1000 километра след оправданията

Искам да те помоля в следващите 10 секунди да си помислиш за нещо, което обичаш да правиш. Запомни го, защото след малко ще се върнем към него.

За 10 секунди светлината изминава почти 3 000 000 километра, Земята – 300 км по орбитата си около Слънцето, а аз извървявам средно по 12 метра. За последното мога да твърдя със сигурност, защото

Аз обичам да ходя пеша.

1000 km picture1

Преди 6 месеца също обичах да го правя, но това изречение звучеше по малко по-различен начин. Между обичта ми към ходенето и реалното му случване зееше едно огромно пространство, запълнено с оправдания. Това са онези услужливи таласъмчета, които винаги са готови да снемат от нас доспехите на отговорността, за да ни е леко на душата и тялото след някое взето или невзето решение. При мен нещата дълго стояха по този начин.

Преломният момент дойде в края на февруари тази година, когато попаднах на едно 5-минутно филмче на канадската компания за outdoor облекла Arc’teryx. То е вдъхновено от историята на катерача Дейвид Крейг, който в деня на своя 35-и рожден ден изминава 35 маршрута за катерене. След филмчето в мен започнаха да кънтят няколко въпроса, които усърдните талъсъмчета не успяха да неутрализират с кадифените си ръкавици. Най-шумният от тях звучеше така:

„След като той може да живее живота, който обича, без да се дава на оправданията, защо да не мога и аз?”

И тогава, без болка, враждебност или носталгия по комфортната зона на вечното отлагане, просто реших да започна да ходя пеша.

Бях готов, но ми липсваше Искрата – нещото, което да ме изстреля напред.

Намерих я в „лицето” на Walk2Help – мобилно приложение, в което, докато ходиш, трупаш точки, които можеш да даряваш за определени каузи. Когато квотата от точки за дадена кауза бъде достигната, компанията-спонсор отпуска обещаните средства за реализация. Благодарение на инициативата, досега са дарявани храни на домове за деца, ваксини за приют за животни, осигурявани са книги и безплатен Интернет за учебни заведения и още много други. Последната кауза беше обявена в края на юли и целта ѝ беше да подкрепи лятна лагер-школа за деца с изявен интерес към физиката. За да се реализира каузата, в рамките на един месец трябваше да бъдат извървени 33 000 км. Приложението е създадено през 2011 г. от изцяло български екип и до момента е използвано от 4970 човека, които са извървели общо 197 722 км в помощ на 20 каузи, спонсорирани от фирми като Telerik, Vivacom, DAVID Holding, Abilitics, Credo Bonum Фондация и др.

Променяй света, докато ходиш е идеята, зад която застава Walk2Help – идея събрала в едно три основни елемента:

  • индивидуалният човек, който ходейки помага не само на себе си, но и на други;
  • социално отговорните фирми, отделящи част от печалбата си, за да направят добро;
  • нуждаещите се, които получават шанс за по-добър живот.

Промяната беше нещо, от което имах нужда и аз и точно преди половин година – на 27 февруари 2014 г. направих първата крачка.

Започнах да ходя пеша до работа, до вкъщи, за срещи с приятели, по задачи или по всякакъв друг повод. Разнообразявах маршрутите си, защото обичам да минавам през различни места и да откривам непознати кътчета от града. Понякога правех неща, които биха накарали здравият разум да ме погледне озадачено, да зацъка с език и да ми препоръча специализирана помощ в клиника за хора с буболечки в главата. Един ден, например, се прибрах от офиса (намиращ се на бул. България и Околовръстното шосе) до вкъщи (кв. Лагера), като минах през Младост 4. Това удоволствие ми костваше около 4,5 ч или почти 25 км ходене. В последния ден от 4-дневния преход в Рила, който приключи наскоро, километражът достигна до 37 км, финалните 12 от които бяха по асфалт, въпреки че можех да ползвам автомобил. Немалко пъти съм обикалял каретата с блокове в квартала само и само да закръгля към по-голямо цяло число направените до този момент километри. С градския транспорт се движех изключително рядко, а атмосферните условия, капризите на физическото тяло и настроението ми все повече губеха тежката си дума в решението дали да ходя или не.

Положителните ефекти от ходенето, както може би знаете, са много. Няма да ги изброявам, а ще споделя какво аз откривам в него.

На първо място ми служи като изключително ефективен инструмент за „поддръжка“ на ума. То подрежда мислите ми, пренарежда ги в нови комбинации или опростява излишно утежнените мисловни модели. Например идеята за този текст ми дойде естествено и бързо, но детайлите ми се избистряха в процеса на движението през всичките тези месеци.

В тази връзка попаднах на едно изследване от Университета на Илинойс, проведено през 2009 г. То прави сравнение между мозъчната активност на две групи деца по време на полагане на предизвикателен тест. Преди него едната група вървяла пеша 20 минути, а другата прекарала 20 минути в седнало положение. Децата в първата група са имали много по-голяма активност в центровете от мозъка, отговарящи за фокусирането на вниманието и пренебрегването на разсейващи външни фактори.

Разликата може да бъде видяна много добре на тези две изображения, направени по време на изследването:

1000 km picture2

Промени се и начина, по който се чувствам в кожата си. Тялото ми е изпълнено с енергия и сякаш е станало по-интелигентно в интеракцията си със заобикалящата го среда. Не че дотогава съм се спъвал в бордюри или падал по стълбите, но разликата е осезаема. И по-скоро може да се почувства, отколкото опише.

По отношение на настроението ще отговоря с въпрос. Коя вода според теб е по-сладка – от мудното блато или от пъргавия планински поток? Преди да се почудиш защо задавам този въпрос, ще припомня, че около 3/4 от телата ни са съставени от вода, което впрочем важи и за повърхността на планетата Земя. Ако съотнесем тази пропорция към моя ръст от 190 см, ще значи, че в мен (моя свят), в пространството от стъпалата до гърдите, няма да има нищо друго, освен вода.

Най-важният ефект от всички е, че с всяка крачка доказвам на себе си, че мога. През юли направих първите 1000 км в Walk2Help, които бяха постигнати за почти 260 часа или благодарение на малко над милион и половина крачки. В настоящия момент километрите вече са 1234 и се увеличават всеки ден.

Всичко това ме прави щастлив и колкото повече се движа, толкова повече искам да продължавам да го правя.

А ти?

Спомняш ли си нещото, което обичаш да правиш, за което те попитах в началото на статията? Правиш ли го наистина? Ако е така – приеми моите поздравления и най-искрени пожелания да продължаваш смело в същия  дух.

А ако обичта ти и нейния обект са разделени от куп непотребни причини? Един съвет от мен – разкарай таласъмите и тръгни напред. Движи се. С крачки, мисли, разбирания, намерения или както ти приляга най-добре. За началото на всяко страхотно приключение е необходима една малка крачка. Движи се, защото животът е движение и път няма единствено там, където липсва воля.

И след като 35-годишният Дерек и току-що навършилият 28 лета Борис можем, аз вярвам, че можеш и ти.

Благодаря за вниманието и на добър път!

1000 km picture3

Реклами

Попътни размисли

On the road

Ние сме хората, които не изпитват носталгия по домовете си, защото възприемаме себе си за граждани на света.

Движещата ни сила са усещанията, не взискателността и стерилността на суровата логика.

Ние сме тези, които с малки крачки разплитат собствените си възли от суета, за да градим съчувствие и разбиране към контрастите на околния свят.

Следваме посоката, която чувстваме за правилна и когато проявим необходимото постоянство, пътят се разгръща от само себе си.

Не униваме, когато трябва да се върнем назад, но и не попадаме в капана на очакванията, когато можем да напрaвим няколко крачки напред.

Понякога спираме. Не да потънем в самосъжаление, а да съберем нови впечатления и сили, с които да се оттласнем.

Обичаме без да се привързваме. Помагаме без да изискваме. Справедливи сме без да злоупотребяваме. Прощаваме без да натякваме.

Ако гневът ни споходи, се стремим да бъде градивен.

Знаем, че страхът го има, за да ни научи на нещо.

Ние сме воините на ненасилието и кавалерите на търпението.

Когато пазим дистанция, не го правим от гордост или апатия, а за да потърсим отговорите, които за нас са в тишината между думи, мисли и чувства.

Такива сме, но все не спираме да се питаме…

Кои всъщност сме ние?

[4:37 – 7:48]

Пътестроители

„Сложи още една лъжичка. Нека му е сладко.“

„Ръсни, ръсни, хич вкус няма.“

С мазнинка си е друго. Расло ли е на един крак, не ми го хвали.“

„Схванал съм се ужасно, я ми сипи още малко.“

„Целият съм плувнал, вземи ми безалкохолно. Ледено.“

„Не се диша вече, дай да пуснем климатика на макс.“

„Пушеше по три-четири, ама от половин година бачка сериозно и е като комин.“

„Нищо му няма на слънцето, мани ги гадните химии, с които се мацаш.“

„Трябва да ги променя тези хора, така не се работи.“

„Дай да живнем малко. Настъпи я, че се влачим като бабички.“

„Е, какво да не им се меся? Ще ги разтърва и ще се усмирят.“

„От сън спомени няма, знаеш.“

„Има време. Млад съм още и ми е кеф с различни.“

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Пътят към ада е постлан с добри намерения.