– А ти?
– Аз почувствах как анимационното дяволче, което по традиция стои тук – той потупа дясното си рамо – взе една малка бухалка и изпърха до съседното рамо. С широка усмивка, без да промълви и дума, се извъртя като професионален бейзбол играч и с възходящ удар превърна лицето на анимационното ангелче, което ми шептеше нещо, в сладко от червени боровинки. После се зарея пред мен, прокашля се и ме привика с показалец…
Някъде, някога
Факсовете, факсовете.
Никога не спират.
Факсовете, факсовете.
Вечно ме намират.
Факсовете, факсовете.
Не ми дават мира.
Откъс от „Неизпятата песен на щастливите луди”
Беше ми, едно такова, нек’во ник’во. Бях напълно празен. Малко много ми се насъбра и леко ми стана тежко. Трябваше по-хлабаво да се стегна и да започна да спирам с това темпо. Да бързам бавно, защото твърде много време бях стоял седнал на меко. Първо да тръгна да ходя, после – да вървя да тичам и чак тогава – да бягам да летя. Да, ама не. Безкрайно не ми дремеше за пределното недоспиване. Или просто приемах нещата твърде сложно? Не съм убеден със сигурност. Но знам, че дълго се държах изкъсо и горе-долу по средата на декември, в един студен ден, прегрях и ми стана ясно, че в мен се стъмва. Невероятното стана възможно. Направо не осъзнавах как съм бил стъпил накриво. Мисълта ми прекъсваше непрекъснато. Усетих, че се чувствам изтощен. Време беше да спра да продължавам с този неправилен ритъм. Годините минаха и заминаха. Черното избледня. Ненастроението ми се разстрои. Сметнах, че е нужно да чета много и че трябва да гледам да видя още повече. Защото накъде тук или другаде надалеч, скритият смисъл очаква да бъде намерен. Като нищо ще изскочи нещо. Нека не забравяме да помним това. Сега и винаги. Струва ми се безценно.
Преди броени дни реших да отворя спам папката на електронната ми поща и попаднах на много…специфични неща.
За около 1 година бях получил около 70 имейла, отбелязани като спам. Един-два от тях предлагаха решения за сваляне на излишно тегло. Двайсетина обещаваха тлъсти отстъпки (вариращи в диапазона 60-88 %), повечето от които за продукти на Pfizer. Не можах да установя за кои техни медикаменти ставаше въпрос, но подозирам, че основнана част от имейлите беше за Viagra. Останалите около 50 мейла, хм, в съвсем прав текст и по доста разнообразни начини, третираха една, меко казано, деликатна тема.
Осмелих се да събера някои от заглавията и текстовете им тук.
Предварително се извинявам на всички, които няма да са склонни да възприемат следващите редове откъм хумористичната им страна и с погнусени/възмутени визиономии ще натиснат червения хикс в горния ляв/десен ъгъл.
На всички останали пожелавам дълготрайно задържане на предизвиканото забавление.
Ох. Тук съм вече. Но за кратко. Не ме питай как стигнах и от кога не съм спал. Лудница. Ще ти разправям после. Иначе почти нищо не нося. Имам някакви кинти, но повечето са ми назаем. Какво ще правя тук, нямам си идея. Не ми е ясно къде трябва да отида, с кой трябва да се срещна и за какво да го уговарям. Дори не знам за кой го правим. Но няма проблеми. Ще се оправим. А ако се насе***, ще се избършем. Много бързо и неусетно. Не как да е, а с мокри кърпички. Никой нищо няма да разбере, човек. Даже ще замирише на хубаво. Всички ще са доволни. Спокойно. Почерпи ме сега едно кафенце, кажи ми какво става тука и да се почва. И само едно нещо преди това. Цигарка да имаш?
––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*Бегла въстановка по фрагменти от чужди спомени за нечии думи.
Неизпълнени обещания от други и тотална липса на лоши чувства. Свобода от концепции.
Безотговорност, наградена с поука. Изпитания.
Отношения, преобърнати на 180 градуса. Нови ъгли. Нови багри. Нови емоции.
Свободна любов.
Пътешествия навън и приключения вътре.
Вдъхновение от прашинки. Вдъхновение от титани.
Книги, които говорят на твоя език.
Хранене набързо. Бавни решения.
Точки, които си свързал. Шамари, които приветстваш. Кал, за която ще си благодарен.
Сродни души и безброй резени диня.
Интересни времена.
– Ти си душата ми.
– Има и други там…
– Душата е…
– …сигурна съм.
– … съставена от много парченца. И всяко едно,…
– Аз кое от всичките съм?
– …в същността си, е самата тя. Като холограма. Всяка една нейна част, дори най-малката, съдържа пълният образ на цялото.
– Аз, и аз…
– Какво? И ти ли мислиш така?
– Да.
– Ние също сме парченца. Част от едно цяло…
………………………………
– Защо те откривам чак сега?
– Ние никога не сме били разделени.
В сряда бях на косъм от рубрика „Без коментар”.
Идеята окапа, защото едно лъснало кубе би изглеждало твърде несериозно при наличието на тенденция към стилно оформяне на определения лимит кожни придатъци. Особено с този афинитет към нестандартните прически напоследък, който предполага използването на допълнителни кичури…
Спирам с прозаичните окосмения и преминавам към причината за настоящата абсолютно самоцелна коафюра:
Как да не хвана ножицата, след като така силно сърби?
Така проплака новородения „Нонсенс“.
Наскоро чух една невероятно силна радио реклама по City.
Pitbull тъкмо се беше отчел в поредния мегахит, отличаващ се от предишния с негово участие по това, че прилича на по-предишния, когато зазвуча следното:
*дзън, дзън*
– Накъде летим, тате?
– Към планетата Земя, сине.
– А защо?
– За да напомним на хората, че трябва да пазят Земята.
– Но как, тате?
– С Лидер, сине, велосипеди Лидер.
…
До този съдбовен момент марката не ми беше позната. Порових се в Нета и открих фирмен сайт и една характерна за определен тип телевизии реклама.
След като Лидер спомага за пазенето на планетата и бягството от скуката, чудя се какво би станало ако караме Specialized или SCOTT? Вероятно пустините ще се превърнат в тучни равнини, неврозите ще отшумят и ще се отвори път на щастието, хората ще открият безусловната любов.
Нашето спасение дебне от толкова близо. Просто трябва да следваме Водача.
Нещо странно, нещо чудно или нещо необичайно е особеното в този билборд, който от известно време заглеждам, докато пътувам сутрин за работа?
Или пък тотално съм се заблудил и всичко си е съвсем естествено и напълно нормално?
Чувствам се дълбоко вдъхновен и бездънно инспириран от рекламата, затова по-долу предлагам два допълнителни варианта, с които би могла да се съчетае в една цялостната серия.
Ако статията ви харесва, можете и да я лайкнете.
😉
Когато вятърът не носи прохлада, а зной,
когато хората не сe радват, а са в застой,
когато нещата куцат, вместо да препускат,
когато булата не се вдигат, а се спускат,
когато поемаш въздух, но се задушаваш,
когато искаш да се извисиш, но се приземяваш,
когато делата не ти носят доволство, а умора,
когато се чувстваш откъснат, дори и сред хора…
Забрави всичко. За да си спомниш.
Себе си.
София, 21 юни, около 23.00 часа, 24°
Отвъд 72 думи 