История за малките неща: III част

3

Силата на настоящето

Оставих готовия ръкопис настрана, облегнах се на креслото и се загледах как слънцето заспива зад окосените ливади до къщата ми…

Ако историята беше завършена в друго време и при различни обстоятелства, вероятно горните редове щяха да са именно такива. Обаче нещата не стоят по този начин. Слънцето се скри някъде зад бетонното туловище на блока, в стаята си нямам дори обикновен стол с облегалка и открай време пиша предимно на телефона си. Но знаете ли какво?

Аз съм щастлив.

Щастлив съм, защото в настоящия момент – този остров между минало и бъдеще – единствения, който всички ние истински обитаваме, аз притежавам много повече от горните романтични представи. Аз имам това, от което винаги съм се нуждаел – усещането за себе си.

Ако бяхте наоколо в тази ранна вечер в края на месец август, година 2015, щяхте да видите, че се усмихвам. Също така щяхте да забележите, че там – на етажерката на педя над мен, в целия си стоманен блясък стои една метална халка, която не спира да мечтае.

И за финал ще се обърна към нея лично:

Нямам представа от къде си и как стигна до мен, но знам, че преди 9 месеца ме вдъхнови да разкажа твоята история.

Благодаря ти безкрайно, че ме научи да вярвам в малките неща и да им давам достатъчно време, за да пораснат големи. Благодаря ти също, че търпеливо ме придружи до извода, до който Иво Иванов – любимият ми автор напоследък, стига в един от пленяващите си разкази:

„Колкото повече мисля върху голямото послание на стария магьосник, толкова повече осъзнавам, че по всяка вероятност смисълът на живота е в това да вложиш смисъл в живота си.“

Край (или просто поредното начало)

Прочети I част
Прочети II част

zaglavie

Реклами

История за малките неща: II част

2c

Сянката на бъдещето

Възрастният мъж приключи своя разказ за продан и зачака.

Последва дълго мълчание, обвито в задушливия цигарен дим на търговеца на истории. Той пушеше бавно, дълбоко и с непроницаемо лице. След последното подръпване, смачка фаса в златния пепелник пред себе си и заговори:

– Нелоша приказка. Ще ти дам толкова – протегна празната си длан напред и глух за думите на стареца продължи – Такива истории отдавна не се купуват. Вече никой не се интересува от… малки неща.
– А какво са малките неща, ако не градивен елемент на големите?
– Така е за онези, които могат да си позволят лукса да мислят. Аз нямам нужда от клиенти, чието богатството се намира във вътрешния им свят. Разбираш ли? Събери си трохичките и ми донеси зрелище. Нещо пищно, крещящо, вулгарно. Сексът, насилието и простотията, поотделно или в комбинации, винаги са се харчели отлично. „Като топъл хляб“, както казвахме някога. Донеси ми банкова измама или масова трагедия – ураган, клане, земетресение, изгубен самолет, ядрена авария… Донеси ми любовните истории на известните личности, както и тайните им изневери и пропадналите животи на разглезените им деца. Искам да чуя как светилата гаснат, как титаните падат на колене. Искам болести. Колкото по-страшни, смъртоносни и покосяващи надеждите, толкова по-прекрасно. И толкова по-скъпо, разбира се. Около нас има какво ли не. Просто се огледай. Но не се вглеждай. Никой няма полза от това.
– Колкото повече гледаш нещо, толкова по-голямо става то в очите и живота ти.
– Тук си от почти час, гледам те, слушам, но така и не видях ползата. Нямам интерес към „историята“ ти.
– Но аз не искам да я продавам.
– Не я продаваш? Тогава защо си тук?
– За да я подаря.
– Пазар няма дори за безплатни приказки за лека нощ. Донеси ми нещо голямо и може да говорим отново.
– Кажи ми какво може да лиши господаря от спокоен сън, колкото и охрана да има наоколо? Един незначителен, но много много упорит комар. Какво е пожарът, опустошил цяла гора? Искрата, която не признава нищо и никой. От къде започва животът? От една микроскопична клетка, получила шанс да надскочи себе си. Ами любовта? Пораснал поглед, докосване, жест, една малка…
– Твоите трохи не са хляб за мен.
– Моля те, вземи я.
– Приключихме.
– Просто я вземи от мен…

Търговецът на истории махна с повелителен жест и не каза и дума повече. Вратата се отвори с подканващо скърцане, за да влезе следващият кандидат-продавач.

Гърдите на мъжа се наляха с олово. Той стана сковано и се отдалечи в мрачния лабиринт от улици. С всяка крачка дясната му длан натежаваше повече и повече, а болката в нея политаше още по-високо. Тази несломима болка, предизвикана от нещо ръждясало, очукано и старо, събирало някога два свята в един.

Един свят, в който нямало черно.

Следва продължение

Прочети I част

История за малките неща: I част

1a

Превратностите на миналото

Имало едно време една халка, създадена от изпепеляващата любов между огъня и стоманата. Тя била здрава, гладка и блестяща. Най-голямата ѝ мечта била да стане част от предпазител на контролен бутон в кабината на презокеански самолет. Всеки ден гледала небесния простор през тясното прозорче в тавана и бленувала да го кръстосва нашир и надлъж в слънце, облаци, мрак. Представяла си как във важни моменти пилотът се пресяга към таблото, освобождава предпазителя, натиска бутона, самолетът се приземява успешно и всички започват да ѝ ръкопляскат за добре свършената работа.

Обаче съдбата отредила друго. Чевръсти ръце грабнали халката от кашона, който тя деляла с безброй нейни връстници, натикали я в прозрачен плик, затворили го с рязко движение и го запратили в дебрите на цветна картонена кутия. Дни и нощи халката прекарала в тъмнина. Външните сили редовно променяли разположението на кутията в пространството. Понякога това се случвало прецизно и тихо, друг път – грубо и с ругатни, които, заедно с далечните звуци на двигатели, били от малкото доказателства, че светът навън все още го има. Седмици по-късно светлината се отъркала по халката закратко – колкото да разбере, че била превърната в сувенир към нов модел автомати за сноуборд.

Това, разбира се, не била мечтата ѝ. Тогава нейната стоманена природа ѝ припомнила да бъде търпелива и силна, защото пътят към мечтите рядко е застлан със ситни стружки и машинно масло. Халката решила да приеме новата си роля с ентусиазъм и да я изиграе по най-добрия начин. Щом така било писано, първо щяла да се научи да лети по заснежените склонове на Земята, за да е готова един ден да полети във висините над нея.

Оставена в кутията под рафта със ски екипировка, тя започнала да чака. Чакала, когато високата цена на автоматите отказала първия харесал ги купувач. Чакала и когато клиентите започнали да пренебрегват автоматите, защото се появили нови и по-съвършени модели. Чакала унило през дългите топли месеци, в които магазинът бил затворен, и развълнувано, като чуела как хрупащите в снега стъпки приближавали към входната врата. Чакала до началото на един топъл безснежен декември, когато две предприемчиви ръце върнали прашните автомати в кутията и я подали на други две, по които пробягвали тръпки на вълнение.

Скоро след това непознатите ръце отворили кутията и извадили всичко навън. Оставена сама на ламинирания паркет, халката наблюдавала как ръцете прикрепят белите автомати върху очукан сноуборд. Като приключили и го изправили до стената, слънчев лъч разкрил няколко застинали в полет гарвана, нарисувани върху него. В това халката прозряла добро знамение. Уви – ръцете я взели, повъртели я от всички страни и я захвърлили в близкия шкаф. Тъмнината обгърнала мечтите ѝ за пореден път.

1b

В шкафа халката попаднала на десетки дреболии и техните покрити с прахта на времето истории.

Най-възрастна от всички била тъмносинята алуминиева кутия, която била вдовица на отдавна изразходван и изхвърлен на боклука сладникав парфюм. Кутията непрекъснато парадирала, че именно тя и съпругът ѝ отворили пътя към мъжеството на техния собственик. Затова изисквала всички да ѝ засвидетелстват нужното уважение.

На който пропуснел да го направи, кутията изпращала братята – сребърните пръстен и ланец, за да му припомнят. Преди години двамата преживели звездния си миг на абитуриентския бал на собственика им и още на следващия ден били забравени. Алтернативите пред тях били две – или да се задомят или да тръгнат по лош път. В крайна сметка го ударили на ергенлък с разпръснатите из шкафа едри и дребни монети. Забъркали се с дузина неблагородни кламери, кабърчета и безпасни игли и правели поразии наоколо.

Всеки от братята вършел това със скрита и неизречена пред никого надежда, че ще привлече вниманието на ластичката за коса. Някога тя принадлежала на скъп за собственика им човек. След като нежният аромат на коса изветрял от нея, спомен за миналото пазел единствено заплетеният кестеняв косъм, който ластичката зорко пазела в себе си. Обвита в мълчание, тя прекарвала по-голямата част от времето си до онази дървена стена, която понякога се открехвала за съвсем кратко. Сякаш се молела на ръката да я забележи, за да я отнесе на място, където отново ще бъде желана и обичана.

Освен ластичката, там, в хаоса от стари билети за влакове и музикални концерти, се навъртало и едно прокъсано плетено топче, пълно с парченца пластмаса. В миналото то било предпочитан начин за игра, но след като се появили новите електронни забавления, било оставено настрана. Разклатено от мъка и безбройните ритници на младежите с изтъркани кецове, умът на топчето бързо се помрачил. „Ааааз летя, ааааз летя, аз летяяяя, аз летя над прашните площади…“ – си тананикало то с присъщия на лудите неуморим ентусиазъм.

Останалите вещи избягвали предната част на шкафа, поради свръхестествения си страх от собственика. Още била прясна историята за компактдисковете с музика, филми и игри, които дълго време живеели със самочувствие, че са недосегаеми, защото били многобройни и със завидна памет. В един неочакван момент ръката събрала всички кутии с ужасени умници и повече никой никога не ги видял.

След като прекарала известно време из шкафа, халката избрала да остане именно в предната му част. Облегната върху картонена картичка с изобразена торта и надпис „29“, тя започнала да губи вяра. Единствено бръщолевенето на безумеца поддържало тлеещата искра на надеждата, че някога мракът ще се разсее и тя най-после ще полети.

1c

И така минавало времето до деня, когато невъобразима сила изтръгнала шкафа от мястото му. Вещите били разпилени из стаята, а много от тях – яростно разкъсани и изпочупени. Халката попаднала под близкото легло и останала далеч от трясъците и виковете. Суматохата затихнала не след дълго и две очи надникнали под леглото. Дълги топли пръсти взели внимателно халката, отърсили я от прахта и за неин ужас започнали да я разчекват. Образи на гръмотевични небеса, заяждащи контролни бутони и изкривени от ужас лица понесли халката стремглаво надолу към бездна от болка и горчивина.

Но това не бил краят. Когато всичко преминало, халката видяла, че на нея били поставени два ключа. По-малкият от тях надълго и широко се представил като ключ за входната врата на жилищен блок. По-големият бил пестелив в обясненията, но се разбрало, че е отговорен за входната врата на двустайно жилище. За малкия било голяма обида да стои на едно място с интроверт като ключа за апартамент на седмия етаж. Другият, от своя страна, бил недоволен, че трябва да дели обща халка с някакъв партерен клюкар и перко. Техните препирни кой е по-важен за собственика им били постоянни. Този за апартамента твърдял, че е ключът към домашния уют, а партерният – ключът към големия широк свят. Споровете им винаги завършвали със скандали и всеки от тях тръгвал в противоположни посоки по халката. Но нали тя била кръгла и много скоро двамата пак се срещали. След това продължавали да се карат, разделяли се и се срещали отново. Халката била безпристрастна, но ги държала здраво в хватката си.

Накрая ключовете се изморили от вечните караници и си дали сметка, че и двамата са еднакво значими, защото са част от едно цяло. С търпението си халката успяла да ги помири и обедини. Тя приела призванието си и стоически крепяла съюза между двата ключа. Това ѝ носело удовлетворение и усещане за значимост, въпреки че мечтата ѝ да полети така и не се сбъднала.

Следва продължение

Бизнеси-мизнеси

Точно преди два месеца, броени часове преди първия протест срещу избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС, пътувах с такси към Центъра. След като по радиото съобщиха за горещата тема, която подпали следващите седмици, шофьорът ми разказа накратко кой е този депутат, тъй като в политиката съм почти толкова вещ, колкото познанията ми по клингонски. Разговорът (полумонологът) продължи така:

– Знаеш к’во направи президентът?
– Какво?
– Отложи откриването на Дунав мост 2 и са върна обратно в София (бел. слуш. – тук допусна две фактически грешки – президентът нито отлага откриването, нито тръгва за Видин). Днеска, сутринта.
– Заради това?
– Ти ко мислиш? Веднага е свикал националния съвет по сигурността. Работата става много дибела. Ей така, както си караме таксито, и България мое да лумне за секунди. Аз съм готов, между другото. Щото съм ял попарата на всичките. Ти си малък още, ма… аз съм им ял попарата. Бях младо момче като теб. Вярвах във…демокрация, не знам к’во…Правихме бизнеси-мизнеси. Всичко ни взеха до стотинката, направо ни ибаха майката. Ей са кръстникът ми е на пангара вътре и той се чуди какво да праи. Няма да стане така работата. Трябваше ся да имам долу-горе син на твойте години…Нищо нямам. За какво да го създаваш туй дете, като ще го държиш гладно и жадно? Ей с туй келяво такси к’во ще изкараш? Пуснала тука десет хиляди таксита! Два милиона град – десет хиляди таксита! Трябва да са четири хиляди. Обаче Общината лапа парата. Пуска разрешителното, ти дали ще изкараш…Моят приятел прави бизнеса в Германия. Отваря магазина в Лайпциг, на третият ден отиват трима от Общината. „Ела тука”. Отива. Сядат от Общината хората и му казват „Виж ся к’во. Тука, в тоя квартал, к’вото си отворил, има толкова такива магазина, т’ва така, т’ва така. Т’ва, което си го почнал, няма да ти върви. Ние ти препоръчваме да направиш магазин за…еди-какво си. Правиме ти отстъпки от общински данъци и такси, т’ва да е. От това има нужда кварталът. Mожеш да работиш в тая посока. Това, което си го направил, връщай там каквото правиш, спирай”. Хората му казват. Има си служба, която отговаря за бизнеса в Общината. Щото когато на всеки един му върви бизнесът, батe, тая Община се пълни с данъци. И когато отиде Мунчо, дето няма какво да яде като мене, примерно, или някой друг – „Дай 5 лева” – там на кмета, кметът го записва в социалната структура. Ще има какво да яде, ще има къде да спи, няма да ходи да краде, няма да ходи да бърка работата на тия хора, които искат да работят. Разбираш ли?
– Ммм.
– Тука стана к’вото стана – секс. Е го – трийсет процента от такситата – мангали. Оня ден стоя на Центъра. Гледам едни…жени. Вървят такси подир такси. Накрая се качиха при мене. Аз бях много накрая. Викам „Що при мен, много колеги имаше там”. Тя „Ние търсихме да се качим при един бял човек”. Напраоо…се’исе.
– Ако са били от сорта „СК Супершанс”, „Мегатранс”, “Заедно в Европа”…
– Направо са си ”Индира Ганди”.

Обсебеният бакшиш или проблясъци при нулево съпротивление

Таксиметровите шофьори отново станаха печално известни в последните дни.

Цената на тази „известност” се измерва в животи – два, безвъзвратно отнети и десетки други, които ще останат белязани физически и душевно до края.

Не се съмнявам, че всеки от нас е бил свидетел на какво ли не, докато е ползвал таксиметрови услуги. В началото на тази година и аз станах неволен участник в една такава ситуация, която, за щастие, не доби известност.

Но остави траен отпечатък в мен.

Беше един от онези дни, след които единственото нещо, което остава в нас, са шепа физиологични отпадъци, вкочанени крайници и няколко смъртно болни спомена.

Безззз-ллли-чен.

О, да – (аз, ти) той (тя, то, ние, вие, те) безспорно беше такъв. И щеше да продължи да е себе си ако един дух с проблеми в комуникацията бе останал на топло в кочинката си.

Ден вторник. Някъде между началото и средата на януари. Малко повече от 23 години от началото на Прехода. Около 5 години преди водата в газената от кой ли не локва да започне да се избистря. В 21.30 ч. имах ангажимент, затова останах в офиса няколко часа след края на работното време. Двайсетина минути преди уговорката поръчах такси, което пристигна почти веднага. Локнах компютъра и се влях в яловата утроба на вечерта.

В автомобила – тишина и едър мъж с лице, от което емоциите като че отдавна бяха капитулирали.

– Добър вечер – започвам аз.
– Двввввввеееежшш – той.
– Към Раковска, моля. Две-три пресечки след Дондуков.
– Кдешшшмнм?
– Моля?
– Кхххргннн – без да е провокиран от някакво явно движение, двигателят заработи от раз.
– Нека завъртим до България по страничната уличка за нас – продължавам без да се опитвам да разбера отговора му. – Асфалтът е хубав.
– Амммдня фупккк?
– Смениха го преди няколко години…
– …
– …

След минута сме на България в посока към даунтаун София. Движим се в мълчание и без излишен тормоз върху педала за газта. Изминалият ден беше доста дълъг, но изобщо не беше скъсил моите настроение и желание за общуване, затова подех разговор. Разбира се, като се опирам на общи и леснонавлизируеми теми.

– Доста е спокойно по пътя. Сигурно е удоволствие да се шофира?
– Емммжееасссккжж. Амммгготтррр. Гххххх…
– А работата как е? В този студ има ли хора или предпочитат да зъзнат по спирките? – давам напред, неразбрал и сричка от „казаното“.
– Коооткжж рзчччч. Неммс дватрр.
– Е,… – облегнат на рамото на импровизацията и дълбоко недоумяващ какво чуват ушите ми – …да.
– … – поглед, реещ се през предното стъкло.
– В такива времена…
– …-  поглед, блуждаещ през предното стъкло.
– …всички са се малко или много…
– … – поглед, унесен през предното стъкло.
– … по…попостегнали – неловко покашляне.
– (на забавен каданс се проточва нечленоразделен хриптящ отговор, който би могъл да мине за симптом на едно от следните състояния – умора, отегчение, раздразнение).
– Мхм – аз, минута по-късно.

Мислено махнах с ръка, за да пропъдя намерението ми за поддържане на разговора. Явно не му беше до приказки. Сметнах, че пред останалата част от маршрута най-добрата стратегия ще е езикът ми да си остане зад зъбите. Междувременно тишината се сгъсти толкова осезаемо, че ако някой я беше пернал с дясно кроше, тя щеше да му отвърне с двойно по-голяма сила.

И така до светофара между Фритьоф Нансен и Черни връъъъъх.

Спираме. Ние сме трета кола, зад нас няма други. Съсредоточен съм върху червения цвят на светофара. Вдишвам. Издишвам. Вдишвам. Издишвам. Вдишвам. Издишвам. Светва зелено. Първият потегля. Вторият също. Ние – не. Зелено. Зелено. Зееелееенооо. Минават безкрайни пет, после десет секунди. Зелено! Котва! Зелена котва. Закотвено зелено. Зезеленено зелено. Закотвена котва. Какво сееее случваааа, Дооороооти? Вратът ми прави бавна четиридесет и пет градусова дъга вляво…

(Ще извикате ли „алилуя”?).

Черен волан. Върху волана – отпусната длан. От дланта започва ръка. Ръката свършва под глава. Главата е сведена. Върху нея – профил на лице, отпуснато във вселенско спокойствие. А на лицето – широко затворени очи.

(Да повторим още веднъж).

ШИРОКО.
ЗАТВОРЕНИ.
ОЧИ.

(Браво. Сега кажете „амин”).

Празно е платното. Булевардът е пуст. Забулени са в студ всички улици. Градът е унесен в безпаметен сън. И е зелено. Но е котва. И сред всичко това – АЗ.

– Ти си… – започнах с хладна учтивост. – Зелено е…
– Нггахрр…
– …вече.
– Ррххв бфззо – като на сън повдигна глава и инстинктивно натисна педала.

Понесохме се напред все едно абсофакинглютли нищо съществено не се беше случило в неговия свят. Светът, в който да развяваш метален прът в едната ръка, а с другата да набираш някого по мобилния, докато отъркваш крака о руното на близката овца, крещейки от каменистия планински връх към пропитите със заряд небеса (тук вероятно е моментът за поемане на дъх) са действия, които няма да побутнат колелото на последствията в логична посока. Светът, където една от най-популярните песни на Сленг се изпълнява в дует:

Как да простя една грешка сега, като знам, че не ще е само тя? – произволен пътуващ, чиято роля в този момент се бе паднала на мен.

Зшо ас’оооря, ахххояма акссста прремя?
Зшо ас’оооля, аххо ннго ннга д’ссся?
Зшо аааттся, яххояма д’ммря шштосм.
Зшо асснам, зто асснам? – загадъчният бакшиш, обсебен от духа на шопар.

– … – въздъхвам беззвучно, минута по-късно.

Прекалено бързо се случи всичко, че да осъзная потенциалните рискове. Ами ако не бяхме на светофар и пищната спяща красавица се бе проявила, докато се носим по някой от столичните булеварди? Подобни мисли започнаха да се пропиват в съзнанието ми няколко часа по-късно, защото в този момент бях изпаднал в ступор. И колкото и невероятно да ви звучи, въпреки вцепенението, аз почувствах загриженост към него. Все пак всички сме души и имаме нужда от разбиране и подкрепа. Без значение обема и състоянието на обвиващата ни плът, както и тъпотиите, в които тя често обича да се забърква.

Мобилизирайки изчерпващите се запаси от разбиране, започнах:

– Дълъг ден, а?
– Мммааххн.
– Дааа, има и такива дни.
– Кккрайшш.
– Мхм.
– …
– …

Секунди по-късно разбирането ми си направи едно облекчаващо харакири. Надежда всяка там оставих. Или иначе казано – теглих му една тлъста на ум и посветих оставащите минути на размазаните софийски картини през прозореца на таксито. Картини, които по моя вкус стояха леко незавършени. Липсваха им гърчещи се в зверска агония свински тела, разчленявани парченце по парченце под звуците на Harlem shake.

Като стигнахме до крайната точка, платих с точност до стотинка и излизайки, пожелах спорна работа и лека вечер. Сухо и с насилена усмивка. Той ме отпрати с ледено мълчание, в сравнение с което навън ми се стори като юнска вечер, и потегли все така бавно и невъзмутимo по пътя си. Кой беше той? Какво се бе случило с него? И защо, дяволи проклети, не можах да разбера и дума от това, което „казва“ (грухти)? Така и не разбрах. И едва ли някога ще.

Това кратко преживяване провокира създаването на следния текст, зад който едва ли дори шепа хора са успели да разгадаят кой се крие. Седмици след написването му пътувах в такситата като на тръни, без да правя каквито и да било опити за комуникация.

Ненавиждах ги. Всичките тези мързеливи, всезнаещи и изискващи педалонастискачи и геврековъртачи, които по цял ден търкат омазани седалки с потните си гъзове и дават акъл как трябва да се случват нещата. Говореха, смееха се, мълчаха…Всички събития в произволните жълти купета преминаваха на почетно разстояние от мен, а мненията и впечатленията ми си бяха набили камшика в гъстите джунгли на Дремеминахуйландия.

Имаше единствено зъби, готови да късат месо ако някое шоферче дръзне да развява пред носа си своите келяви претенции и оплаквания.

Бакшиши по право?
Неудобни павета?
Без близки дистанции?
Нямане на работа?
Все виновен някой друг?

Кръвта им можеше да рукне по различни потоци.

Минаха няколко месеца по снежни склонове и в задъхано вдъхновение. След това снегът трагично изчезна, а задъхването се преквалифицира в задушаване. Времето разгонваше наситените сенки от януарската вечер и бе така добро да ме светне да променя нагласата си към таксиметровите шофьори.

Защо? Защото инак се превръщах в тях.

Постепенно, от сбирщина мързеливи тарикати, те ставаха човеци с индивидуалност, характерен начин на изразяване и куп истории за разказване.

Част от тези истории, за забавление, ужас, размисъл или отвращение, ще продължат да живеят тук. Дори и след като апаратът, отмерващ жизнения им цикъл, изплюе поредната ненужна касова бележка в някой от онези типични дни, чието съществуване помнят само избледняващите числа на календара.

Ферма достоверна

На път за София, след четвъртата поредна Чепелареада, Маги поде своята история за семейната им ферма на село, a диктофонът слушаше внимателно…

Фермата

Фермата ни се намира в един китен район на българската провинция с преобладаващо ромско население. Ние си имаме цяло ромско семейство, което се грижи за нея. Циганката Иванка и циганинът Христо. Имат само четири деца – три момичета и едно момче, като обичат само момчето. Момичетата – не много, защото те така или иначе ше ги продават. Вървят между 1000 и 3000 евро. На нашето цигане булката струваше 2000 евро май. От съседното село я купиха. Тя доста старичка – на 17 години. Половин година мина и още не беше забременяла. Обзаложихме се, че ако не забременее скоро, ше я върнат.

А ще си земат ли парите? Ами това се чудим, мисля, че не. Обикновено не се връщат парите.

Какво държи тези хора във фермата? Те какво получават? Ами получават, в смисъл, имат заплата. Отделно, че имат много социални придобивки, които по никакъв друг начин не биха могли да имат. В общи линии са доста заможни цигани на фона на останалото село. Нямаха нищо. Живееха в някаква схлупена къща, като пушекът от комина вместо да излиза навън, се връщаше в къщата, та не можеха да се видят вътре кой кой е. Тате им даде пари за материали. Построиха си къща. Дадохме им разни стари вещи – имат два или три телевизора, Булсатком, защото циганин без сателитна чиния и стерео-уредба няма. Всичко си имат. Един стар компютър дори, пердета, чаршафи, бойлер, баня…преди си нямаха баня. Тате веднъж беше много очарован, защото купи от Женския пазар някакви дръвчета за нашия двор и ромът му казал „А бе, шефе, ше купиш ли и на мене две дръвчета, че да си засадя тука в двора?” Тате беше много впечатлен, че той поиска нещо за неговия двор да си го понаправи, облагороди.

Интеграцията

Та това бяха наченките на интеграцията. Все си мислехме, че ще ги интегрираме, ма много не стана, защото малкото цигане, смисъл то не е малко, на 16-17 години е, реши, че трябва да се жени. След като две години подред беше все в осми клас, реши, че няма какво повече да научи в училище и вече му е време за задомяване. Не можел така, щото му се смеели съучениците, там приятелите, и трябвало да се ожени. И какво? Ще роди някакви деца, дето и те ще родят деца. И нищо. Никакво развитие. В същото време циганинът ни обяснява, че момичетата  се женят по-рано, защото това е начин да ги предпазят да не станат проститутки. Което също е някаква логика, но не знам. Единственият начин това да се оправи е с много много силно образование. Няма нищо друго, което може да помогне. Ама то на село образованието е едно…  Учат като в килийното училище – откъм вратата са първи и втори клас, в средата на стаята – трети и четвърти, в края – най-големите. Единственото общо между различните класове е, че никой не може да чете, ако ще и до 12 клас да стигне.

Зайците

Лично аз много обичам заешко месце. Още в началото на фермата решихме да не гледаме големи животни, а да гледаме зайци. Тате даде парички на циганина-ром да отиде да купи зайчета. Той гледал да купи по-едри зайчета, че повечко месце да дадат. Ама те като се заплодиха и родиха, сичките з умряха. Оказа се, че са били роднини и близки. Затова сега имаме нова стратегия за зайците. Ще ги купуваме от различни населени места, така че да не са си рода. Ще купим няколко в София, няколко на пазара на село, няколко от съседното село…И така.

Свинята

Защо свинята се казваше Есперанца, знаете ли? Защото, мама и тате, като ходели да купуват свиня, пазарът се намирал някъде извън София. Трябвало да минат през някакви гаражи, паркинги, дето се оказва, че били на бившия мъж на Надежда Михайлова. И мама казала „Ей, тая свиня, гледай тука какви гаражи е направила”. И понеже после отишли да купят прасето, решили да го кръстят направо на Надежда Михайлова, защото и тя е страшна свиня, и прасето си е свиня. Есперанца беше доста често разгонена. Даже веднъж избягала през нощта, за да търси мъж. Ама намериха я, де, върнаха я. А след това се разболя от мастит, стана ужааасно слаааба и ние се изплашихме, че няма да има никакво месо по нея. Ама после се оправи, та си я хапнахме и беше добре.

Прасето

Прасето се казваше Пурко, защото беше кръстено там на онзи филм с Тодор Колев. И то беше наистина най-мъничкото, ама в същото време пък беше най-щастливото прасе, защото последно го заколихме. И така, вече нямаме прасета.

Кокошките

Кокошки…Мисля, че имахме и гъски, ама аз много не права разлика между гъски и кокошки. Не, правя, майтапя се. Обаче кокошките се нещо намалявали, все не снасяли яйца и мама каза „Еми, тогава ше ги заколим”. На следващият път бяха снесли много яйца. Циганите сигурно си свивали яйцата за тях…

Котката

Имаше и една котка, която в началото беше много сладка. Джулия я кръстих, защото имаше зелени очи.

Джулия какво общо има със зелени очи?  Всичките Джулии са със зелени очи. Ми да.

Аз познавам, дето не са със зелени очи. Те не са Джулия, а Юлия.

Котката беше много сладка и в един момент стана ужасно нахална и ужасно лакома. Ние сядаме да ядем и тя започва да ни се катери по краката, защото иска храна. И си влизаше в кухнята, дори веднъж отвори хладилника. Представяте ли си? Веднъж толкова много яде, че коремът й започна да се свлича по земята и продължи да яде. Не мога да забравя и когато нападна кюфтетата, които баба беше сложила да се размразят на слънце. Докато се усетим и…за обяд ядохме само салата. На всичкото отгоре си имаше мъж негър, някакъв черен котарак, явно много потентен и постоянно беше бременна. Незнам какво се случваше с котенцата, защото не ги виждахме. Много ме е страх да не ги е изяждала. Защото има и такива животни. Тате май нещо се ядоса на тая котка и направи един такъв знак на рома и…тя изчезна.

Телето

Теленцето беше кръстено на една героиня от турски сериал. Мисля, че Ася се казваше (бел. ред. – ударението е на „я”). Мислехме да си го направим на крава, ма не го направихме, защото не го дочакахме. Беше много палаво. Веднъж обоцка мама по крака и тя каза „То, това теле май ше го…” Сещате се. И наистина така се случи с телето. Вкъщи имаше супер много кръв, защото ние ние ги разфасоваме на село, ама все пак си ги носим във фризера. А да ви кажа какво ми се случи в банята. Влизам аз да се къпя и гледам там една кофа, завита с някаква мушама под душа. Дърпам малко кофата и главата седи и ме гледа. Облещен поглед! В този случай наистина си казах, че повече няма да ям месо. И наистина не ядох две седмици.

Севера и Юга

В нашето село ми прави впечатление, че има само една крава, което говори, че са супер мързеливите. А в съседното село… Вижте, е това е много интересно. Нашето село е на южен склон. От една страна е добре, защото хората в миналото по-малко са боледували, специално от туберкулоза. А срещу нашето село има едно друго, което е на северния склон и там са били по-болнави хората, обаче в същото време са по-работливите. Това село си е нормално село с нормално много крави, животни. Повечето цигани работят, аре в Испания, ма нещо работят, уж, нали. Къщите повечето са хубави. А нашето село са некакви такива мързеливци. Това е моята теория – че хората на север работят повече от тези на юг. По същата логика и с нашето село – на южния склон са мързеливи, на северния  склон са работливи.

Как е доказано?  Е, добре, според тебе, защо северните народи са по-богати и по-развити са южните нации?

Защо? Ами защото е по-северно, по ти се работи. Като те напече слънцето, те домързява. А северният склон сигурно толкова не го е печало слънцето.

Как разбираш, че повече работят там? Ами селото изглежда по-добре и е по-развито. Може би са различен клан цигани или може да има повече българи.

Заключението

Последният път, като ходихме на село, разбрахме, че булката на цигането е вече бременна, така че нашето ромско семейство ще се увеличи. Оказа се също, че кокошките не бяха снесли яйца, защото кокошки вече нямаше. Циганите – роми ги бяха изклали и изкльопали. Мама страшно се ядоса и каза, че ще продаваме фермата. Не знам колко ще я държи тази идея, но аз ще кажа ако обявяваме за продан двуетажна реновирана къща с двор от два декара и цяло прилежащо ромско семейство в китната българска провинция.