История за малките неща: I част

1a

Превратностите на миналото

Имало едно време една халка, създадена от изпепеляващата любов между огъня и стоманата. Тя била здрава, гладка и блестяща. Най-голямата ѝ мечта била да стане част от предпазител на контролен бутон в кабината на презокеански самолет. Всеки ден гледала небесния простор през тясното прозорче в тавана и бленувала да го кръстосва нашир и надлъж в слънце, облаци, мрак. Представяла си как във важни моменти пилотът се пресяга към таблото, освобождава предпазителя, натиска бутона, самолетът се приземява успешно и всички започват да ѝ ръкопляскат за добре свършената работа.

Обаче съдбата отредила друго. Чевръсти ръце грабнали халката от кашона, който тя деляла с безброй нейни връстници, натикали я в прозрачен плик, затворили го с рязко движение и го запратили в дебрите на цветна картонена кутия. Дни и нощи халката прекарала в тъмнина. Външните сили редовно променяли разположението на кутията в пространството. Понякога това се случвало прецизно и тихо, друг път – грубо и с ругатни, които, заедно с далечните звуци на двигатели, били от малкото доказателства, че светът навън все още го има. Седмици по-късно светлината се отъркала по халката закратко – колкото да разбере, че била превърната в сувенир към нов модел автомати за сноуборд.

Това, разбира се, не била мечтата ѝ. Тогава нейната стоманена природа ѝ припомнила да бъде търпелива и силна, защото пътят към мечтите рядко е застлан със ситни стружки и машинно масло. Халката решила да приеме новата си роля с ентусиазъм и да я изиграе по най-добрия начин. Щом така било писано, първо щяла да се научи да лети по заснежените склонове на Земята, за да е готова един ден да полети във висините над нея.

Оставена в кутията под рафта със ски екипировка, тя започнала да чака. Чакала, когато високата цена на автоматите отказала първия харесал ги купувач. Чакала и когато клиентите започнали да пренебрегват автоматите, защото се появили нови и по-съвършени модели. Чакала унило през дългите топли месеци, в които магазинът бил затворен, и развълнувано, като чуела как хрупащите в снега стъпки приближавали към входната врата. Чакала до началото на един топъл безснежен декември, когато две предприемчиви ръце върнали прашните автомати в кутията и я подали на други две, по които пробягвали тръпки на вълнение.

Скоро след това непознатите ръце отворили кутията и извадили всичко навън. Оставена сама на ламинирания паркет, халката наблюдавала как ръцете прикрепят белите автомати върху очукан сноуборд. Като приключили и го изправили до стената, слънчев лъч разкрил няколко застинали в полет гарвана, нарисувани върху него. В това халката прозряла добро знамение. Уви – ръцете я взели, повъртели я от всички страни и я захвърлили в близкия шкаф. Тъмнината обгърнала мечтите ѝ за пореден път.

1b

В шкафа халката попаднала на десетки дреболии и техните покрити с прахта на времето истории.

Най-възрастна от всички била тъмносинята алуминиева кутия, която била вдовица на отдавна изразходван и изхвърлен на боклука сладникав парфюм. Кутията непрекъснато парадирала, че именно тя и съпругът ѝ отворили пътя към мъжеството на техния собственик. Затова изисквала всички да ѝ засвидетелстват нужното уважение.

На който пропуснел да го направи, кутията изпращала братята – сребърните пръстен и ланец, за да му припомнят. Преди години двамата преживели звездния си миг на абитуриентския бал на собственика им и още на следващия ден били забравени. Алтернативите пред тях били две – или да се задомят или да тръгнат по лош път. В крайна сметка го ударили на ергенлък с разпръснатите из шкафа едри и дребни монети. Забъркали се с дузина неблагородни кламери, кабърчета и безпасни игли и правели поразии наоколо.

Всеки от братята вършел това със скрита и неизречена пред никого надежда, че ще привлече вниманието на ластичката за коса. Някога тя принадлежала на скъп за собственика им човек. След като нежният аромат на коса изветрял от нея, спомен за миналото пазел единствено заплетеният кестеняв косъм, който ластичката зорко пазела в себе си. Обвита в мълчание, тя прекарвала по-голямата част от времето си до онази дървена стена, която понякога се открехвала за съвсем кратко. Сякаш се молела на ръката да я забележи, за да я отнесе на място, където отново ще бъде желана и обичана.

Освен ластичката, там, в хаоса от стари билети за влакове и музикални концерти, се навъртало и едно прокъсано плетено топче, пълно с парченца пластмаса. В миналото то било предпочитан начин за игра, но след като се появили новите електронни забавления, било оставено настрана. Разклатено от мъка и безбройните ритници на младежите с изтъркани кецове, умът на топчето бързо се помрачил. „Ааааз летя, ааааз летя, аз летяяяя, аз летя над прашните площади…“ – си тананикало то с присъщия на лудите неуморим ентусиазъм.

Останалите вещи избягвали предната част на шкафа, поради свръхестествения си страх от собственика. Още била прясна историята за компактдисковете с музика, филми и игри, които дълго време живеели със самочувствие, че са недосегаеми, защото били многобройни и със завидна памет. В един неочакван момент ръката събрала всички кутии с ужасени умници и повече никой никога не ги видял.

След като прекарала известно време из шкафа, халката избрала да остане именно в предната му част. Облегната върху картонена картичка с изобразена торта и надпис „29“, тя започнала да губи вяра. Единствено бръщолевенето на безумеца поддържало тлеещата искра на надеждата, че някога мракът ще се разсее и тя най-после ще полети.

1c

И така минавало времето до деня, когато невъобразима сила изтръгнала шкафа от мястото му. Вещите били разпилени из стаята, а много от тях – яростно разкъсани и изпочупени. Халката попаднала под близкото легло и останала далеч от трясъците и виковете. Суматохата затихнала не след дълго и две очи надникнали под леглото. Дълги топли пръсти взели внимателно халката, отърсили я от прахта и за неин ужас започнали да я разчекват. Образи на гръмотевични небеса, заяждащи контролни бутони и изкривени от ужас лица понесли халката стремглаво надолу към бездна от болка и горчивина.

Но това не бил краят. Когато всичко преминало, халката видяла, че на нея били поставени два ключа. По-малкият от тях надълго и широко се представил като ключ за входната врата на жилищен блок. По-големият бил пестелив в обясненията, но се разбрало, че е отговорен за входната врата на двустайно жилище. За малкия било голяма обида да стои на едно място с интроверт като ключа за апартамент на седмия етаж. Другият, от своя страна, бил недоволен, че трябва да дели обща халка с някакъв партерен клюкар и перко. Техните препирни кой е по-важен за собственика им били постоянни. Този за апартамента твърдял, че е ключът към домашния уют, а партерният – ключът към големия широк свят. Споровете им винаги завършвали със скандали и всеки от тях тръгвал в противоположни посоки по халката. Но нали тя била кръгла и много скоро двамата пак се срещали. След това продължавали да се карат, разделяли се и се срещали отново. Халката била безпристрастна, но ги държала здраво в хватката си.

Накрая ключовете се изморили от вечните караници и си дали сметка, че и двамата са еднакво значими, защото са част от едно цяло. С търпението си халката успяла да ги помири и обедини. Тя приела призванието си и стоически крепяла съюза между двата ключа. Това ѝ носело удовлетворение и усещане за значимост, въпреки че мечтата ѝ да полети така и не се сбъднала.

Следва продължение

Реклами

Там

Под високия хълм с красивата гледка има едно полегато парче земя, където дори след пороен дъжд кирката и лопатата справят се трудно. Макар неканени, те са чести гости по тези места.

Там се намира едно здание, което след няколко крачки потъва в коравата глинеста почва. На входа му няма врата, а мътна белезникава рамка, запълнена със съвършен мрак, затихнал в равнодушно очакване на вечността. Никой не желае да прекрачи напред. Най-много някой безразсъдно любопитен да застане до ръба хладна тъмнина и на пръсти да надникне надолу. Не ще види много. Само снопчета изгризани от мрака болнави лъчи, блещукат по дъното. И една тъмнина, запълваща съзнанието с образи, които прекършват любопитството и отпращат човека по пътя му.

Аз съм там. Стоя на прага. И влизам за незнаен път вече. Дори навън жегата камък да топи, тук нарежда студът. Той ми отпуска повърхностно дихание, което бързо изтръгва в мимолетни облачета пара. Каменните стъпалата са прекалено големи дори за моя ръст, затуй се подпирам на стената, когато прекрачвам надолу. Прашни паяжини се вплитат в косите ми. Ръцете ми изронват изсъхнали мъхове, които се стелят зад мен. Въздухът става все по-сух. Миризмите изчезват. Не след дълго съм до разпилените по пода монети. Нови и стари, чисти и мръсни, с различна форма и номинал. Стъпвам върху им, но не чува се звън. Само лепкаво триене и плисък на незамръзваща вода. Приклякам, за да измия ръце и да загреба с шепи. Оставам така за минути, сам с мислите и затоплящата се течност в длани.

Изправям се с пукане в ставите. Вдясно е вратата от дялан камък. Опирам рамо о нея и я отмествам с усилие. Влизам дълбоко приведен през ниския праг. Мракът е гъст като катран, но тук мога да видя всичко. Навътре е още по-ниско, затова приклякам на пода. Болезнено е, и хладно, но цялото ми внимание е насочено към нишата отпред.

На мраморния постамент, в своята прагълна кутийка от стъкло, лежи тя. Обвита в покой. Така малка, крехка и уязвима. Като мушица пред електрическата ярост на пролетната буря. Задържам дъха си, за да не я нараня. И сред машинното бучене иззад стените подирям със слуха си трохичка доказателство, прашинка надежда, атомче вяра дори, че още я има.

Мога само да я докосвам с топлите капки, стичащи се от дланите ми. Не мога да я прегърна. Не мога да я утеша. Не мога да направя нищо повече от вече направеното. Нямам нищо и срещу безтегловната тежест. Срещу утаената горчивина. Отнесеното от вихрушката. Пропиляното.

Не зная друго от това да бъда смирен.

Когато е най-прекрасна

Преди години имахме време в изобилие. Не го мислехме много-много, защото стигаше за всичко. Пръскахме го с лека ръка. За каквото ни скимне. А и течеше в пъти по-бавно.

Днес вече не е така. Времето стана оскъдно. Обстоятелствата ни накараха да вярваме, че можем да си го позволим само по изключение. Започнахме да го крадем, за да изтласкваме яростната инвазия на безвремието от животите ни. Започна неравна битка.

Затова е истинско чудо, че сега отново сме заедно. Макар че пътищата ни отдавна поеха в различни посоки и животът на всеки един премина на по-висока предавка, ние успяхме да се съберем. И напук на увеличените килограми, отговорности и разстояния, сме си същите.

Разговорът е жив, бирата – също, както в безгрижните сезони на ученическите ни години. Спомняме си за лудите домашни събирания и афинитета ни да се снимаме само по чорапи. Шегуваме се как сме се спичали преди изпитвания по Биология, докато учителката бавно прелистваше страниците на дневника. Заливаме се от смях от култови учителски изцепки, които събирахме в една тетрадка. Вдигаме наздравици, за преди и сега.

1

Единствено Ники – същият онзи Ники, който в час по География рецитираше любовни стихотворения на младата учителка, стоеше мълчалив и умислен. Докато всички отпиваха от чашите си, той заговори:

– Разделих се с Елена. След почти 10 години. И знаете ли какво си мисля? Нямам усещането, че в мен е зейналата огромна дупка. Храня се нормално. Сънят ми е здрав. Редовно излизам, виждам се с хора. Не съм депресиран по никакъв начин. Разбира се, не преливам радост, но съм ОК. Мислех си друго – как всяка една връзка е низ от моменти –  както хубави, така и лоши. Лично при нас „лошите” ги чистехме отрано и само в редки случаи е било тягостно помежду ни. Хубавите, разбира се, бяха безброй – моментите заедно, моментите с други, моментите, в които разстояния и обстоятелства ни разделяха, но в мислите си всеки един беше с другия. И въпреки че мога да изброявам с часове всичко, през което сме минали, има един момент, който ще помня вечно. Дори след като всички останали избледнеят като цветовете на любимата дреха, той ще е жив.

Беше август, на второто ни море заедно. Страшен пек! Пясъкът като букова жарава, морето на чай. По обяд решихме да останем под чадъра, че двайсетте минути до хотела щяха да ни излязат през носа. Тя извади книгата си и се облегна на чадъра да почете. Аз положих глава на краката ѝ, за да подремна. Бавно вдишвах и издишвах в палещата жега. Отпуснах се, но все не заспивах. Унесен отворих очи. В далечината – неподвижен син фон. Къде свършваше водата и къде започваше небето – трудно можеше да кажеш. На преден план – нейните две стъпала. Можех да видя всеки дребен детайл по тях. Десетте пръстчета, образуващи симетрична дъга с меките си връхчета. „Млечно-червеният лак”, както обичах да го наричам, нанесен с абсолютна прецизност по всяко едно нокътче. Тесните линийки по-светъл тен, оставени от платнените презрамки на джапанките. Двете бенки-близначки над кокалчето на дясното стъпало. Изпъкналата веничка на сантиметър под глезена на левия крак. Ситният пясък полепнал по всички тях. Гледах с благоговение цялото това съвършенство, което почитах като произведение на най-изящното изкуство. По едно време тя спря да чете. Постави тихо книгата на пясъка, мислейки си, че спя, и зарови пръсти в косата ми. Започна да ме гали, внимателно и бавно. Въпреки че бях с гръб, съм сигурен, че ме гледаше. Чувствах, че ми говори с ръцете си и словата ѝ докосват най-фините струни на душата ми. Тогава целият свят беше съвършен и чист, а на самия му трон седеше тя – всеотдайна, нежна и любяща. Този момент ще помня вечно – сънливия жарък следобед, в който светът беше притихнал, за да отпразнува момента, когато тя е най-прекрасна.

2

След тези думи тишината се настани помежду ни за няколко безкрайни минути. Тъкмо обмислях каква тема да подхвърля в пространството, за да пробудя притихналия разговор, и Явката продължи:

– Истината е, че и аз имам един такъв момент. Беше с колежка от университета – Ади, с която уж тръгнахме към края на първата година. Един ден решихме да се чупим от супер интересното упражнение по История на икономическите теории, където, в лошия случай асистентът спореше с колеги дали ЦСКА са по-добри или Левски, а в добрия ни диктуваше от листове, напечатани на пишеща машина. Напълно сериозно – пишеща машина! Като си гледате 4-инчовите смартфони, представяте ли си как едно време е имало такива неща? Както и да е. Вместо на упражнението, отидохме в подземното кафе, за да поцъкаме на джага. Ама беше прецакана и единствено оставаше билярд. Тя каза, че не била играла много, аз я успокоих, че изобщо не съм добър. Така, де, навих я. Разбих ги добре без да влезе нищо. Тя се прицели към петицата, но щеката ѝ отплесна. От кредата беше останала само хартийката,  затова ѝ намерих някаква що-годе прилична пръчка, макар и доста дълга. Десетина минути се въртяхме около масата. Я уцелим, я не. След поредното ми пропускане, тя вкара една лесна топка. След това по случайност влезе втора. Бум  – и трета по ред. Аз седя отстрани озадачен, а тя вкара още две…едновременно. След като накрая пропусна, облегна щеката си на масата. Приближи ме бавно, слагайки стъпало пред стъпало. Спря се на педя от мен с невинно-дяволит поглед. Вдигна рамене и ми каза, че наистина не била играла много на билярд, честен кръст. Още преди да си помисля да отговоря, тя ме целуна. След месец и нещо си отиде в родния град за ваканцията. Още тогава нещата започнаха да се размиват, а в края на септември така и не се появи. Беше заминала да учи в Дания. А, да – и за капак вкарах осмицата в грешен джоб. Тя много ми се смя, а на мен ми беше щастливо. И е така всеки път, като се сетя.

3

– На хижа в Стара Планина – Лъчо пое щафетата секунди по-късно. Там беше „моментът“. Но преди това ще ви разкажа какво шоу беше вечерта. Бяхме 15-тина човека, повечето от които не познавах. През деня изкачихме връх Ком във влажен сняг. Вечерта се събрахме в столовата на хижата на чийто дансинг и имаше дървено буре с железен пилон по средата.  Празненството вече беше започнало. Група възрастни от село Стубел отбелязваше рождения ден на техен приятел. Рожденикът обикаляше масите на зиг-заг с най-аленото лице, което някога съм виждал. Дрънчаха чаши. Музиката жизнерадостно се блъскаше в тавана. По едно време кметицата на селото взе микрофон и подкара „Македонско девойче“. Извиха се хора. Аз снимах, защото не съм много по танците, както знаете. Големи кадри имаше! Но най-добрият момент беше, когато рожденикът и кметицата се качиха на бурето и се подгониха с танци около пилона. Докато всичко това се случваше, позаглеждах едно момиче от компанията. Разбирате ли – нещо ме дърпаше към нея. Нещо познато, близко. Не помнех да сме се запознавали някога, обаче имах чувството, че я познавам от…винаги. Съвсем сериозно. Отидох при нея и ѝ казах, че ми е адски позната, но изобщо не се сещам от къде. И знаете ли какво? Не, не се изсмя.  Нито ми обърна гръб. Каза ми, че си мислела същото. През цялата вечер! Започнахме да играем на предположения. От работата – не. От предишна работа – не.  От йогата – не. От университета? От родния ми град? От училище? От някое море? Не, не и не. Питахме се още, и още, и още  – все същия резултат. Затова се съгласихме, че се знаем, без да се познаваме. След това говорихме с часове. Говорихме за неща, които не сме споделяли дори с най-близките ни хора. Без притеснение от отсрещна критика. Без преструвки. Без смущението от каквито и да било очаквания. По едно време ме попита дали може да ме помоли нещо, но без да ѝ се сърдя. Кимнах. „Искам да ме гушнеш” – каза. Прегърнах я. Тя заплака без глас. Когато сълзите пресъхнаха, останахме така сред околната врява. После ми благодари с усмивка и се качи в стаята си. Разбира се, че не я последвах. Не направихме и опити да поддържаме контакт или „да развием нещата“. Защото магията беше в онази непринудена априлска вечер. Повече не беше необходимо.

4

След няколко дълбоки глътки бира, тримата ме погледнаха в очакване. Искам, не искам – трябваше да говоря. Повъртях бутилката в ръцете си и гледайки я, започнах:

– Моментът, когато мракът и мъглата се отдръпват от босите ѝ нозе, докато крачим без път през тръните и сухите листа в гората. И също, когато искри започнат да изострят погледа ѝ малко преди да отклони предложението ми да паркирам вместо нея. Лекотата, с която научава ще останем ли сами в дома ѝ, прилагайки измислената от нас „игра на контролни въпроси“ при разговор с баща ѝ по телефона. Ентусиазмът, с който опитва да надвика тълпата на концерта на любимата ѝ група, за да ми каже закачливо, че съм изглеждал като надут пуяк. Невероятният аромат от ронещи се домашно приготвени курабии, които тя свенливо ми подава, докато пътуваме в раздрънкания автобус на фона на сънената утрин. Абсолютното спокойствие и естественост, които се спускат помежду ни като снежинки от гъши пух, когато дадем почивка на думите и потопим сетивата ни в тишина…

– А ако трябва да избереш един момент – включи се Ники, – кой ще е той?
– Няма как, защото тя е прекрасна винаги.
– И все пак. Кой е най-най-яркият?
– Моментът, когато…- укротих бутилката и я побутнах настрани, – когато…
– Да?
– (обхождайки тримата с поглед) Моментът, когато я срещна за първи път.

Четиристепенно меню пустота

Нека кулинарното пътешествие по случай публикация № 100 започне сега.

Едно. За начало – трудносмилаема салата от безкрайно повтаряни мисловни и поведенчески модели, овкусена с едро нарязани закостенели идеи и сосове от тъмнина, хлад и объркване.

Две. Гвоздеят в менюто е филе от дългогодишни и скорошни впечатления, гарнирано с осъзнатост, сготвена на пара, и зелени стръкове безпристрастност, търпение и желание за взаимност:

Стени от мрак, стъкло и гранит.
Отпред души със същност чиста.
С дар от разум политат за миг.
И се пръсват в тъмни мъниста.

Някой там на нещо се смее.
Друг крещи от болки ужасни.
Трети търпи. Онзи злобее.
Виждаш ги с очи безучастни.

Виждаш паразити на почит.
Добри дела, омацани с кал.
Извечните грешки в нов прочит.
Съдби, белязани от печал.

Виждаш глад за притежание.
Немощ със свита от пороци.
Форми без грам съдържание.
Честни лица с люти отоци.

Виждаш танц на страсти безцветни.
Ярки стремежи, стрити на прах.
Купчини с лъжи безответни.
Нужди, задоволени със страх.

Виждаш, но сляп избра да вървиш.
Сляп, глух и тих през сивотата.
Търсещ някой, за да споделиш.
Пътя, блянове, пустотата.

Три. Следва чаша със замайваща напитка, която да преведе нагнетените с нови усещания тяло и ум през лепкавия мрак от разочарования, безразличие и изтощение до отрезвяващото прозрение за състоянието, в което човек може да преодолее всичко, дори себе си.

Четири. Десертът е крем от щастие без оцветители, подобрители и консерванти; пречистено от очаквания и предразсъдъци; извиращо без център и причина; щедро, всепроникващо и обновяващо.

Различни са вкусовете на пустотата и всеки един от тях си има цена.