Мерцедесът на предложенията за работа

Из работната „оферта“, която приятелка получила в LinkedIn от напълно непознат:

Здравейте, пиша Ви относно национален проект.
Партнирам с компания, която предстои да разпредели голям пазарен дял от потреблението в България.
Моята цел е да открия точните хора, които са мотивирани, вярват в своите възможности и лични качества, за да партнирам с тях и заедно да разпределим този пазарен дял.
Ако Вие сте такъв човек, ще се радвам да ме потърсите, за да Ви дам повече информация.

Поздрави
С.

Здравейте,
благодаря ви, че се обърнахте към мен. За съжаление не разбирам с какво мога да ви бъда полезна, тъй като информацията, която сте ми пуснали, е доста обща. Ако можете да бъдете малко по-конкретен, бих могла да отговоря и аз по-адекватно.

Хубав ден,
Ж.

Компанията иновира на пазара като позволява да печелим от продажбата на всяка стока или услуга в страната. Като по този начин се явяваме комисионери на пазара на потреблението в държавата. Тъй като компанията е в началото на разпределението на този пазар, на нас са ни нужни хора, които желаят да мобилизират себе си и да бъдат лидери. Става въпрос не просто за комисионни от директни продажби, както процедират повечето компании, занимаващи се с подобен маркетинг, а от пасивен приход резултат от покупките на много хора.
Непосилно е тук да Ви разкажа целия маркетинг на нашата компания, ето защо Ви каня на среща. Отделете ми 30 минути и аз ще Ви покажа най-добрия бизнес, който в момента се развива в България.

Поздрави
С.

Благодаря ви за информацията, но не проявявам интерес.
Успех ви желая!

Поздрави,
Ж.

Оставям коментарите на вас 🙂

2013 = ОСТАВКА

Ако съществуваше класация „Дума на годината”, за 2013 отличникът определено ще е ОСТАВКА.

Последните шест месеца изтекоха като пясък из пръсти, а този лозунг се превърна в символ на изчерпания кредит на доверие и желанието за коренна промяна на статуквото. Той отекваше по площади, в домове, в Интернет и във всеки, за който мисловната дейност не е тоалет с бутикова стойност. Но думите останаха думи. Развръзката бе отложена. За пореден път.

Наближава новата година и ако в следващите месеци, някак си, ОСТАВКА се осъществи – тогава какво? Животът няма да стане по-лесен. Нито по-добър. Или по-светъл. Ще дойде трудното, в сравнение с което последните месеци ще ни се сторят като безобиден приятелски мач.

Не се бях замислял истински върху това до онзи ден, когато…

Стана така, че с колегата бяхме по работа в софийските покрайнини – някъде на границата между Люлин и Обеля. Дойде време за обяд и отидохме в едно сравнително познато ни бистро. Докато чакахме обслужването на клиентите пред нас, хвърлих поглед наоколо – голяма табела с обедно меню, десетина маси с обядващи, хладилници с бира и безалкохолно, куп вестници – като цяло нищо особено. Слънчевите лъчи падаха под ъгъл, който закриваше лицето на едно момиче  на бара, но излагаше на показ хаотичната игра на прашинките във въздуха. И не само това. Спокойно и грациозно около момичето се рееха облачета цигарен дим. Че пушенето не е ли забранено!? – помислих си. Огледах се пак и с изненада констатирах как на част от масите също се пуши  все едно това е нещо съвсем нормално. Поръчахме и седнахме на масата в очакване на обяда. Когато сервитьорката се появи, я заговорих:

– Извинявай. Искам да те попитам нещо. Направи ми впечатление, че доста хора пушат тук. А доколкото знам има забрана. Сложили сте и знак на вратата. Защо така се получава?
– Ами…(тук почти видях празнотата, изпълваща очите й). Не знам. – обърна ми гръб и продължи да се занимава с делата си.

След като хапнахме, отидохме да довършим задачите и заговорих познатите в тамошния офис:

– Във вашето кафе прави ли ви впечатление нещо?
– Какво да ни прави впечатление?
– Предполагам, че то не е от един-два дни…
– За пушенето ли?
– Да.
– То отдавна се пуши. Винаги се е пушело.
– Вярно? И никакви проблеми?
– Е, кой да ги прави?
– …
– Полицаите са редовни. Идват на обяд.
– И нищо?
– Нищо.
– Опитах да попитам сервитьорката, но тя просто ми обърна гръб.
– …(вдигане на рамене)

Убеден съм, че такива места има и в центъра на София, и в по малките градове, има изискани, има и не чак толкова, някои се прикриват, на други не им дреме. С три думи – има ги навсякъде (ден по-късно се случих в един доста приятен ресторант в южните квартали, където димеше от всяка една маса. „Да донеса и едно пепелниче на вас?”).

Нека не оставам погрешно разбран – нямам нищо против пушенето като такова. Всеки избира в какво да вложи парите и здравето си. Обаче когато има закон за забрана на тютюнопушенето в закрити обществени места, смятам че е нормално да виждам точно това, а не дим, устремен в моето лице, дрехи, храна, дробове, кръв.

Дали бленуваната ОСТАВКА ще промени всичко това?

По никакъв начин. Забърсването на прахта от задъхващия се механизъм на българското общество дори няма да е първата крачка. А предварително условие. След което предстои адски много работа. Новото няма да дойде с подмяна, а с промяна на това, което е в нас. Не ще мръднем и крачка, ако не започнем да се опълчваме на овчия манталитет, робското съзнание, апатията, лицемерието, безочието, завистта, черногледството, егоизма, склонността да прехвърляне личната отговорност върху други.

Ако продължаваме както винаги, на мястото на недрагите ни 240 ще дойдат други 240, след което нови 240, и още 240, а ОСТАВКА ще се превръща в дума на петилетката, на десетилетието, на животите ни…

П.П.1 Току-що разбрах, че Парламентът е решил пълната забрана да си остане в сила.

П.П.2 Случайно или не, на връщане към офиса ни след случката в бистрото, по Z-Rock пуснаха:

Четиристепенно меню пустота

Нека кулинарното пътешествие по случай публикация № 100 започне сега.

Едно. За начало – трудносмилаема салата от безкрайно повтаряни мисловни и поведенчески модели, овкусена с едро нарязани закостенели идеи и сосове от тъмнина, хлад и объркване.

Две. Гвоздеят в менюто е филе от дългогодишни и скорошни впечатления, гарнирано с осъзнатост, сготвена на пара, и зелени стръкове безпристрастност, търпение и желание за взаимност:

Стени от мрак, стъкло и гранит.
Отпред души със същност чиста.
С дар от разум политат за миг.
И се пръсват в тъмни мъниста.

Някой там на нещо се смее.
Друг крещи от болки ужасни.
Трети търпи. Онзи злобее.
Виждаш ги с очи безучастни.

Виждаш паразити на почит.
Добри дела, омацани с кал.
Извечните грешки в нов прочит.
Съдби, белязани от печал.

Виждаш глад за притежание.
Немощ със свита от пороци.
Форми без грам съдържание.
Честни лица с люти отоци.

Виждаш танц на страсти безцветни.
Ярки стремежи, стрити на прах.
Купчини с лъжи безответни.
Нужди, задоволени със страх.

Виждаш, но сляп избра да вървиш.
Сляп, глух и тих през сивотата.
Търсещ някой, за да споделиш.
Пътя, блянове, пустотата.

Три. Следва чаша със замайваща напитка, която да преведе нагнетените с нови усещания тяло и ум през лепкавия мрак от разочарования, безразличие и изтощение до отрезвяващото прозрение за състоянието, в което човек може да преодолее всичко, дори себе си.

Четири. Десертът е крем от щастие без оцветители, подобрители и консерванти; пречистено от очаквания и предразсъдъци; извиращо без център и причина; щедро, всепроникващо и обновяващо.

Различни са вкусовете на пустотата и всеки един от тях си има цена.

Пътестроители

„Сложи още една лъжичка. Нека му е сладко.“

„Ръсни, ръсни, хич вкус няма.“

С мазнинка си е друго. Расло ли е на един крак, не ми го хвали.“

„Схванал съм се ужасно, я ми сипи още малко.“

„Целият съм плувнал, вземи ми безалкохолно. Ледено.“

„Не се диша вече, дай да пуснем климатика на макс.“

„Пушеше по три-четири, ама от половин година бачка сериозно и е като комин.“

„Нищо му няма на слънцето, мани ги гадните химии, с които се мацаш.“

„Трябва да ги променя тези хора, така не се работи.“

„Дай да живнем малко. Настъпи я, че се влачим като бабички.“

„Е, какво да не им се меся? Ще ги разтърва и ще се усмирят.“

„От сън спомени няма, знаеш.“

„Има време. Млад съм още и ми е кеф с различни.“

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Пътят към ада е постлан с добри намерения.

Камъчето

…е символ на абсолютна истина, която трябва да се повтаря постоянно, докато стане част от нас. В мозайката на привидно самоцелната първомартенска публикация, то е един от осемте елемента.

[сега]

Виждам, че е в червен цвят, заострено е в горната част и под определен ъгъл блести ярко като звезда. Ситните млечнобели жилки в него оформят надписа:

„всичко с време“

Камъчето е не по-голямо от свита човешка длан. Ако опитате да го повдигнете, за да видите надписа по-добре, то изобщо няма да помръдне.

[преди месеци]

Любопитството ви може да надделее и ръцете да се вкопчат в сухия пясък около него. С всяка шепа то става по-голямо. Постепенно се оформят четири полегати стени, свързани с гладки ръбове. На дълбочина от няколко стъпки има изречение, изсечено в твърдия червеникав камък. То го обикаля от всички страни и гласи:

„Причината нещата да не се случат сега: не е точният момент.“

Продължавате да копаете. Пясъкът отстъпва на слой твърда почва. Дланите вземат кирка и лопата, за да не закървят. Потта се лее на едри гроздове и солена капе в очите, за да се прероди в солени сълзи.

[преди години]

Ако стиснете зъби, след много метри, постепенно, се появяват изреченията от текст, надраскан с въглени върху грапавата скала. Поради влагата, част от думите са леко размазани, но текстът е лесно четим:

„8. време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир.

7. време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш;

6. време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш;

5. време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш, и време да отбягваш прегръдки;

4. време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш;

3. време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш;

2. време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото;

1. Всичко си има време, време има за всяка работа под небето;“

Там стените продължават да потъват още и още до момента, в който се слеят с околната пръст, и всичко стане мрак. Тук не е необходимо да се слиза, защото и това, което е на повърхността, е достатъчно.

Въпреки че отдавна знаем за камъчето, е възможно да забравим, че изобщо съществува и…

Прелъстяване на щастието

Banner

Изкуството на преговорите

Как да се справяме умело в преговорите за по-добри цени? Как да договаряме изгодни условия за нашите сделки? Как да постъпваме, за да извличамe максимална ползва от всяка потенциална възможност за печалба?

Формулата на успеха вече е разгадана и пред вас се открива уникалния шанс да се присъедините към всички онези, които се облагодетелстват от нейната сила!

Това става благодарение на 12 лесни стъпки, които, дори поотделно, са достатъчно ефективни:

  1. Поканете отсрещната страна в неформална обстановка
  2. Съкратете излишните приказки до минимум и бързо преминете към същината на срещата
  3. Проявете уважение към събеседника си и изслушайте внимателно предложението му
  4. Разгледайте продукта, задайте въпроси за произхода, качеството и неговата цена
  5. Спазвайте дистанция – бъдете незаинтересован, безпристрастен и мнителен към всичко, което чувате
  6. Вкарайте в действие невербална комуникация – дъвчете дъвка, избягвайте умишлено погледа на събеседника, въздъхвайте в ключови моменти, поиграйте си с лист хартия, вдигнете лявата си вежда и задръжте
  7. Направете аналогия с конкурентен продукт, който можете да придобиете при по-добри условия
  8. Вдигнете гарда привидно, за да провокирата събеседника си да атакува – благодарение на това ще идентифицирате потенциалните пропуски в неговата стратегия
  9. Симулирайте дълбока вътрешна дилема и я обяснете с оскъдността на паричните средства и необходимостта от разумното им менажиране в условия на световна икономическа криза
  10. Финтирайте опонента си с лъжливо посягане към портфейла, за да го накарате да помисли, че сте готови да купувате, но вместо това демонстративно извадете и изяжте бонбон с натурален шоколад и трюфел, за да покажете, че сте акула в бизнеса и не падате по гръб
  11. Накарайте го да онемее пред грандиозните планове за бъдещо партньорство
  12. Продължете с изправена глава в случай на неуспех, защото натрупаният опит ще ви помогне да ставате все по-добър в преговорите

В следното видео процесът е демонстриран в реална среда, срещу един от най-умелите играчи в бизнеса. Много бързо ще се убедите, че стъпките действат безотказно:

Аз и Красимир Петков, който е доказан стратег и талантлив оператор, ви желаем големи успехи!

Чиновниците и намерението

man on fire

“Никога не е била издигана статуя в чест на критик.”
Зиг Зиглар

След като чиновниците разбраха за намерението, както обикновено, му предрекоха броени дни мъчителен живот, преди да се препъне по очи в задушливата пръст на забвението. Спогледаха се ехидно и доволно се захилиха, празнувайки посвоему преждевременната си победа над напъните на различното. Тяхната представа за развлечение бе да разнищват и поставят на прецененото от тях място всичко онова, което излизаше извън рамките на техния широк като глава на карфица светоглед. За да греят, някой трябваше да е в сажди. За да има смисъл съществуването им, нечие друго съществуване трябваше да няма смисъл. За да полетят, някой друг трябваше да пада. В този ден те летяха над облаците, предвещавайки кървав хоризонт на намерението, имало наглостта да проточи врат.

Намерението не само че не прие присъдата си, а със всеки изминал ден разширяваше свободата си да действа по собствена воля. Движеше в посоки, в които чиновниците виждаха опасности, а то – възможности. То рискуваше и губеше. Губеше и  се учеше. Учеше се и успяваше. Успяваше да продължи и да бъде на няколко места едновременно, докато те, разкъсвани от злоба в затвора на загниващите си гнезда, израждаха напукани прашни яйца, които никой не желаеше.

Когато тръните по пътя на намерението отстъпиха пред плодовете, чиновниците се самозапалиха от завист. Тлееха и прахът им безутешно капеше в сивата пустиня, която не задаваше въпроси. А оазисите на новото, бавно, но все по-често, разгръщаха листа над прежуряните от безразличието пясъци.

Безусловно

Срещи

Срещите

С една част от хората, които всеки един от нас среща в живота си, се разминаваме като автомобили, движещи се в най-крайните ленти от насрещните платна на огромна магистрала. Профучаваме едни край други отдалеч и разменяме мимолетни погледи. Понякога. Кои са те? От къде идват, на къде отиват? Вярват ли във възможностите на утрешния ден или им е достатъчна гледката, откриваща се през прозорците на купето? Липсва ли им нещо, някой? Едва ли се замисляме. А ако го правим, е най-много до следващия завой.

Понякога пътищата ни се пресичат за кратко. Толкова, колкото трае изчакването в колоната през пиковия час или съвместното пътуване, докато дойде моментът всеки да слезе на своята спирка. Някои от тези срещи ни носят позитивни усещания – неподозирани съчетания от багри се стрелват от нищото и заблестяват с яркостта на ксенонови фарове в катранена нощ. Други срещи са тягостни като писък на гуми при рязко натискане на спирачките или клаксони, пеещи симфонии на нетолерантността. Приятни или не, такива моменти си приличат по едно нещо. Тези хора не срещаме никога повече.

Преобладаващата част от срещите ни траят за по-дълги периоди. В тези обятни и необятни пътни възли попадаме по няколко основни разклонения. Първите са предопределени. Те съществува oще преди нашата поява. Очертанията им се губят далеч в миналото, когато, вместо асфалт, е имало черни пътища, които в началото си са били тесни пътеки, които пък били родени от първите стъпки. Вторите са разклоненията на нашите нужди. Нуждите да оцеляваме; да задоволяваме първичното в природата ни; да принадлежим към определен кръг хора, група, общност; да търсим смисъл и удовлетворение в битието; да учим и да се усъвършенстваме постоянно.

Пуснете музиката и продължете да четете с нея.

Взаимността

Има един вид хора, с които преплитаме животите си неусетно. При срещите си с тях бързо усещаме полъха на нещо познато, който с времето прераства във взаимна вътрешната убеденост, че се познаваме много отдавна. Разделяли сме се за кратко, след което сме се преоткривали отново. И така безброй пъти.

С тези хора сме себе си. Разговаряме без напрежение и задръжки. Не се страхуваме да се държим като деца, защото съхраняването на необременения любопитен палавник е наше неоспоримо призвание. Споделяме подобни мисли, чувства и гледни точки. Допълваме се, но не, за да заравяме зейнали тъмни празнини във всеки от нас, а за да греем заедно, с лъчи в пъти по-силни и ярки. Не се притесняваме от моментите на мълчание, защото те, подобно на кратките паузи между туптенията на сърцето, са съществени части от симфонията на живота. Щастливи сме, когато сме заедно. Щастливи сме когато се разделяме, защото новите пътища и хоризонти са това, което най-искрено си пожелаваме. Щастливи сме, защото знаем, че един ден ще се срещнем отново.

Това са всички онези хора, с които в настоящия и предишните животи пристъпваме боси извън мрачните си леговища и с препълнен със светлина взор поглъщаме чудесата на една непозната реалност; бродим по каменисти пътеки  в търсене на тайнствени олтари, на които да пожертваме изкушенията, отклоняващи ни от пътя към себепознанието и себеосъзнаването; постоянно откриваме нови и нови пресечни точки помежду си и се убеждаваме, че случайности няма; прекарваме безкрайни часове в разговори, опиянени от силата на взаимността и искреността; мълчаливо се прегръщаме и гледаме, казвайки си повече, отколкото някога думите биха могли да предадат, стремим се да живеем истински и да даваме пример за един по-добър свят.

Всички тези хора, или по-скоро – прекрасни човешки същества, аз наричам сродни души. И сега, докато балансирам върху люшкащата се палуба, брулена от мразовития вятър на околните ледени планини, искам да се обърна към всички тях, които са наблизо и далеч.

Обичам ви.

По единствения начин, който намирам за естествен.

Безусловно.

Един ден

Късно

Един ден, когато на сутринта слънчевите снопове се развържат и лъчите се затичат върху мрачното ти лице, ти ще разбереш, че винаги си бягал от нещо. Всяка крачка, която си правил, за да се отдалечиш и забравиш, те е отвеждала все по-навътре в гъстата гора без изход.

Един ден, когато слънцето е в най-високата си точка и се извисява над всичко и всички, ти ще почувстваш, че гордостта е лош водач. Егото ти ще е печелило безброй малки битки, пренебрегвайки чуждите мнения, но войната ти ще е изгубена още в началото.

Един ден, когато сенките започнат да се издължават на изток и да се сливат една с друга, ти ще усетиш цената на мъката. През всичките години, които си прекарвал в съжаление, си ограбвал настоящето си, за да нахраниш миналото.

Един ден, когато светлината потъва зад далечния рид и облаците се оцветяват в гаснещо жълто, ти ще схванеш, че дадеността е мит. Всичко, което си пренебрегнал и за чиято стойност си оставал сляп, ще те напуска бавно и безвъзвратно.

Един ден ще бъде твърде късно за каквото и да било, и ти просто ще продължиш по своя път заникъде.