Преход

Отражение. Въздух. Здравец. Капитан. Крива. Птиче. Възглед. Кутия. Правило. Стъпало. Движение.

Част от думите, около които се формираха историите на моята 2015 г. Истории за раздели, срещи, възможности, необходимости и прекалено много надценени кафета. След малко годината си заминава, за да пристигне следващата с всичките си обещания, надежди и блянове.

Нека тази последна история за най-значимата дума на изтеклите месеци бъде едновременно „сбогом“ и „здравей“.

Посоката и целта бяха известни и мисълта за предстоящия път го изпълваше с отдавна забравено вълнение.

Събота по обед тръгна от сгушения в средата на котловината град, прекоси притихналите есенни полета, остави зад себе готвещия се за зимата курорт и в сумрак достигна хижата, в която негови познати вече огласяха столовата. На следващия ден заедно с тях изкачи най-високия връх в района, спусна се безотговорно бързо по затревените ски писти и с агонизиращи крака и ликуващо сърце се върна в града, от който бе тръгнал.

За 10 часа през двата дни той извървя пеша 46 километра и изкачи над 2000 метра от най-ниската до най-високата точка от маршрута. Удовлетворението се разливаше из цялата му същност, защото успя да покори предизвикателство, което сам си беше поставил. Усилието му беше възнаградено с много моменти, които щяха да се превърнат в спомени. Най-яркият от тях се случи в самия край на приключението – докато влизаше с натежели крака в родния си град.

Тъмнината и димът от комините тъкмо започваха нощната си авантюра. Той подмина табелата с герба и девиза на града и продължи по пътя, който се спускаше в посока към централната част. Недалеч отпред пулсираха жълтите светлини на един от малкото светофари в града. Точно тогава мисъл със силата на прозрение връхлетя тихо в съзнанието му, в което още се гонеха лъчи и пътеки.

Мамка му – прошепна си – всичко това е перфектната метафора на живота ми – широк, гладък, разчертан и добре обозначен на всяка пресечка път, който продължава право напред, но бавно се снижава към места, които изискват повишено внимание.

Той спря, объркан в коя посока да продължи.

В дясната страна на пътя пуста бензиностанция се унасяше в луминисцентна дрямка. Малко по-надолу висок зид приютяваше зад гърба си двуетажна къща, която отдавна беше схлупила очи. Единствената пресечка от тази страна на пътя продължаваше през линията на теснолинейката и навлизаше плавно в мрак, зад който се криеше плетеница от складове и предприятия.

Ако тръгнеше надясно, той щеше да се натъкне на дръзки, но неоправдани, дори безумни, възможности. Какво можеше да предложи една бензиностанция на пешеходец в тази част на нощта? Надценени, ненужни и скоротечни удоволствия. Ами заспалата къща? Дума да не става! Никога не му е било присъщо да се възползва от притежанията на другите. По релсите можеше да тръгне наляво или надясно, но нито разстоянията между траверсите прилягаха на разкрача му, нито перспективите на чуждите коловози го изпълваха с въодушевление. А какво би търсил в тъмните и непознати постройки отвъд дъгата на влаковата линия? Дълбоко скрити тайни, зорко пазени блага, неизличимата инертна маса на чуждото отминало.

Отляво на пътя започваха първите струпвания от къщи. Виждаха се поне две пресечки, всичките нашарени с белезникавите светлини на уличните лампи. От тук се стигаше до същината на града и до едно угаснало и едно още горящо огнище, до местата, дали траен отпечатък в него за всичките му години напред, както и до онзи тротоар, който постави първата ясна и болезнена граница между „преди“ и „след“ в живота му. Тук познатото, забравеното и новото туптяха със свой собствен ритъм, създавайки измамната илюзия за непреходност.

Ако тръгнеше наляво, той трябваше да посрещне живота такъв, какъвто е – с цялата сивота и пъстрота на препускащите моменти. Да живееш е изкуство, палитрата на което овладяват само най-търпеливите и упоритите.

Разбира се, той можеше да тръгне и напред по пътя. Малко след светофара имаше река, до която да поспре и да остави на заплетените в кълбо мисли да изтекат по течението. Умореното му тяло щеше да продължи някак олекнало и не след дълго щеше да стигне до издигнатите напреки на улицата сгради. Там се намира градският съд и мястото, където преди години взрив отключи поток от нехубави събития за града.

Ако тръгнеше напред по правия, хубав път, предполагащ минимални принос и съпротивление в движението, той неминуемо щеше да се изправи лице в лице с крайния си съдник – своето неосъществено аз, и после…

Тръснах глава и веднага тръгнах наляво. Няколко завоя само ме деляха от едно още горящо огнище, на което дълго време само се топлех, но вече нося и отговорност да поддържам живо. Ето там – на втория етаж, зад прозорците с чисти червени пердета, светлината и топлината ме зовяха със своите безкористни и предостатъчни дарове – добра храна, добра мисъл и добра дума.

Двудневният ми преход приключи, но големият, разнопосочен и неясен преход на живота продължава. И докато нощта прекрачва в новия ден, в мен отново започва да пулсира въпросът, който не ми дава покой:

А сега накъде?

„Кее е по София?“

Ала все пак и тук
хора раждат се, дишат, мечтаят,
във тревоги и слънчеви дни
подир своето щастие бягат.
„Нашият град“

Ах, светът ни в тебе се оглежда
София, със хиляди съдби
и живеем със една надежда
дните ти да станат по-добри.
„София, моя любов“

Това е, като че, най-трудният въпрос, който някога са ми задавали.

В същата категория (но далеч под върха!) влизат също „С какво ще се похвалиш?“,  „Нещо интересно около теб?“, „Как сме?“, но „Кее е по София?“ (Как е в София?) е отправял най-сериозното предизвикателство към мен.

Може би защото не съм бил сигурен какво точно се пита в него или пък прекалено буквално съм разбирал смисъла му – честно казано – не зная. Зная само, че винаги ме е сковавал и съм отговарял неубедително с нещо от сорта „Знаеш как е“; „Ту така, ту иначе“, „Е, та, бива“; „Нормално“; или тишина. Която, на какъвто език или диалект да е изречена, е предпоставка за назряване на неудобство в човека, неизпълнил ангажимента си към развитието на разговора. Без значение моя полу-отговор, в по-голямата част от случаите някой услужливо е добавял (може би подозирайки, че зад лаконичността ми се крие нещо нарочно премълчано) „По си е убаво там, ле?“ или вариации. След което разговорът е поемал в други посоки.

До 17 септември 2013 г. (който ден, по някаква умилителна ирония на съдбата, е Денят на София) не се бях замислял истински върху горното. А тогава дори не бях в Столицата.

Факсчето ме удари с нежността на оловно гъше перо, докато извършвах една изключително релаксираща за съзнанието дейност, която, драги софиянци и несофиянци, не можем да заучим от лъскава книга или на семинар за безбожно много пари. Трябва да се размърдаме.

В един дъждовен ден взех автобус, пътувах 156 км (по стар стил) в югозападна посока, пих домашно вино, ядох гювеч от току-що набрани зеленчуци и за първи път от незнайно кога си легнах в 9.20 ч. вечерта. На следващия ден прозрението се самослучи.

Замислих се как бих отговорил в конкретния момент на Въпроса, който винаги ме е карал да се чувствам като първолак с проблеми в развитието:

Ами как…От няколко месеца вече хората протестират, защото им омръзна да им дават трохи, докато прасетата се въргалят в трюфели. От друга страна има хиляди, които живеят ден за ден, просто защото това е най-доброто на което са способни. За мен няма политика, партии. Сам съм за себе си.

Всеки ден има задръствания и ако си с кола, хем забравяш да стигнеш навреме, хем си припомняш думи, които по-принцип не би изричал. Има метро, което вече може да те отведе до по-голямата част от града, докато четеш книга или зяпаш пръстите на краката на някоя мацка. Обичам да ходя пеша, а като се застуди ще го мисля.

Построиха поредния МОЛ, за който казват, че е най-големият и най-красивият от всички досега. Пълно е с дупки – по улиците, в автобусите, в душите на хората. Голям град е, има възможности, ама бъка от противоречия.“

Този отговор би бил възможен единствено при разиграване на сценката в стерилните условия на моето прекалено романтично съзнание, затова посъкратих:

Ами как…Някои се събуждат, други ще спят вечно, аз много не се вълнувам какво става. Голяма е лудница, има начини да се избягва, но си трябват усилия. Няма да го познаете, макар че в някои отношения не е мръднал; поне има хляб.“

Не.

Там не говорим така. Не би имало смисъл да се обяснявам за каквото и да било или да звуча сложно, претенциозно, „по софиянски“, а да отговоря простичко, директно, по нашенски (тук се сетих за историята как човек от града отишъл в София и станал голямата работа. Един ден се върнал и гледайки едно подпряно на стената гребло, попитал „Какво е това?“. Приближавайки се, го настъпил по невнимание, то го фраснало в лицето и той изругал „Я че те йеба и в гриблото“).

Отговорът вече беше пред очите ми. Но преди да го разкрия, все пак прекалено романтичната ми душа си държи на своето, ще ви кажа как би ми се искало да подходя към него:

Не знам дали сам кажува̀л, ама сѐчи пач, като сам тука, о̀да на Го̀лак. За едни тава̀ место̀ може да е най-лошото в градо̀, за дру̀джи – най-у̀бавото. Некои о̀даа само долу, на гробищата, о̀ти ги мачи тава̀, дето е отмина̀ло и загубено. Нѐкои се качу̀ваа и по съ̀бите, до Кръ̀сто, за да се пораду̀ваа на гледката каф градо̀, полето, планината. Така е и по София – ни е по-у̀баво, ни е по-лошо…

Kѐето си го напрѐиш.“

Такива мисли ми минаваха, докато с обаждащи се болки в кръста и краката вадех прекрасни бели и червени картофи изпод леко влажната разложка пръст.

Годините минути

POV

„Измислицата е истината в лъжата”
Стивън Кинг

– Правим каквото правим – разбираме се помежду си вторник привечер (в един вторник, малко по-специален от обичайното) – с единствената уговорка да пазим розите чисти.

След което колелото се завърта.

Когато се пресягам за чашата, поставена до абсолютно безсмисления декоративен сувенир, който бях получил като подарък, дланта ми близва дръжката на една ваза със сантиментална стойност за майка ми. Вазата рухва на ламинирания паркет с трясък и малка част от нея се отделя със скоростен бяг, за да бъде забравена на момента, но и за да задвижи събитията към неподозирани посоки минути по-късно.

В замъглените от отпечатъците ни стъклени приносители на неустойчиво настроение въздухът ту излиза, ту влиза, но предимно стои на почтително разстояние отвън.

Боса, тя става от дивана, навярно по-възрастен от нея с доста, и с успешно овладян зиг-заг тръгва към банята, тъпчейки се с шоколадова торта, наблъскана с консерванти. На третия завой малкото керамично парченце попада под изящното ѝ дясно ходило, за чийто пръсти биха се водили войни, стига разсъдъкът на света да не беше замъглен от страсти по смачкани правоъгълни хартийки, покрити с микробите на стотици тъжни ръце.

Тя подскача. Подскачам и аз. Подскачаме всички. И хаосът ни приема.

Господин „сигнално червена тениска с щампа Дяволът е в детайлите“ – този с мътните очи, който цяла вечер крие нещо под свивката на едната си ръка, се спъва в ръбестата букова маса и полита напред. Главата му катапултира купата с чипс, която се извърта грациозно във въздуха, изхвърляйки на всички страни тънки парчета с удавени в мазнина парчета картофи. Към вкуса на кетчуп хайнц се добавя и един с прекомерно съдържание на желязо, от който определени същества биха изпаднали в зверски екстаз.

Едно друго същество с маска от тонове грим, допреди секунди е следяло с надменно любопитство няколко добре оформени мускулни групи, изкрещява от ужас. Дълги евтини обещания за красота, покрили късите ѝ изгризани нокти, се впиват в гърба на изпружен като царевица младеж с лице от мазни съзвездия. Тънката му ръка я отблъсква неестествено силно, запращайки я към плоския екран, където един от нейните пластмасови първообрази грачи с нелеп плам. Закритият от изкуствена електриково зелена материя задник, който никога не е бил и никога не ще бъде дупе, се врязва в лицето на екрана.

Туп.

След туй трясък, писъци, искри, миризма на изгоряло, паника, блъсканица, няколко кичура по-малко, три посинени колена, една изгубена джапанка, строшен дисплей, раздран потник, ужасена котка, съседи по изтъркани нощници, заключена входна врата, паника с докторска дисертация, най-сладкия мръсен нощен въздух, таксиджии, хванали Господ за яката…и една спасена бутилка с купешко бяло вино.

– Защо го правим – питам единствения осмелил се да остане, докато сядаме на хладните стъпала пред блока – отбелязваме с истерия дни, доближаващи ни с поредната обиколка до скамейката, където един ден ще сме никому нужни? Защо болката в сърцата си я потушаваме с болка в един друг орган, който толкова много си пати от човешката обърканост и страх в днешно време? Защо допускаме до себе си хора, които ще ни предадат, заради едни голи лъскави обещания, жълти стотинки или места, препълнени с красиви одушевени кухини? Защо сме мълчаливи с тези, към които трябва да сме най-открити? Защо се потим фанатично за онези, които не биха ни дали и глътка вода повече от полагащото ни се? Защо тъй дълбоко тъпчем, и тъпчем, и тъпчем смущаващото ни недоволство към това, което сме, вместо да го пуснем да се разпилее по вятъра и започнем да се обичаме? Защо – питам го за последен път, въртейки в пръстите си някакво остро керамично парченце, боднало ме при сядането – животът ни живее, вместо ние да живеем него?

– Б’атле, б’атлееее, хахаха. Кой мо’е ти ка’е…знае…исе? – обръща се към мен с приглушен лудешки кикот, подавайки ми несръчно бутилката с вино– Ае, п’ег’ъщай я вече. Чше ѝ ‘ипсваш. Хаха. След което отведнъж се свлича в несвяст до решетката на магазинчето за зеленчуци. Хъркането му ми подсказва, че е жив и пред саморазрушителния му живот щеше да има още много помръкнали хоризонти.

Замислен отпивам от бутилката продължително. Тъкмо да отлепя устни от хладното ѝ успокояващо гърло и тялото ми отказва да се подчинява на волята, която досега ми бе служила вярно. Падам бавно назад, като есенно листо в безветрен ден, осъзнавайки смътно, че в думите му се криеше отговорът

(…КА знае…прегръщай я…ще ѝ липсваш…)

на въпроса, който ме човъркаше открай време, но остана незададен.

Угасващата угарка между пръстите на припадналия ми спящ събеседник е последното, което виждам, преди да затворя очи под грайфера на дългата нощ и да бъда обсебен отново от видения за някакво далечно място и време, една невъобразимо висока тъмна кула по средата на поле с пеещи рози, и един древен стрелец с печално лице, отварящ за пореден път вратата към своето минало.

Някъде горе, над входа с пощенските кутии, вечно задръстените с безполезни рекламни листовки; след първото междуетажно пространство и олющената жълта врата с надпис „Чоко е лайно”; точно на етажа, чиято врата никога не се заключва; пред полуоткрехнатия уморен апартамент; върху старото бюро, подарено ми от една добра покойна женица, розите изглеждат непокътнати. Само тънкия слой пепел върху листата и цветовете им подсказва, че нещо съществено бе започнало да се случва и изправяше уверено гръб.

(или, може би, „че”?)