Етикет: зимен сезон

Боже беловласи, Tи, който седиш на леден трон на най-високия от най-високите снежни върхове, чуй зова на твоите смирени раби.

Тъжни облаци са надвиснали над нас. Спри черните им сълзи, които отварят кални рани в сърцата ни, докато се сипят като оловни куршуми върху земята. Докосни с хладната си благосклонност тези гиганти от воден пух. Нека сълзите им се зареят като ефирни лебеди и да оцветят небето с бялата си прелест. Нека тя прегърне всички облагородени и необлагородени наклони в Рила, Пирина, Родопа и Балкана, където през миналите сезони пишехме личните си декларации за независимост, свобода и щастие.

Нека да вали.

Нека се стеле.

Нека да трупа.

Нека зарине с бялата покривка на простотата всичките изопачени и усложнени представи за света, защото ние търсим красотата в семплите неща. А какво по-прекрасно от снежен склон сред вековния покой на планината?

Всички ние, които с бордове и ски под мишци сме отправили погледи в небесата, умоляваме Те, нека завали сняг!

Амин.

До миналия уикенд (26-27.01.2013) впечатленията ми за Витоша относно възможности за каране на сноуборд и ски бяха доста ограничени. И пределно погрешни, както се убедих през тези два дни. Преди да стигна до тях, ще направя една ретроспекция.

От момента, в който зимните спортове престанаха да бъдат онези неприятни занимания, които отнемаха някои от приятелите ми през студените месеци, до въпросния уикенд, бях „карал” на Витоша общо пет пъти (кавичките се отнасят за четири пети от случаите):

– първи (дебютен) – на една полегата поляна в близост до х.Алеко, когато за първи път вързах двата си краката на една дъска, която не обича да стои на едно място. Голямата ми радост беше да се изправя на крака, а най-голямата – да се задържа прав за секунди преди да падна по лице или по гръб. Не се радвах особено много.

– втори (обнадеждаващ) – на една неотъпката и малко по-стръмна ливада над с. Железница. Първите опити в свличането. На заден кант, защото само той съществуваше за мен. Първите мини спускания с денивелация от около 2 метра. Чувствах се като човек, извършил невероятен подвиг, когато борда ме откара почти до селото. На цената на не повече от 10 падания и карайки изцяло на база. Добре е, че имаше доста сняг и камшичните удари бяха решили да ми пуснат гювеч и да ми се представят в някое от следващите карания.

– трети (бедствен) –някъде между горната и междинната станции на Драглевския лифт.  Аз, видиш ли, вече умеех да стоя на краката си и да се придвижвам с няколко метра. Снежинките самочувствие се разпръснаха, когато се изправих пред феномените  „завои”, „дървета” и „брутална пудра до кръста”. Паданията бяха равнозначни на окопаване, а когато снегът е толкова дълбок и пухкав, понечиш ли да се оттласнеш с ръце – затъваш още повече, защото няма опора.  Криво-ляво добутах (буквално) до черния път, свързващ станция „Бай Кръстьо” с Драгалевци. През тази отсечка бордът се превърна в шейна.

–  четвърти (опресняващ) – над станция „Голи връх”, в първите няколкостотин метра по пътя за Черни връх. Това беше първото ми качваме на дъската за актуалния сезон и ми беше доста чудно дали тялото ми ще си спомня етикета за поведение въру нея (въпреки радващите постижения от предишната година). Потегляне, заден кант, преден кант, десен завой, ляв завой, спиране, задържане на крака, потегляне. Хм. Все едно не бях прекъсвал изобщо.

– пети (същински) – на единствената действаща писта през дадения ден в края на декември – Лалето 1. След като предишния сезон бях карал няколко пъти в Добринище и Боровец, пистата ми се стори като скок назад по отношение на дължина и разнообразие. След посещенията на Банско и Чепеларе (най-якото място за каране досега според мен) през настоящия сезон, мислех  да не давам особени шансове на Витоша през тази зима.

И с това убеждение живеех до миналия  петък, когато минути преди полунощ получих следното съобщение „Едни приятели ще ходят до Черни връх и ще пускат по ски пътя. Идва ли си ти се?”. Зимно съм качвал върха само веднъж, а от последното каране беше минал един болезнен двуседмичен еон. Разбира се, че ми се ходеше. Благодаря ти, Дидо.  Kакво се случи можете да научите от уловения мисловен поток по-долу. Изреченията в историите за двата дни умишлено не са разделени в параграфи. Финалните корекциия са минимални.

 Събота, 26 януари 2013 г. Черни Връх – изкачване и спускане.

С изкачването по пътя за Алеко, мъглата става все по-гъста, а видимостта – все по-рядък ресурс. Паркираме на няколкостотин метра от хижата и безмълвно изслушваме конското по повод едно доста смело изпреварване. Опасенията ми, че снегът или се е стопил, или е прекалено малко, са абсолютно безпочвени. Има си доволно, а личат и следи от пресен сняг. Чай, вафли „Боровец” и леки упътвания как да засечем черния път от Голи връх. Първите крачки по наклона винаги са тегави, а когато са направени в подобия на космонавтски обувки, си е направо волеви напън. В началото винаги боли. След това става приято. Излизайки на Платото, нямаме усещането, че се намираме в огромно открито пространство в планината, а по-скоро в голямо хале. Зрителното поле се удря на няколко метра в мъглата, която може да се нареже с нож. Земя, небе, ляво, дясно…посоките губят напълно старите си значения, за да добият нов общ смисъл – бяло. Бяло като разплискан навсякъде рядък айрян и съвсем малко жълт каймак, полепнал в пространството, запазено за слънцето. Стъпваме на дирите от миналия райтрак, които следват извивките на заспалия зимен сън черен път. Към крачките включвам и пълно йогийско дишане.  Бавно подминаваме първия голям завой, подсичащ склона. Отстрани личат пластовете натрупал сняг. Струва ми се, че по-старите слоеве са по-тъмни. След завоя следва първата дълга права отсечка, от където за първи път се открива гледка в далечината. Малко по-нагоре и вдясно зърваме сънения връх, гален от бавно преминаващи облаци. Импулсът да запечатам момента е непреодолим. Няколко снимки и отново на път. Плътно вдясно са колчетата на зимната маркировка. Облечени са в бели костюми от навят сняг, закален от мразовитите целувки на мъглата. На стотното колче преди крайната цел, съзнателно започвам да следя номерата. Не си помагам особено, защото краката отброяват много по-тромаво, отколкото би ми се искало.  Върхът ту се показва изпод завката си, ту отново се покрива през глава. Минути в съсредоточено, спокойно мълчание. Номерата  бавно намаляват. Наклонът бързо расте.  Далеч вляво две сгради се реят върху кондензирания памук. Последен щурм. Върхът пада без съпротива. Победа. Сградите горе  са плътно облепени с бели корали все едно сме на дъното на море, не на най-високата точка в околовръст от няколко километра. В хижата е топъл уют.  Никоя храна не може да мирише по-хубаво от вдишаната с пълни гърди в планината. Бира, боб чорба, палачинки. Хапваме и изпъваме краката, които след малко ще държим сгънати като пружини, за да обираме щърбавия терен. Подготовка. Готови. Старт. Снегът не е в най-добрата си форма. Твърд е и тежи.  Друсането превръща телата ни в шейкъри, но ние знаем как да приготвяме най-добрите коктейли съобразно условията на средата.  След  заледените участъци навлизаме в склон, напудрен с непокътната снежна покривка. Десерт, който има вкус на сърфиране в облаците. Тихото съскане на минималното сцепление. Изкачването на връх носи усещането за постижение, което се възнаграждава с приятна умора, невероятни картини, тотална чистота на ума. Когато добавим и спускане със сноуборд (ски) по обратния път, формулата на удовлетворението добива силата на постулат. Има са един недостатък. Всичко свършва нередно бързо.

Неделя, 27 януари 2013 г. Нагоре-надолу по Лалето и отвъд.

Възможността за поправяне на нередността е на следващия ден. Кратка дрямка. Алармата ме изправя на крака за секунди. След минути съм в пълно бойно снаряжение, а след по-малко от час правим десант на триседалковия лифт на Лалето. След първите три спускания започвам да се питам така ли ще премине целия ден – поредица от кратки спускания по препълнена къса писта под акомпанимента на демодирали още в предишното десетилетие песни, разпръсквани от оръдията за музика. Присъединявам се към Илия, който кара от достатъчно години, че да предизвиква одобрителни възгласи докато излита и върти сериозни градуси на скокчетата по пистата и под лифта. Единствената ми молба е да се придържаме извън склона за масовия потребител, дори и на цената на цигански колела и бедстване в неотъпкан сняг. От този момент нататък свенливата Витоша оставя пелерината на дискретността да се смъкне свободно от раменете й и поетапно разкрива неподозирани от мен прелести. В началото караме покрай гората отдясно, но тесните участъци с остри завои и още по-остри камъни не са ми по вкуса. Две спускания в доста по-широката лява част и отвътре ми проблесна. След малко разбираме, че лифта за Горно лале също е пуснат. Чакаме реда си на щедрата опашка, докато покрай нас се реят блещукащи кристални пикселчета. Високо горе слънцето се излива като водопад от втечнени усмивки, по периферията на който искрят една, две, три дъги. Невероятен момент! Триседалката ни грабва от ръба на слънчевата пътека и ни понася нагоре. Под нас е склон в бели преспи, под които надничат обли камъни, покрити с лишеи. Хоризонтът е павиран с облаци като памук. Отгоре е само небе и едно смаляващо се самолетче. Преминахме през дъгите и за щастие полът ни не се смени. За разлика от това, открихме гърнето със злато под формата на просторен полегат терен с безкрайни варианти за преминаваме. Скачаме в автоматите и газ до дупка по сияния бял килим. Същинското спускане започва по сенчестия северен склон, който ни отвежда до линията с неотъпкания снят, който близнахме предишния ден. След няколко широки плавни завои, се включваме в учебната писта до хижа Алеко, а от там – по прекрасната просека под кабинковия лифт от Симеоново.  Яростен слалом надолу и сме на първата станция на триседалката, след което – пак през дъгата. Повтаряме същия маршрут и спираме до хижата, за да си поемем дъх, но се оказа невъзможно. Обръщаме се назад и се облещваме от нереалната гледка – няколко седемцветни арки, гордо изпъчени на фона на мътното небе. Падам на колене с изпънат напред апарат. Сцената е огромна и само малка част от нея се побира в обектива. Бързо разбирам, че никоя снимка не може да запази и пресъздаде прелестта на видяното, затова  прибирам апарата и оставам картината да се запечата в матрицата на паметта ми. Това е един от моментите, в които всичките значения в материалния свят на хората просто престават да съществуват и душата разбира, че единствената абсолютна истина е в неповторимата красота на природата (вътрешната и външната). Тръгваме надолу като често се обръщаме назад, за да се насладим на гледката. Лифтовете вече са спрени. Разоръжаваме се и потегляме по обратния път преяли със снежинки и лъчи, но гладни за още и още и още…

Това, което искам да кажа с всичките тези думи е, че взимането на прибързани изводи, при това не само за места, а и за хора, е предпоставка да останем слепи за тяхната красота. Прекрасно е, когато отговорите идват бързо и лесно, но за да погледнем в истината, трябва да мине време. Колко точно? Колкото е необходимо. До преоткриването ми на Витоша минаха точно 391 дни откакто зимните спортове вече не ми отнемаха приятели, а започнаха да ми носят и нови такива.