Излежавахме се на плажа преди яхтеното пристанище в Свети Влас. Минаваше 16:00 ч. и следобедният глад се заобажда в стомасите на моите хора. Аз останах на плажа, защото хранителните ми пориви даваха заето, а и задобрявах в дисциплините по събиране на слънце и тъпчене на пясък. След още час на усърдно безделие събрах покъщнината и при привидно логичния избор как да се върна към Слънчев Бряг – дали бързо и лесно с автобус или пеша по плажа през незнайно къде, аз избрах второто.
Малко след заливчето, където две големи палми гледат в далечината към Стария Несебър, фиксирах девойка, четяща дебела книга. Заговорихме се на езика на Шекспир и тя се оказа точно това, което си представях – учтива и умна. Казах ѝ го и я попитах как успява да се справи с всички навлеци, които вероятно постоянно ѝ прекъсват четенето. Тя само се усмихна и се представи като Клои. Аз ѝ признах, че много я харесвам и я помолих за телефонния ѝ номер. Тя го написа върху отбелязката си за книга, което много ме зарадва. Обещах да ѝ се обадя вечерта, за да не си говорим за Паулу Коелю. Няколко минути след като се разделихме ѝ звъннах, за да ѝ благодаря за наистина хубавия разговор. Вдигна ми някакъв гръмогласен чичко, който на не много чист, но все пак на чист български изгрухтя, че имам грешка и шумно ми затвори. Ех, Клои, аз наистина те харесвах.
По-нататък морето се превърна в супа от зелени водорасли. До самия ѝ ръб стоеше бяло като млечна застройка емо от женски пол с оцветена в тюркоазено коса. Носеше огромни слушалки, които излъчваха глух тътен. Два дракона се виеха около нейните бедра до глезените, бодлива тел стягаше лявата предмишница, череп се хилеше от дясното рамо, а голям кръст разполовяваше гръбнака ѝ от шийните та чак до опашните прешлени. Какво ще кажеш да татуирам една смучка на врата ти – казах ѝ? Тя май не ме разбра, но се усмихна свенливо. Усмивката ѝ разкри лабиринт от зъби, в който би се изгубил дори Минотавъра. Плясъкът от разбилата се наблизо вълна още не беше стихнал, когато вече бягах надалеч по-бързо от разярен бик. Заклевам се, че усетих червените очи на драконите да изгарят врата ми.
Спринтът си каза думата и ме заля страшна жажда. В най-близкия бар вече хлопваха кепенците, но барманът беше пич и ми даде бира от 3,50 за 5,00 лева. След малко влязох в плажна ивица, където по табелите осезаемо се настани немският език. До самата вода бяха издигнати няколко гъзарски балдахина. На единствения обитаем тинейджърка се люлееше с аушвицен пинчер в скута и гледаше морето с вегетариански поглед. Изведнъж тениската с надпис „Barely Legal“ ми долипсва адски много. Седнах до тях и зареях поглед и аз. Безценни са моментите, които прекарваме с хора, които не правят никакви усилия да ни занимават със себе си. Благодарих им за съдържателния разговор и след като нито тя, нито оцъкленият ѝ братвурст пожелаха да опитат от бирата ми, скочих от балдахина и продължих напред.
Брегът започна да се стеснява, докато храстите отстрани се издигаха над тънки вафлоподобни скали. Взвод арийчета строеше пясъчно укрепление срещу пенливите вълни. От най-високата му кула се откриваше гледка към самото съвършенство, което изкусно похапваше зелена ябълка. Изгубил ума и дума се понесох на там и всяка крачка изпращаше смъртоносни изстрели право в сърцето ми. Кожа като шоколад с 30 процента какао, лешникови очи, чипо носле, пръсти на краката, дефиниращи божествената пропорция… Нещата станаха неописуеми, когато до това съвършенство седна… отново то! Единственото по-хубаво нещо от красивата жена е още една точно като нея. Обезоръжен рухнах на колете пред този бастион на безвременния съзидателен гений на природата. Мобилизирах малкото ми налични думи и с подкрепата на жестове започнах остроумно да разчупвам леда. „Цузамен (посочих ги с показалци). Есен (със събрани палец, показалец и среден пред устата ми). Саламен (с изпънати под прав ъгъл палци и показалци, сочещ към… сещате се къде)? Нужно ли е да спомена, че в този единствен по рода си хепи ауър не получих два коктейла на цената на един, а десетки шепи напълно безплатен пясък в лицето?
Докато си плакнех очите в спокойното заливче по-нататък, загледах едно пиче на няколко метра навътре в морето. Беше с гръб към мен и носеше оранжев бански, подобен на този на Холи Бери в един от по-новите стари филми за Джеймс Бонд. Събрах няколко дребни камъчета и ги захвърлях покрай нея, издавайки с уста звуци като от стреляща картечница. Като се обърна, ѝ съобщих тържествено, че е спасена от настървен робооктопод и ѝ се представих като Конър, Джон Конър. Обаче се оказа, че има гадже, който не само че беше зад мен, но и предпочете да ми се представи с юмруци, вместо с думи. С директен десен ме изпрати право във водата, където Холи вече пищеше от страх. Аз не можах да се сдържа и започнах да пълня ушите им с истеричен кикот, докато мъжагата пълнеше тялото ми с тежки боцове и попръжни, на каквито само братята сърби са способни.
С адреналин на макс нагазих във вода с хлъзгави камъни, снимах сянката ми върху глинест плаж с размерите на гарсониера и почти настъпих на босо гниещ по гръб гларус. Навлизах във владенията на черноморския Содом и Гомор или „Слънчака“, както го наричат всички, които са поглъщали жадно от неговите опияняващи сокове.
Първият му дар към мен беше приближаваща се в тръс плът, от която мазнините съвсем явно се срамуваха. Ако не бях отстъпил, щях да се разбия в пресата ѝ, издялана от три съвършени реда карбонови нишки. С подсвирване ѝ заявих, че я намирам за изключително секси, а тя ми отвърна с добре трениран среден пръст, без да се обръща. Светлорусо момиченце я догони с плачливо „Мама, жди миня!“, което леко ме смути. След секунда ми мина и продължих да гледам ритмично отдалечаващите се стегнати тъпанчета, които изпълваха воайорската ми душа с прекрасна мелодия.
До каменистия плаж малко по-нагоре, върху жълт шезлонг, се бе пльоснала какичка с цици колкото боксовите круши, които чужденците млатят по крайбрежната алея. Избрах стратегията на директната атака, за да акумулирам максимален брой точки. С два скока се озовах над нея и щедростта ѝ всмука жадните ми шепи. Стъписаните ми пирински очи срещнаха нейния леден кавказки поглед, докато поставяше ръце зад тила ми и ме придърпваше към сластната си паст. След задушаващото тръшване на шезлонга не помня почти нищо. Знам само, че се опитвах да си поема дъх почти до Виктория Палас.
На пясъка пред казино Платинум момиче с ален гръб лежеше по нос в пясъка. Побутнах я с пръст, но получих само глухо мънкане. Като един истински добър човек седнах по турски до нея и проведох безвъзмезден психоаналитичен сеанс. От краткия полумонолог разбрах, че е наше момиче и работи в един от лунапарковете. Предишната вечер си отвинтила главата с безплатни отвертки в Оксиджен и срутила покрива директно на дансинга. Съквартирантката ѝ и някакъв произволно забърсан пич (май бил швед) я завлекли в служебния апартамент, след което правили апокалиптичен пиянски секс на масата, докато тя яростно бомбордирала тоалетната чиния през устата си.
През цялото това време вървях сам по брега между спокойния Свети Влас и порочния Слънчев Бряг, търсещ те, и запълвах празнотата с истории мимолетни и вечни като морски вълни.
Истории, които нямаше да отнеса със себе си като спомен.
Снощи лятото си отиде, от морето останаха спомени, ние…
„..отнесохме греховете си и се завърнахме на местата, които наричаме свой дом…за да съберем парчетата от онова, което ни очаква, каквото и да е то. Разбира се, никога не можеш да забравиш какво си направил. Но се приспособяваме. Продължаваме напред.
А аз?
Аз все още вярвам в Рая. Но сега поне знам, че той не е място, което можеш да търсиш. Защото не е където отиваш…а как се чувстваш в момент от живота си, когато си част от нещо. И ако откриеш този момент…той ще трае вечно.“
Факт е, че във всеки курорт, бил той морски или планински, преобладават местата, в които можеш да дадеш цяло състояние и да останеш гладен и жаден. Тримата приятели безброй пъти са се убеждавали, че сладкодумните домакини пред ресторантите, крещящите оферти и обещанията за гарантирана отстъпка от сметката са просто шепи прах захвърлени с усмивка в лицата на потребителите. Същински ритуали за създаване и привличане на интерес. Едни масови безбюджетни средства за улавяне на наивници.
Друг факт е, че почти винаги гладът в стомаха и алкохолът в кръвта замъгляват способността на човек да взима логични решения на база досегашния си опит и ситуацията, в която се намира в дадения момент.
Доста често няколко факта се заиграят един с друг и от тяхната уж приятелска игра, може да зачене и да се роди нещо неочаквано грозно. Един набръчкан, олигавен и скоротечен…Фъкт. А когато това стане, последствията, заедно с тлъст бакшиш, се таксуват на сметката на тези, които с лек крак са пренебрегнали слабото първо боцване на подводните камъни.
Рен, Дачо и Ками се спират пред един от първите ресторанти, който попада под почерпените им погледи – „При Майстора”. Над главния му вход е поставено огромно стиропорено пиле с набучен в задника шиш. „Изглежда апетитно. Стига да не си на мястото на пилето” – Рен усеща напиращото цунами от лиги. Надписът на тебелата до входа окончателно накланя везните в полза на ресторанта – „Твоят най-свеж и евтин ресторант наблизо и далече. Постно, месно, газирано и алкохол – на половин цена ще са вече*”. Без да забележат звездичката и дребния шрифт в долната част на табелата, тримата тръгват към входа. Когато Дачо натиска дръжката на вратата и звънчето оповестява влизането им, колелото на събитията се завърта и тръгва в неблагоприятна за тях низходяща посока.
Вътре е душно и шумно. Въпреки забраната за пушене, която беше влязла в сила преди повече от месец, в сгъстения въздух се усещат и леки тютюневи нюанси. Един бърз поглед би установил наличието на малки чашки с димящи ароматни пръчици по повечето от масите. Идеален камуфлаж за тези, които нито искат да се дънят през лицето на закона, нито са склонни да изгубят голяма част от клиентите си, заради някакви си забрани. Манна небесна за онези, които нито се впечатляват от цветните снимки на оцъклени пушачи, умиращи от разнообразни ракови образувания, нито имат търпението да размърдат задниците си до отредените места за пушене навън.
Повечето маси са заети. Хора от различни народности и цветове тъпчат до пръсване бузите си с храна. Когато тримата влизат, никой не отмества погледа си от собствената чиния, чаша или и от двете. Само три чифта очи забелязват присъствието им. Първият, дебнещ с перферзно задоволство през камерата, стрита в един от ъглите на тавана; вторият, в който грейва фалшив угоднически блясък, когато напипва менюто от изкуствена кожа; и третият, в който проблясва лъч надежда, примесена с гъсти облаци страх.
– Ето там, – Ками хваща ръката на Дачо и тръгва към една свободна маса – до прозореца е и се вижда главната улица.
Още преди да се настанят, от редиците с препълнени маси се появява слабо момче, прегърнало три менюта. Доближава масата им със ситни припряни крачки, спира се пред тях с изпъчени рамене, и с изящна чупка в дясната китка ги приветства:
– Здравееейти. Добре да сте ми дошли в „При Майстора” – най-вкусното готвено на изток от… – Заучените му думи биват грубо прекъснати от мургаво момиче с тъмнозелени очи, което грабва менютата от ръцете му.
– Димогене, хиено мека, пак налазваш моя маса. За четвърти път тази седмица! Ще те напляскам вече!
– Твоя маса ли, уу? Нимааа?
– Да. Какво пише тук? – тя тиква пластмасовата табелка в слабото му лице – СЕДЕМДЕСЕТ И ДВЕ! Четно число. Четно е равно на „моя маса”, нечетно – на „твоя маса”. Набий си го в главата така, както всяка нощ ти го наби…
– Дубре, дубре. Ох, че си. Ясну ми е. Зарежи я тая работа. Дружки? – той изпъва бледата си потна длан към нея.
– Дружки. – момичето се здрависва набързо и го плясва по задника – Сега бягай.
Момчето се завърта на пети и докато се отдалечава с театрална походка, Дачо и Ками се споглеждат, едвам сдържайки смеха си. Преди да изчезне зад редицата, той стрелва масата на тримата с изпепеляваща омраза. Въпреки странната болка, неочаквано стегнала врата на Рен, той се усмихва на сервитьорката, дълбоко заинтригуван от завидните й умения в отсвирването:
– Приятно ми е. Рен.
– От олигофрен?
– Понякога. Това е рожденното ми име. Просто Рен. А ти?
– Зарежи. Ще поръчвате ли?
– Госпожице „Зарежи”, знаете ли какво е казано за първото впечатление?
– Не ме интересува.
– Казано е, че човек никога няма да има шанс за второ такова. – хваща ръката й и я целува като същински Намазанова. Преди тя да се окопити, той бързо продължава с дълбок и приятелски тембър – Приятелите ми нямаха достатъчно време да изберат. Дай им минутка. Моля те. Аз съм готов. Знам какво искам.
– Какво? – тя раздразнено дръпва ръката си изважда химикалка и кочан с лисчета.
– Пресни картофи със сирене, не замразените гадости в пакети от по 10 кила. Лютеница, без лук, домашна, едросмляна. Хлебни топчета като онези от книгите. И да поговоря с теб. Закратко. Като човек с човек. От кога работиш тук? Харесва ли ти? Какво искаш да постигнеш? – прави кратка пауза – Знам, че това са въпроси, които си чувала хиляди пъти, но за разлика от всички тях, моите не преследват онази крайна цел. Е, поне не директно и на всяка цена, хаха.
– Остроумен си, а това не е в твой плюс на място като тукашното.
– Ще го имам предвид – вдига дясната си ръка и й показва сключени среден пръст и показалец. – Е?
– От месец съм, обожавам работата си, трябват ми пари.
– На всеки му трябват пари. Твоите за какво са ти? Нови цици? Маркови очила? Да избягаш с любимия към външните територии?
– Ти луд ли си? Не. Обичам татуировките. Имам дванайсет. По цялото тяло. Събирам пари за тринадесета, която ще е специална. Когато ги събера, ще се махна от това проклето място.
– Интересно определение…
– Край. Предавам се. Не мога да избера. – включва се в разговора Дачо – Какво ще ни препоръчаш, „Зарежи”?
Момичето пропуска думите на Дачо покрай ушите си и обхожда с притеснен поглед широкия салон. След което се навежда към тримата с разширени очи и с тих решителен глас, от който полъхват нотки на обреченост, им прошепва:
– Да се махате от тук. И след като вратата се затвори зад гърбовете ви – бягайте. Надалеч. И бързо.
– Ооо, стига празни приказки. – през зъби я прекъсва Дачо. Раздразнено отваря менюто и й го подава – „КАК-ВО-ЩЕ-НИ-ПРЕ-ПО-РЪ-ЧАШ?”
– Изберете това – номер 19. С препечен хляб и масло. Страхотно е! За бога, това е най-хубавото готвено тук! То ще ви спаси – набляга на последната дума и добавя по-меко след това – от глада, който върлува във вас.
– Така е по-добре. А за теб, мило? – обръща се Дачо към Ками.
– Същото – сънено отвръща тя.
– Добави и по една Запорка за тримата. Така и така изпратихме деня със спирт.
– Нещо друго?
– Това е, готови сме. Благодарим ти много – тиква менюто в ръцете на сервитьорката и я отпраща с помахване на ръката.
– Защо го направи? Тъкмо разчупих айсберга без да потъна като Клео – озадачен е рожденикът.
– Омръзна ми от врели-некипели, Рен. Честно. Започна да я дразниш с мачовските си остроумия и тя ни взе на подбив. „Бягайте. Надалеч. И бързо.” Дрън-дрън. Ще хапнем и след това продължаваме към някое по-забавно и интересно място. Нощта е пред нас. Стига с нискобюджетни глупости. Искам истински такива.
– Дано само не забърка някой тлъст сопол в храната ни заради твоите думи.
Дачо въздъхва и се обръща към Ками, която скучае откакто са влезнали в ресторанта. Рен взима едното меню и започва да го разлиства разсеяно. „Номер 19, а? Какво ли се крие зад него? Благите хапки на майстора! 100% ще е по-вкусно от моите картофи”. Бързо губи интерес и изважда апарата си, за да разгледа снимките, запечатани от обектива му през изминалия ден. Разпънатата палатка в къмпинга. Морските вълни и блестящото слънце. Някаква птица в чистото небе. Влакчето на колела. Ококорената парцалена кукла. „Колко ме стресна тази глупост, хаха”. Тримата, хилещи се пред люлката на плажа. Разгърдената чужденка и нейния приятел. Восъчните свещи на оградата на претъпкания ресторант. „Претъпкан? Ресторантът се пръскаше от хора! А тук, тук, виждам само свещите, оградата и празните маси! Нищо друго. Какво, по-дяволите се случва?”
В този момент двете информационни линии, съществуващи независимо в неговото съзнание, започват да се привличат една към друга като гигантски магнити с противиположни полюси…
„Липсващите хора на снимката. Менюто. Трябва ми менюто. Втора страница. Номер 19. Благите хапки на майстора!. А превода?Pleasant bites the master! Не, не е некадърен. Брутално уместен е. Това е предупреждение. Към нас. Bites не са хапки. А е това, което ни очаква тук. Лоши неща. Много, много лоши неща. В сравнение с тях смъртта ще е като захарен памук по устните на любимия човек. Липсващите хора. Предупреждението.”
…и се удариха една о друга, оформяйки образа на огромна лампа, която започва да се върти трескаво и панически да пулсира в червена светлина. „Трябва да се омитаме от тук. Да бягаме. Надалеч. И бързо. През глава. Все едно дяволът и всички негови аверчета ни следва по петите”.
Рен изскача, все едно е седял на пружина, хваща ръцете на приятелите си и с категоричен тон им нарежда:
– Тттттръгваме. – Треперещата му ръка посочва изхода и той с усилие проронва – Ббббързо. Ннннямаме ввввреме. – Всичките им въпроси се изпаряват пред огъня, пламнал на красноречивото му лице.
Стават и пред равнодушни погледи и натъпкани бузи, хукват към изхода. Рен е последен. На метри от изхода, една дума, която разпилява чревеугодното спокойствие в ресторанта на милион микроскопични пръски стомашен сок, го вцепенява на място:
– ЧЕВЕУМРААААА!!!
Нещо тежко се удря в него. Като насън полита към пода, докато полъхът от вледеняващо и остро като бръснач острие близва връхчетата на късата му коса. „Ти?” Рен изважда късмет. Адски късмет. За разлика от мекия Димоген, който без дори да е включен в играта, изтегля късата клечка. Докато припка към поредната маса, гушнал няколко менюта, той пресича траекторията на свистящия сатър. Хладният метал се забива в средата на челото му с приглушено хрущене. Бликват фонтани от кръв, които в миг се плисват върху Рен и спасителката му като топъл летен дъжд. Димоген изкрещява от болка, която разпилява разсъдъка му в няколко невъобразими измерения на необратимата лудост. Конвулсиите преминават през слабото му тяло като мълния и затихват също толкова бързо. Изпъкналата вена на врата му пулсира с интензитет, далеч по-бесен от максимално допустимия. С всеки тласък на ужасеното му сърце, струята от челото му става все по-къса. Накрая спира. Но той остава на крака. И отваря очи. Пропити с ледена злоба, те се обръщат не в посоката, от която долита сатъра, а към пода – там, където са Рен и сервитьорката. Бълбукащият му смях ги съвзема от болката и вцепенението от падането.
-Дубре, дубре, дубре. Ясну ми е вече. Зарежете я тая работа. Стига игрички. – изтръгва сатъра от челото си, плюейки буци съсиреци и тромаво тръгва към тях – Край на антракта, дружки. Време е за шоу. Единствено по рода си, ууу!
– Е, захарче, до тук с остроумията. – момичето скача и дръпва Рен за ръката – Ако не ти се нрави идеята за екскурзия на три метра под земята, тръгвай с мен.
Рен се окопитва и двамата се гмурват през вратата, далеч от тежките стъпки на съществото. Сатърът се забива в касата и продължава да трепти дълго след тяхното бягство.
Когато изскачат навън, се блъскат в треперещите Дачо и Ками, застанали под набученото пиле. В този момент, едновременно, се случват две неща. Първото – някъде наблизо започва да пищи аларма. Второто – всички по Главната улица спират и се обръщат към входа на ресторанта. Облизват се стръвно и бавно закрачват нататък. Парадът от същества с нездрави намерения и ескалиращия писък на алармата помитат всички мисли на тримата приятели. В съзнанията им се ширват плодородни полета, идеални за отглеждане на чист ужас и животински инстинкти за самосъхранение. Само момичето запазва самообладание.
– По-бавни са от нас. – изкрещява и хуква по хлъзгавите павета – Бързо към плажа със скалите. Там ще натрупаме преднина. Те никога не се уморяват, но за сметка на това са много бавни.
– Какво става тук? Какви са тези изроди? – задъхан я следва Дачо.
– Вампири.
– Вампири? – проплаква Ками.
– Като онези, които вечер се събуждат с мисълта за нечия сънна артерия, ли? – включва се Рен.
– Много по-лоши от тях. Хайде, нямаме време за приказки. По-бързо.
– Как да знаем, че няма да ни набуташ в капан?
– Не можете. Или ме следвате сляпо или оставате ококорени тук. Очертава се голямото празненство във ваша чест. Но не за ваше здраве. Избирайте.
Следващите минути прекарват в съсредоточено безмълвие. Тичат през глава и се препъват по страничните тъмни улички на града, докато звукът от сирената непрестанно пробожда телата им с нагорещени до бяло остри тонове. Не срещат никой, но са наясно, че място за наивно успокоение няма. Съществата, които момичето нарича вампири, са наблизо. Не ги виждат, но усещат тяхното присъствие. Те са гладни за нещо, което циркулира в телата на четиримата бегълци и то не е кръв.
Когато профучават през крайбрежния път и стъпват в ситния хладен пясък, сирената спира. Рязко и неочаквано, както бе започнала преди броени минути. Минути, сторили се като еони на тримата приятели. Думите на момичето не позволяват на обърканото им облекчение да се покаже от руините на раздробения им светоглед:
– Сега наистина го загазихме. Щом данданията откъм острова приключи, това означава само едно. Пуснали са хрътките по петите ни. Знаят къде сме. Дано можете да плувате, защото сега единственият ни шанс е в морето. Хайде!
Върху сивата бетонна ограда откъм улицата, по която те бяха слезли преди секунди, се появява една малка сянка. Тя се издължава и расте, сякаш подхранвана от ехото на приближаващите стъпки. Към нея светкавично се присъединява втора. Трета. И още, и още, и още.
Всички сенки се сливат в едно огромно безформено черно петно, което след завоя добива форма. Десетки малки деца с пластмасови лица. Облечени в тениски на синьо-бели райета. Адски пъргави. Безумно бързи. Най-високото от тях вдига ръка с показалец, изпънат в посока към бегълците. От безизразните му устни се откъсва смях. Не звънък и жизнерадостен детски смях, а жестоко надменен дрезгав кикот, наподобяващ по звук и интензитет жабешко крякане. Останалите изръмжават настървено и хукват към плажа с невъобразима скорост. Моментално доближават своите цели.
Двете момичета биват застигнати първи. Едно от зверчетата скача към Ками. Докато се катери по нея със съскане, тя ужасено си припомня думите на възрастната продавачка – „Дечицата ми ще се ядосат. Не бива да ги дразните. Те така искат някой да купи дрешките им и да ги носи, носи”. Малките ръчички се вкопчват в дългата й червена коса и започват да я скубят злобно. Голям кичур се откъсва от главата й със звук като при разпаряне на стара дреха. Ками изпищява от жестоката пареща болка. Две от децата застигат сервитьорката, захапват я за краката и тя се строполява безпомощно. Тримата се вкопчват в сляпо боричкане и дращене. Дачо хуква да помага на момичетата. Едно от децата скача насреща му и във въздуха се среща с едрия му юмрук. То излетява назад, просва по се врат на земята, изпукват прешлени, но не спира да се движи. Напротив – изправя се на двата си крака с пъргав скок, намества главата си и се изхилва подигравателно. Към него се присъединяват още петима. Наобикалят Дачо с ръмжене и съскане. Докато това се случва, Рен рови за мобилния телефон в джоба си. Изважди го с трепет. Набера трите спасителни цифри. Тъкмо да натисне зелената слушалка, нещо тъпо го удря в тила. Изпуска апарата. Пада по лице в мръсния пясък, който полепва в носа и устата му. Поема въздух, но започва да се задушава. С едно рязко движение се извърта по гръб, плюейки ситните песъчинки. Последното нещо, което вижда на фона на беззвездното небе, е една малка ръка, замахваща с празна стъклена бутилка към лицето му.
Нейде далеч в синьото безоблачно небе се носи птица, която започва да се снишава с висока скорост. Прелита ниско над морето и сянката й профучава над съдържанието, изливащо се от отходните тръби, скрити под гладката и блестяща повърхност, далеч зад шамандурите; над главите на нудистите, изгарящи под щедрите августовски лъчи; над капанчетата, където мъже и жени нагъват цаца с пържени картофи без сирене и изливат в пресъхналите си гърла безчет бири; над ниските храсти до ръба на пясъчната ивица, в които двойка младежи откриват богатствата на необятните светове, притаени под оскъдното им бельо; и така чак до Големия път с препускащите на север и на юг автомобили с още и още отпускари. Птицата преминава покрай къмпинга в горичката със смокинови дървета и чува любовния зов на женската, скрита под прохладната сянка. Завърта главата си по посока на звука и след секунда се забива като снаряд в крайпътния знак „Забранено изпреварването“. Перушината започва да се стеле като тихо, но необратимо знамение над празната бутилка с етикет „ML“, захвърлена до металния пилон.
На фона на двете слънца, задрямващи далеч отвъд знака, бутилката и двулентовия път, бавно преминава двайсетместно туристическо влакче на колела. В него, заедно с още трийсетина човека, пътува и един висок младеж, чувстващ се като сардина в лепкав сладко-кисел сос. От двете му страни нежно го притиска мека потна плът. В близост някой щедро облъчва с вчерашния си дъх на дюнери с много чесън и лук. От нечий музикален плейър се дочува веселяшко лятно парче, задаващо екзистенциалния за мнозина въпрос „Сливите ги няма, кажете къде са?“.
Името на младежа е Рен и в този ден той прекрачва прага на своята двадесет и шест годишнина. Започнал е краткото си пътуване до Кала Созопол от близкия къмпинг, където преди броени часове е разпънал новата си палатка, подарена му от колегите във фирмата. Освен няколкото остроумни, дразнещи и неразбрани от никого шеги, тя ще е единственото нещо, което той ще успее да разпъне по време на почивката си на морето. Рен никога не е отдавал особено значение на рождения си ден. Макар че няма конкретни очаквания за предстоящата вечер, тънката му усмивка загатва, че е готов да се потопи напълно в нея. И не само в нея.
Погледът му, воден от несъзнателна интуитивност, фиксира нещо шарено, поклащащо се от тавана на вагона пред него. Там, в такт с движението на влакчето, се полюшва ококорена парцалена кукла. Усмивката й е застинала в израз на отблъскваща дружелюбност. Когато влакчето намаля скорост на един от острите завои, безжизнените й очи срещат неговите. „Евтина банална играчка от бездънния Жълтай, окачена тук от човек без вкус и излишни нерви, за да се разсейват децата на дразнещите сурцани“, мисли си Рен, докато прави снимка на куклата. В това време нещо се размърдва в джоба на късите му панталони. За щастие не е чужда заблудена ръка. „Я, поредният, сетил се за мен. Добре, че имам mazebook“. Отключва очукания си мобилен телефон и съзира един от най-ценния подаръци, които някога би могъл да получи. Подарък, който заслужава да заживее в убежище по-достойно от петгодишен апарат, страдащ от технологичен Алцхаймер:
“4estit rojden den sladyr da si 6tasliv zdrav wesel obi4an i mnogo mnogo zdrawe i pari4ki. cunki”
Фани. Дълбоко хлътнала за дълбоко хлътване, тя го преследва от дълго време с настървеността и упоритостта на вълк, скрит в свинска кожа. Но безуспешно. „Толкова години минаха, а тя така и не се примири с факта, че няма никакъв шанс. Все пак си падам по жени.“
За зрънце от секундата, като 25-и кадър в телевизионна реклама, в съзнанието на Рен се стрелва образа на парцалената кукла. От усмихната й уста изригва гъст червен фонтан, докато изръмжава дума на непознат език. Рен потреперва от хладината на изреченото, все едно носещо се от дълбините на прокълнат саркофаг от сив лед. Тръска глава и установява, че всичко около него е нормално. Куклата е все така добродушно непривлекателна, но нито дава признаци, че може да говори, нито е подгизнала в червена течност. Влакчето профучава покрай самотен стопаджия.
„Чевеумра? Въобразяваш си, пич. Прекомерно си се развълнувал. Съвсем скоро като пийнеш няколко малки от големите, ти ще заговориш на гласовете. Не те на теб“. Тягостното му настроение бързо се разсейва с приближаването на крайната цел. Курортът Кала Созопол – идеалното място за подобряване на настроението и издигането на неговото добруване на пиедестал. „Един твърде нестабилен пиедестал, но на кой му пука“. Запазва съобщението на Фани и проверява телефона си за точен час. Въздишка. „Отново закъснявам. Изглежда времето е безсилно да излекува някои стари навици. Но поне учи на нови. Всеки път задобрявам в ролята си на непукистична божа кравичка“.
На няколко стотици метра от него, Дачо и Ками – негови много добри приятели от училище, които никога не играят шах, когато имат достатъчно свободно време – го чакат търпеливо. Въпреки 27-минутното закъснение. Поредното му. “Нали за това са приятелите”, скептично мисли си Дачо, “за да разбират и приемат дразнещите черти от характерите си като част от чара на всеки един, а не като нещо, за което да негодуват или да осъждат”. Ками разглежда с интерес една от сергиите в близост до спирката на влакчето. Възрастната продавачка всячески се опитва да им продаде стоката си, изложена на деца-манекени без глезени:
-Виж, чадо, каква мекота, а в същото време – колко е здрава! А? – подава блузата на Ками и я хваща мило за едната ръка.
– Да, наистина – с учтива заинтригуваност отвръща Ками.
– С тези две ръце съм я плела, да знаеш. Както всичко останало тука. Отлично качество!
– Хубави са нещата, спор няма…
– Няма, няма. Девойче, гледам, че ги харесваш, а и си добричка. Затова, на цената на една блуза, ще ти дам две!
– Благодаря ти, но нямам нужда сега.
– Момче – бабата се обръща към Дачо, докато посочва с разкривената си от артрит ръка първо блузата, след това Ками – виж как синьото й отива на очите, а бялото – на кожата. Вземи една за нея, пък другата за майка ти. Много ще се зарадва жената.
– Може би следващия път – категоричен е Дачо.
– Следващият път ще са свършили, че бързо се харчат. Пък и аз съм стара вече. Ехее, нищо не се знае. Вземете сега. Живи и здрави да сте, помогнете на една стара женица.
– Госпожо, нямаме интерес. Благодарим още веднъж. – сериозно отвръща Ками.
– Дечицата ми ще се ядосат – жената кимва към едно безкрако пластмасово дете – Не бива да ги дразните. Те така искат някой да купи дрешките им и да ги носи, носи…
Дачо вижда влакчето на Рен, хваща Ками за ръка и се разделят с продавачката без да купят нищо. Бабата ги изпраща с престорена усмивка, а сухите й устни незабележимо прошепват няколко думи. Недобри думи. Ками потърква слепоочията си, усетила предупредителния повей на зараждащата се вихрушка на главоболието. „Май трябваше да купя нещо. Малко ми стана кофти за нея“.
Влакчето спира плавно и тълпата се излива на уширението като гъст и лепкав карамел. Рен се приближава, здрависва се с приятелите си, приема поздравленията им за рождения си ден и ги повежда към близкия супермаркет, за да подсигури вечерта с течна емоция в различни цветове. Не се извинява за закъснението, макар че думите са му под езика. „Муууууу”. От магазина купува бира, джин и тоник, и се отправят към близката плажна ивица, за да отпразнуват повода.
По пътя за плажа тримата се разминават с няколко човека, влачещи се с бавна, зигзагообразна походка и кървясал поглед. Не им обръщат особено внимание. Все пак се намират в морски курорт и е нормално да срещат странни хора по улиците. „Най-малкото, че съвсем скоро и ние ще изглеждаме така. Дори и по-зле, най-вероятно”, убеждава себе си Рен, докато прави снимки на няколко восъчни свещи, с които е декорирана оградата на пръскащ се от хора ресторант за морски деликатеси. Идея си няма колко правилно ще се окаже това му убеждение часове по-късно.
По невнимание Дачо блъска един от пияниците на пътя. Непознатият се извръща към него с разширени очи, огряни от блясъка на безумието и жаждата за възмездие. Провокира го, наричайки го с груби думи. Казва нещо нелицеприятно по адрес на Ками, която се възпламенява и тръгва към него със сляпа решителност. Дачо запазва хладнокръвие и хваща здраво лявата й ръка, на която тя носи кръгъл жълт пръстен с нарисувано усмихнато лице. Прошепва нещо в ухото й, гледайки пръстена. Непознатият започва още по-силно и грубо да напада тримата с мръсните си думи. С безкрайно усилие на волята да запази сериозен и неязвителен тон, Рен обелва „Извинявай, не беше нарочно!” и му обръща гръб. Докато тримата се отдалечават, пресипнал и с неизчерпаема злоба, пияницата продъжава да сипе върху им канонадата си от непристойни епитети. През целия път до плажа Дачо не спира да стиска юмруците си до болезнено бледо. „Как можахме да сме толкова мекушави?“. За няколко безкрайни минути вратът му се схваща непоносимо.
На плажната ивица, недалеч от спокойните вълни, тримата намират самотна люлка с две седалки. Превръщат няколко грапави камъка в масичка. Дачо довлича прогнила дървена пейка, подписана на места с гуаното на морски птици.
– Знаете ли, по нашия край е прието, че ако те нацвъка птица, това ще е на късмет? – поглежда ги Ками.
– А в нашия е прието, ако птицата те нацвъка, да я поздравиш. Нейната майка също. И всичките й роднини. До девето крило – отвръща Рен в типичния си саркастичен стил, което е безспорен признак, че настроението му започва да се изстрелва във възходяща права.
Искрен, силен и с пълно сърце смях, такъв, какъвто може да е само сред истински близките хора, напушва и тримата. Тягостното настроение от преди малко се стопява като кубче лед върху прежурян от обедно слънце пясък. Чашите се пълнят, за да се изпразнят, за да се напълнят наново. Наздравиците следват една след друга. Езиците се развързват и препускат един през друг. Недалеч от тях някакъв чужденец прави фотосесия на приятелката си, която без свян и задръжки излага на показ разнородни части от щедрата си анатомия.
– При наличието на такива цици всякаква свенливост отдавна е останала в сянка – констатира Дачо.
– При такъв апарат всякакъв бюст би се показал на слънце – отвръща Ками.
– При такава компания, глътката се отваря още повече – заключава Рен и вдига чашата си за поздрав.
Три пластмасови чаши се допират глухо една в друга, докато три усти изричат в един глас „Дзън“. Два часа по-късно, след безброй повторения на ритуала с чашите и овладяването на изкуството да се пие всичко, което става за пиене, денят дръпва ципа на палатката си. Нощта влиза триумфално, придружена от цялата си свита от неподозирани ужаси, които търпеливо очакват да се развихрят на сцената.
Тримата приятели се съгласяват, че е дошло време за хапване и се връщат в града.
Отвъд 72 думи 