-правдоподобното олицетворение на значението на думата в моето съзнание.

По време на посещението ни течеше подготовка за честване на 100-годишнината от рождението на Ванга, което бе ден по-късно – 3 октомври.

Нищо не е случайно, мисля си.

III. Завръщане в миналото

Как само искам да се върна вчера, за да наваксам със задачите за утре, които ми бяха поставени днес. Ако имах право на едно желание, то щеше да е да мога да пътувам назад във времето, за да съм готов за всичко, което ще ме застига неподготвен. Искам малка портативна черна дупка, в която да се гмурна, когато хаосът на ежедневието започне да се сгъстява около мен…

Напразните надежди също са утеха.

–

Отдадох почест на миналото и е време да открехна вратата на новото.

То е свързано с курса по фотография по програмата „Аз мога повече“, който чаках безкрайно дълго и в един момент даже забравих, че съм чакал. Обаче той се случи в началото на октомври и още на втория ден от обучението мощна имплозия всмука мислите ми в една фокусна точка, където се появи образа на нова идея.

Вижте каква е тя, като кликнете върху картинката по-долу. Ако ви допада или желаете да злорадствате, можете да я харесате, а защо не и да я споделите с хора, които няма да имат и най-малка представа за какво става въпрос.

daysofphotograpfy_avatar

Разбира се, блогът ще продължава да съществува в познатата форма. Просто той ще има още един другар, който да ми носи смисъл.

Поемно лице

Boris Kondev2 коментара

Хубавото и лошото на среднощните разходки е повишената възможност за попадане в неочаквани ситуации.

Сряда вечер, около 22.30 ч. Излизам от Доминос в Борово с пълен стомах и мисъл, тотално изгубена в зависимостите между светлочувствителност, скорост на затвора и големината на диафрагмата.

Тръгвам покрай булеварда в посока към Красно село. Стотина метра по-надолу забелязвам с крайчеца на около две фигури, задаващи се към мен от булеварда.

– Добър вечер, ние сме от Министерството на вътр…

Интуицията ми прави светкавичен избор. Обръщам се на пети и забързвам крачка с две думи в съзнанието – „светлина” и „хора”. Застигат ме и започват настоятелно да питат:

– Защо бягаш?
– Не бя…
– (агресивно) Ти пиян ли си? Надрусан ли си? Защо бягаш?
– Не, не съм. Просто не ви знам какви…
– От Министерството на вътрешните работи сме.

Двамата са на около трийсет. Не се легитимират. Облечени са с дънки и якета – нищо отличително, в което да припозная „служителя на реда”, за да отвърна с доверие. Нащрек съм. Хващам апарата с една ръка и леко пристъпвам назад. Започват да ми обяснява някакви неща, от които регистрирам ключовите „обиск наблизо”, „две поемни лица за свидетели” и „по закон е задължително”.

– Покажи си личната карта.
– … – наблюдавам ги без да предприема нищо. – А вашите?

Единият бръква в джоба си и вади документник, в който ми показва нещо, приличащо на лична карта с надпис „МИНИСТЕРСТВО НА…” (не го дочитам) най-отгоре.

– Извадете я – казвам му.

Другият се разфучава и казва на „партньора” си да зарежат. По закон съм нямал право да откажа съдействие и заради хора като мене държавата била в такова състояние, все по-зле щяло да става… не изслушвам тирадата, защото вътрешното ми чувство алармира да се махна от ситуацията веднага. Отвреме-навреме се оглеждам назад. От двамата няма и следа.

Звъня на приятел, за да го попитам дали е чувал да има законово основание да искат от мен такова нещо или ми разиграваха сценка с недобри намерения. Той не можа да каже, затова задавам въпросите си тук:

Вярно ли е, че могат да ме спират на улицата, за да ме задължат да правя нещо, за което нямам абсолютно никаква представа и редно ли е, защото съм предпазлив, да ме изкарват неадекватен и да ми отправят генерализиращи обиди?

Или става въпрос за дързък измамен сценарий, който вони от километри?

1000 километра след оправданията

Boris Kondev5 коментара

Искам да те помоля в следващите 10 секунди да си помислиш за нещо, което обичаш да правиш. Запомни го, защото след малко ще се върнем към него.

За 10 секунди светлината изминава почти 3 000 000 километра, Земята – 300 км по орбитата си около Слънцето, а аз извървявам средно по 12 метра. За последното мога да твърдя със сигурност, защото

Аз обичам да ходя пеша.

1000 km picture1

Преди 6 месеца също обичах да го правя, но това изречение звучеше по малко по-различен начин. Между обичта ми към ходенето и реалното му случване зееше едно огромно пространство, запълнено с оправдания. Това са онези услужливи таласъмчета, които винаги са готови да снемат от нас доспехите на отговорността, за да ни е леко на душата и тялото след някое взето или невзето решение. При мен нещата дълго стояха по този начин.

Преломният момент дойде в края на февруари тази година, когато попаднах на едно 5-минутно филмче на канадската компания за outdoor облекла Arc’teryx. То е вдъхновено от историята на катерача Дейвид Крейг, който в деня на своя 35-и рожден ден изминава 35 маршрута за катерене. След филмчето в мен започнаха да кънтят няколко въпроса, които усърдните талъсъмчета не успяха да неутрализират с кадифените си ръкавици. Най-шумният от тях звучеше така:

„След като той може да живее живота, който обича, без да се дава на оправданията, защо да не мога и аз?”

И тогава, без болка, враждебност или носталгия по комфортната зона на вечното отлагане, просто реших да започна да ходя пеша.

Бях готов, но ми липсваше Искрата – нещото, което да ме изстреля напред.

Намерих я в „лицето” на Walk2Help – мобилно приложение, в което, докато ходиш, трупаш точки, които можеш да даряваш за определени каузи. Когато квотата от точки за дадена кауза бъде достигната, компанията-спонсор отпуска обещаните средства за реализация. Благодарение на инициативата, досега са дарявани храни на домове за деца, ваксини за приют за животни, осигурявани са книги и безплатен Интернет за учебни заведения и още много други. Последната кауза беше обявена в края на юли и целта ѝ беше да подкрепи лятна лагер-школа за деца с изявен интерес към физиката. За да се реализира каузата, в рамките на един месец трябваше да бъдат извървени 33 000 км. Приложението е създадено през 2011 г. от изцяло български екип и до момента е използвано от 4970 човека, които са извървели общо 197 722 км в помощ на 20 каузи, спонсорирани от фирми като Telerik, Vivacom, DAVID Holding, Abilitics, Credo Bonum Фондация и др.

Променяй света, докато ходиш е идеята, зад която застава Walk2Help – идея събрала в едно три основни елемента:

  • индивидуалният човек, който ходейки помага не само на себе си, но и на други;
  • социално отговорните фирми, отделящи част от печалбата си, за да направят добро;
  • нуждаещите се, които получават шанс за по-добър живот.

Промяната беше нещо, от което имах нужда и аз и точно преди половин година – на 27 февруари 2014 г. направих първата крачка.

Започнах да ходя пеша до работа, до вкъщи, за срещи с приятели, по задачи или по всякакъв друг повод. Разнообразявах маршрутите си, защото обичам да минавам през различни места и да откривам непознати кътчета от града. Понякога правех неща, които биха накарали здравият разум да ме погледне озадачено, да зацъка с език и да ми препоръча специализирана помощ в клиника за хора с буболечки в главата. Един ден, например, се прибрах от офиса (намиращ се на бул. България и Околовръстното шосе) до вкъщи (кв. Лагера), като минах през Младост 4. Това удоволствие ми костваше около 4,5 ч или почти 25 км ходене. В последния ден от 4-дневния преход в Рила, който приключи наскоро, километражът достигна до 37 км, финалните 12 от които бяха по асфалт, въпреки че можех да ползвам автомобил. Немалко пъти съм обикалял каретата с блокове в квартала само и само да закръгля към по-голямо цяло число направените до този момент километри. С градския транспорт се движех изключително рядко, а атмосферните условия, капризите на физическото тяло и настроението ми все повече губеха тежката си дума в решението дали да ходя или не.

Положителните ефекти от ходенето, както може би знаете, са много. Няма да ги изброявам, а ще споделя какво аз откривам в него.

На първо място ми служи като изключително ефективен инструмент за „поддръжка“ на ума. То подрежда мислите ми, пренарежда ги в нови комбинации или опростява излишно утежнените мисловни модели. Например идеята за този текст ми дойде естествено и бързо, но детайлите ми се избистряха в процеса на движението през всичките тези месеци.

В тази връзка попаднах на едно изследване от Университета на Илинойс, проведено през 2009 г. То прави сравнение между мозъчната активност на две групи деца по време на полагане на предизвикателен тест. Преди него едната група вървяла пеша 20 минути, а другата прекарала 20 минути в седнало положение. Децата в първата група са имали много по-голяма активност в центровете от мозъка, отговарящи за фокусирането на вниманието и пренебрегването на разсейващи външни фактори.

Разликата може да бъде видяна много добре на тези две изображения, направени по време на изследването:

1000 km picture2

Промени се и начина, по който се чувствам в кожата си. Тялото ми е изпълнено с енергия и сякаш е станало по-интелигентно в интеракцията си със заобикалящата го среда. Не че дотогава съм се спъвал в бордюри или падал по стълбите, но разликата е осезаема. И по-скоро може да се почувства, отколкото опише.

По отношение на настроението ще отговоря с въпрос. Коя вода според теб е по-сладка – от мудното блато или от пъргавия планински поток? Преди да се почудиш защо задавам този въпрос, ще припомня, че около 3/4 от телата ни са съставени от вода, което впрочем важи и за повърхността на планетата Земя. Ако съотнесем тази пропорция към моя ръст от 190 см, ще значи, че в мен (моя свят), в пространството от стъпалата до гърдите, няма да има нищо друго, освен вода.

Най-важният ефект от всички е, че с всяка крачка доказвам на себе си, че мога. През юли направих първите 1000 км в Walk2Help, които бяха постигнати за почти 260 часа или благодарение на малко над милион и половина крачки. В настоящия момент километрите вече са 1234 и се увеличават всеки ден.

Всичко това ме прави щастлив и колкото повече се движа, толкова повече искам да продължавам да го правя.

А ти?

Спомняш ли си нещото, което обичаш да правиш, за което те попитах в началото на статията? Правиш ли го наистина? Ако е така – приеми моите поздравления и най-искрени пожелания да продължаваш смело в същия  дух.

А ако обичта ти и нейния обект са разделени от куп непотребни причини? Един съвет от мен – разкарай таласъмите и тръгни напред. Движи се. С крачки, мисли, разбирания, намерения или както ти приляга най-добре. За началото на всяко страхотно приключение е необходима една малка крачка. Движи се, защото животът е движение и път няма единствено там, където липсва воля.

И след като 35-годишният Дерек и току-що навършилият 28 лета Борис можем, аз вярвам, че можеш и ти.

Благодаря за вниманието и на добър път!

1000 km picture3

След потоп – качулка

Boris KondevВашият коментар
Embed from Getty Images

Част от работата ми изисква да контактувам с хора от различни общински институции в България. Макар че в този род организации процесите почти винаги протичат доста по-бавно, отколкото ми се иска, под една или друга форма нещата се случват. Не липсват и изненади, част от които обикновено идват в последния момент.

Наскоро имах един такъв случай със Стара Загора. В деня преди първо събитие в града получих обаждане. Търсеха ме от тамошния отдел по транспорта, за да кажат, че молбата ми за пропуски в пешеходната част на бул. Симеон Велики няма да бъде разписана. След трагичния инцидент в началото на месеца, в който бе прегазено 4-годишно дете, кметът наложил тотална забрана за влизане на автомобили в зоната. Извиниха се за неудобството, но нямало какво да направят.

В едно бяха прави – почувствах се неприятно. Не заради отказаните пропуски, а защото за пореден път в тази държава някой правеше нещо, след като непоправимото вече бе станало. Автомобилите ще бъдат ограничени – страхотно! Но защо сега – когато вече няма утеха за едно семейство, чакало рожба 15 години?

Питам защо, но не мога да разбера, както и не проумявам:

  • защо фонтанът бива обезопасен, след като електричеството от оголения кабел убие млад мъж?
  • защо старата сграда бива забелязана, след като стената ѝ премаже случайни минувачи?
  • защо на булеварда се появяват мантинели и колчета, след като някой автомобил се вреже с убийствена скорост в чакащите на тротоара?
  • защо в парка се появява осветление, след като млада жена бива изнасилена и пребита до смърт в тъмните храсти?
  • защо язовирът се сдобива с табели и заграждания, след като мътните води погълнат играещите наблизо деца?
  • защо експертната оценка на мината бива назначена, след като стотици кубични метри земна маса задушат работещите в галерията?
  • защо, защо и защо всеки божи ден се повтаря един и същ сценарий…

Докато прикриваме с лепенки възпалените рани, вместо съзнателно да работим за тяхното предотвратяване, няма да сме здрав народ, а това, което Петко Славейков така добре описва още през 1875 година.

И ако нещо, което бихме могли да направим за отнетите, то е да не забравяме.

Там

Boris Kondev1 коментар

Под високия хълм с красивата гледка има едно полегато парче земя, където дори след пороен дъжд кирката и лопатата справят се трудно. Макар неканени, те са чести гости по тези места.

Там се намира едно здание, което след няколко крачки потъва в коравата глинеста почва. На входа му няма врата, а мътна белезникава рамка, запълнена със съвършен мрак, затихнал в равнодушно очакване на вечността. Никой не желае да прекрачи напред. Най-много някой безразсъдно любопитен да застане до ръба хладна тъмнина и на пръсти да надникне надолу. Не ще види много. Само снопчета изгризани от мрака болнави лъчи, блещукат по дъното. И една тъмнина, запълваща съзнанието с образи, които прекършват любопитството и отпращат човека по пътя му.

Аз съм там. Стоя на прага. И влизам за незнаен път вече. Дори навън жегата камък да топи, тук нарежда студът. Той ми отпуска повърхностно дихание, което бързо изтръгва в мимолетни облачета пара. Каменните стъпалата са прекалено големи дори за моя ръст, затуй се подпирам на стената, когато прекрачвам надолу. Прашни паяжини се вплитат в косите ми. Ръцете ми изронват изсъхнали мъхове, които се стелят зад мен. Въздухът става все по-сух. Миризмите изчезват. Не след дълго съм до разпилените по пода монети. Нови и стари, чисти и мръсни, с различна форма и номинал. Стъпвам върху им, но не чува се звън. Само лепкаво триене и плисък на незамръзваща вода. Приклякам, за да измия ръце и да загреба с шепи. Оставам така за минути, сам с мислите и затоплящата се течност в длани.

Изправям се с пукане в ставите. Вдясно е вратата от дялан камък. Опирам рамо о нея и я отмествам с усилие. Влизам дълбоко приведен през ниския праг. Мракът е гъст като катран, но тук мога да видя всичко. Навътре е още по-ниско, затова приклякам на пода. Болезнено е, и хладно, но цялото ми внимание е насочено към нишата отпред.

На мраморния постамент, в своята прагълна кутийка от стъкло, лежи тя. Обвита в покой. Така малка, крехка и уязвима. Като мушица пред електрическата ярост на пролетната буря. Задържам дъха си, за да не я нараня. И сред машинното бучене иззад стените подирям със слуха си трохичка доказателство, прашинка надежда, атомче вяра дори, че още я има.

Мога само да я докосвам с топлите капки, стичащи се от дланите ми. Не мога да я прегърна. Не мога да я утеша. Не мога да направя нищо повече от вече направеното. Нямам нищо и срещу безтегловната тежест. Срещу утаената горчивина. Отнесеното от вихрушката. Пропиляното.

Не зная друго от това да бъда смирен.

Попътни размисли

Boris KondevВашият коментар

On the road

Ние сме хората, които не изпитват носталгия по домовете си, защото възприемаме себе си за граждани на света.

Движещата ни сила са усещанията, не взискателността и стерилността на суровата логика.

Ние сме тези, които с малки крачки разплитат собствените си възли от суета, за да градим съчувствие и разбиране към контрастите на околния свят.

Следваме посоката, която чувстваме за правилна и когато проявим необходимото постоянство, пътят се разгръща от само себе си.

Не униваме, когато трябва да се върнем назад, но и не попадаме в капана на очакванията, когато можем да напрaвим няколко крачки напред.

Понякога спираме. Не да потънем в самосъжаление, а да съберем нови впечатления и сили, с които да се оттласнем.

Обичаме без да се привързваме. Помагаме без да изискваме. Справедливи сме без да злоупотребяваме. Прощаваме без да натякваме.

Ако гневът ни споходи, се стремим да бъде градивен.

Знаем, че страхът го има, за да ни научи на нещо.

Ние сме воините на ненасилието и кавалерите на търпението.

Когато пазим дистанция, не го правим от гордост или апатия, а за да потърсим отговорите, които за нас са в тишината между думи, мисли и чувства.

Такива сме, но все не спираме да се питаме…

Кои всъщност сме ние?

–

[4:37 – 7:48]