Музиката. Завинаги.

FSB in Plovdiv

Музиката заема съществено място в живота ми. Вкъщи, навън или в офиса; като фон или напълно под нейните вълни; за релаксиране, концентрация, изцеждане на неприятни емоции или подхранване на хубави – слушам я често и в повечето случаи – по много.

Въпреки горните факти, едва шепа са публикациите ми, посветени изцяло на конкретна композиция, група или изпълнител. Преобладаващият процент от тях са от времето, когато налагах ограничения върху раждаемостта на думите. Последно писах за Freddy Mercury, но от тогава мина повече от година. Въпреки това в блога музиката играе важна поддържаща роля. Без нея „филмите“, в които участва, ще са ми постни и незавършени. Тук няма музикална творба, попаднала просто ей така. Защото всяко парче е парче.

Поводът за горните редове е една група, която открих преди 2-3 месеца – The Living End. Бандата е от Австралия и е създадена в годината, която до ден днешен помним като най-значимата за българския футбол. За почти две десетилетия момчетата имат 4 EP-та, 6 студийни албума, 4 лайфа, две дузини сингли. Не разчитат само на стар материал и сравнително често изкарват нови неща. На тях попаднах адски…неслучайно. В края на септември бяхме на тиймбилдинг. Когато се прибрах от него, видях, че колега беше качил във facebook една панорамна снимка, която направи докато чакахме превоза за София. Надписът над нея „This is the end…my only friend“ моментално ме провокира да му напиша нещо както позитивно – че „краят е едно начало“, така и в унисон с музикалния цитат.

Понеже не ми идваше нищо повече от анорексични идеи, използвах ключовите думички в youtube и първото, което изскочи, беше песен на непознатото ми до тогава австралийско трио. Минута след като я пуснах вече знаех, че няма нужда да търся повече.

Този пост трябваше да свършва до песента и да излезе на бял свят в първите дни на октомври. Не му провървя. Седмиците се заизплъзваха като змиорки. Ноември се отличи с непостоянството си. Декември връхлетя като студено течение, за да смрази всички мисли, освен тези за отпуска, празници и пресен сняг. И ненадейно, докато отпиваме от благото дядово вино и/или боцкаме поредната сочна пържолка, Нова година захлопа на вратата.

(– Кой лопа? – Свой лопа.)

Или казано по друг начин – дойде времето, нарочено като най-подходящо за равносметки. Признавам си, че тази мода никога не съм я разбирал, затова вместо размисли за живота, които смятам, че трябва да бъдат по-често от веднъж в годината, реших да си припомня каква беше музиката за мен през изминалите 12 месеца.

Ето моята „равносметка“:

  • Покрай протестите преоткрих Rage Against the Machine (албумите от 1992-1999, а Wake up нахлуваше по десетки пъти на ден);
  • За втори път отидох на Spirit of Burgas (заради мястото и духа, въпреки че фестивалът направи много голяма крачка назад тази година. Стискам му палци да се изправи на крака);
  • Най-после усетих магията на „Стената“ (вечен албум, неповторимо шоу, звук на космическо ниво…Съжалявам всички, които развяваха телефони и апарати, вместо да се отдадат напълно на неописуемата атмосфера);
  • Попътувах, за да видя и FSB (Пловдив, Античен театър, свежи хора, студена бира, „Пак ще се прегърнем“, десетки други класики);
  • Видях и чух на живо Енио Мориконе (едни от най-известните му композиции, заедно с лични ми фаворит The Ecstasy of Gold, която дори изпълни два пъти);
  • Протърках от слушане саундтрака на „Плажът“ (брилянтен, култов, уникален, безвременен, освобождаващ…);
  • Припомних си или открих сума изпълнителни и групи, сред които Porcupine Тree, Myrath, Beyong the Bridge, Headspace, Ramones, Serj Tankian, Daft Punk, Faithless, Avenged Sevelfold, Selah Sue, Iron Maiden, Tides from Nebula, Leftfield, Lynyrd Snynyrd, Sodom, Dream Theater…

Като гледам списъка, който със сигурност не е пълен, осъзнавам, че през изминалата година музиката беше страхотна. А тя, както написах в първото изречение, заема важно място в живота ми. Пожелавам си и догодина все така да бъде.

Сега се събудете…

…и отворете живота си за музиката.

Завинаги.

Денят, в който станем безгрешни

Lou Reed

You’re going to reap just what you sow.
You’re going to reap just what you sow.
You’re going to reap just what you sow.
You’re going to reap just what you sow.

Лу Рийд, Perfect day

Много добре помня сутринта точно преди месец.

Неделя. Часовникът се е върнал с малко назад. Спечелили сме още един час, който да пропилеем. Безоблачна светлосиня преливка се разстила в небето от край до край. Слънцето се усмихва така широко, все едно е късна пролет, а не средата на есента. На монитора пред мен има сериозно черно-бяло лице с неподвижни устни. Песента, обаче, се чува ясно. Изпълнява я човек отдавна захвърлил безпочвените илюзии от живота си. Някой, който знае как стоят нещата и какво ще се случи, но вместо да се отпусне в потока на саморазрушението, е превърнал това знание в изкуство.

Спомням си и сутринта ден по-късно.

Понеделник. Все така бездънно небе. Поредното седмично начало с нисък старт. Силният заряд от уикенда се изправя в неравна битка с реалността в стените от метал и стъкло. Регулярни проверки на фейсбук. Безцелни препускания из редове информация, която бива забравяна секунди по-късно. Някъде там, между обичайната интернет скрап, попадам на същото сериозно лице. Под него- кратък текст. Преди броени часове творецът, оставил дълбока бразда в музикалната история, композиторът, изпълнителят и китаристът Лу Рийд, е починал на 71-годишна възраст.

Смърт. И след смъртта… Милиони „разбити“ дигитални сърца. Безброй споделяния на песни. Прочувствени лични сбогувания в социални мрежи, блогове, форуми. Печални коментари, че светът е изгубил един огромен талант и музиката абсолютно-никога-вече-няма-да-бъде-същата.

Смърт. И след нея… Лицемерие. Качеството, което носим с лекота като най-удобна дреха, но за нищо на света не ще признаем, че притежаваме.

Да.
Ние сме лицемери.
Самородни.
Неизчерпаеми.
Шлифовани.
Блестящи.
Ненадминати.
Потайни.

Защото осъзнаваме какви са другите, едва когато ги изгубим.

Защото мислим, че закъснялото ни подобие на почит ще ни оправдае за всички години, в които сме се сещали за хората по между другото.

Защото като програмирани рецитираме „за мъртвия или добро, или нищо“, вярвайки си, че показваме съчувствие към онези, които до вчера сме пренебрегвали, забравяли, отбягвали, подценявали, подигравали, ненавиждали, хулели, мразели…

Лицемерни сме най-вече към себе си, защото преструвайки се на искрени, очакваме по-различно отношение към нас един ден. Денят, в който колекцията ни от провинения някак ще се изпари и ние ще станем безгрешни.

21 години без Фреди

На днешния ден, преди 21 години, Светът се раздели с човека, изпълнителя, текстописеца, инструменталиста Фреди Меркюри.

Тогава съм бил на 5 години и това име, както и музиката, свързана с него, не са ми били особено понятни. Но има нещо, което си спомням с безспорна яснота. Моментът, в който обявиха кончината му (мисля, че беше по Канал 1 и на фона на кадри от легендарното му изпълнение с Монсерат Кабайе в Барселона от 1988 г.), беше един от първите, в които осъзнато почувствах необяснима тъга.

Днес не е денят, в който да си спомним за Фреди, защото той никога не е забравян и никога няма да бъде забравен. Нека за пореден път му благодарим за прекрасната музика, която е оставил след себе си като солов изпълнител и като член на една от най-великите и неостаряващи групи изобщо.

Той би бил щастлив да научи, че въпреки тъмнината, която се опитва да ни обгърне, ние не спираме да отстояваме правото си да се чувстваме добре.

Историята, която се написа сама

Чух звука от получаване на нов SMS, тъкмо когато Ники започна да разгръща най-мръсните страници от своята история.

След като си тръгнах от бара в ранните съботни часове, той се присъединил към някакви пичета от съседна маса и продължил запоя. Бързо забърсал най-готината от тях и не след дълго си тръгнали заедно. Скочили в тригодишния Ситроен двувратка на момичето и с мръсна газ се насочили към нейния апартамент в някой от южните софийски квартали. Извадили истински късмет, че нито ги спрели куки, нито се спрели по капак на някой тротоар – тя била фиркана до козирката и карала супер бясно през целия път. С увереността на човек, зад който е строен цял взвод неопоклатими факти, изрази мнение, че когато жените се наквасят добре, се превръщали в стръвници. И тогава признават само едно ястие – мъжкото месо. Стигнали благополучно. Вратата на апартамента още не била хлопнала, когато дрехите им се разлетели във всички посоки като подплашени птици. Тя била ненаситна, той – щедър. Пирували дълги часове и накрая заспали задъхани и потни.

Когато Ники се събудил на следващия ден и я погледнал, установил с радост, че красивият лебед от снощи е все така красив. Само перата му били леко омачкани. Отдъхнал си и хвърлил поглед наоколо. Апартаментът блестял от чистота, бил подреден с вкус и миришел добре – изобщо отвсякъде си личало, че мацката не е за изпускане не само заради физическите си дадености. Обаче всичко рухнало и грозно засмърдяло в момента, когато тя се гушнала до него и му признала, че се намират в апартамента на дългогодишния й приятел, който заминал на командировка в Германия. Ники я изслушал без да я прекъсва. Като приключила я избутал внимателно с показалец все едно, че е бомба за масово поразяване, станал мълчаливо, облякъл се, погледнал я със смесица от отвращение и неразбиране, завъртял се на пети и си тръгнал. Вратата още не била хлопнала зад гърба му и момичето вече било класифицирано в графа „долнища” в личния му черен списък.

Започна да ми разказва за „още по-якото нещо”, което му се било случило на следващата вечер, но му казах, че имам малко работа и се налага да затварям. Истината беше, че исках да проверя от кой ми беше изпратил SMS-а. Харесвам разказите на Ники, но предпочитам да участвам в подобни, вместо само да кимам мълчаливо отстрани, докато ми разказва. Надявах се съобщението да е от мацката, с която се зарибявахме напоследък. Нещата там вървяха повече от добре и потенциалът за пикантни бъдещи истории беше огромен.

Не беше от нея, а от Илия. С отварянето на съобщението му се чу неприятния звук „Ту-ру-ру-рууу”, обявяващ падането на батерията, след което дисплеят просто изгасна. Студен полъх погали белите ми гащи. Телефонът умря тотално и генерално и изобщо не можах да го включа повече. Дойде ми до гуша от него и от батерията му, която в най-добрия случай издържаше по един ден. Не си и направих труда да я зареждам повече. Извадих SIM-картата, сложих я временно на един от допотопните апарати, които имаме в нас и запокитих предателя към леглото ми. Той се удари в надлъжната дъска и се килна на една страна с угаснал дисплей, обърнат към мен. По одрасканата повърхност блестяха смесени чувства – носталгия по прекараното време заедно и упрек към немарливостта ми, която го доведе до това му незавидно състояние.

Прав или не, песента му беше изпята. Дисплеят му беше надраскан от ключовете ми и от безбройните изпускания на асфалт, плочки и камънаци. Функциите на страничните бутони отдавна вече контролирах с остри предмети като клечки за зъби и карфици, защото гумените им уплътнения бяха дали фира. Батерията беше подута от едната страна и, както споменах вече, издържаше не повече от ден. Отделно, че капачето над нея трудно се затваряше поради неестествената й форма. Трябваше да хвърлям боб, за да разбера кога апаратът ще благоволи да се свърже към някоя безжична мрежа. При последното море във вътрешността му се наби половин дюна и когато вибрацията се включeше, се чуваше хрускане на песъчинки. На всичкото отгоре говорителят също беше прецакан и се налагаше да наострям уши, за да чуя нещо дори и когато разговарях в тиха стая. Навън успявах да хвана четири-пет думи на разговор. Накратко – положението не беше плачевно. То бе трагично ревящо и от него течаха на талази ред сълзи, ред сополи, ред лоша кръв.

Тъй или иначе имах цялото свободно време на смръщената мързелива неделя и реших да разцъкам в Интернедите за идеи за наследници на GSM-a ми. Никога не съм следял съзнателно тенденциите на пазара за мобилни телефони и когато великото търсене започна, аз, в качеството си на начинаещ смартфон сърфист, бързо бях захлупен под вълните от информация, която не ми говореше почти нищо. Андроиди, амоледи, тиефтита, мегахерци, гигахерци, фул ейч ди, дуъл кор, ли-йон, емпег, ейч ти ем ел пет и некви много хахо бобри, завиващи шоколади в станиол като наказание за това, че не са се осмелили да покажат нежност.

За мой късмет попаднах на един много добър сайт за онлайн пазаруване, където в категория Телефони & Интернет открих голям избор от мобилни телефони. Понеже на знаех откъде да започна, определих бюджет от около пет стотака. Така, що-годе, добих представа до къде мога да се разпростирам в сляпото си търсене. Останалите опции за избор по предварително зададени параметри ми помогнаха да напредна в мрака. След двучасово мъдрене и неколкократно променяне на мнението си, се спрях на три варианта. Първият можеше да се ползва с две SIM-карти, с което щях да разкарам от раз неудобството от носене на два апарата. Вместо един личен и един служебен, щях да си имам само лижебен (или случен, в зависимост от честотата на ползване на всяка карта). Вторият беше двуядрен – защото две е повече от едно, а и работеше на 800 MHz, което ми се стори високо число (процесорът на най-стария ми компютър май бачкаше на толкова). Третият се очертаваше най-бърз и което ми се стори доста привлекателно (поне докато си припомних максимата „Евтиното излиза скъпо, батко, а скъпото влиза бая, но боли за кратко”) – цената му беше най-ниска от трите.

В много моменти съм благодарил на всемирния ред, че е направил нужното, за да се родя зодия Дева. Ние притежаваме една черта, която е особено полезна, когато се използва в хомеопатични дози. Става въпрос за мнителността. Природата ми, естествено, не ме предаде и този път. Бях избрал три GSM-a и ако трябваше да реша кой да спечели на база скоростта на процесорите им, отговорът беше очевиден. Точно тогава на помощ се притече често бродещото наоколо асоциативното мислене. Още от осъзнаването ми от нула към единица, то стана един от най-добрите приятели на мнителността.

Представих си жена с перфектните крака – мургави, стегнати, идеално гладки и с невероятно красиви пръсти. След това вдигнах поглед към лицето й. Тя се усмихна и под гъстия мустак грейнаха жълти и едри като зърна фуражна царевица зъби. Видението изчезна и след него дойдоха двата логични извода:
1. Не е задължително жената с красиви крака да е красива жена.
2. Не е задължително телефонът с бърз процесор да е добър телефон.

Еврика!

И отново се върнах в изходно положение.

Хрумна ми да се възползвам от опцията „Обади се на приятел”, за което благодарих мислено на един популярен шоумен, който изключително много ме дразни. Ицо щеше да знае, разбира се. Джаджоман и винаги в крак с технологиите – определено беше моят човек за случая. Обаче имах лек проблем. Всичките номера бяха останали в паметта на негеройски предалия ме апарат, но повече не ми се занимаваше с него и грам. Влязох във фейса и затърсих общи колеги/приятели/рандъм пийпъл, от които да взема номера на Ицо.

Както обикновено, момичето, което отдавна бях признал за съвременен дигитален стрелец, беше онлайн. Винаги съм се учудвал на бързината, с която харесваше и коментираше всичко, което споделям на стената си. Не, не си го мисли. Не става въпрос за това, че е лапнала по мен и дебне всяка моя крачка, защото ТЯ СТРЕЛЯ ПО ВСЯКАКЪВ ФИЙД!!! Както и да е. Хубавото беше, че е колежка на Ицо. Взех номера му, трескаво набрах цифрите и ударих зелената слушалка. Пет, десет, петнадесет позвънявания – никой, братче. Присетих се, че той също може да е имал интересна нощ като Ники и може би си почива. Милисекунда преди да се откажа, в ухото ми креснаха шумове от къртач, сред които различих думите „Чей малко”. Докато отиде на тихо, по линията пробягаха няколко псувни и целият куплет от една чалга на Траяна (не ме питайте от къде знам песента и певицицата):

Ако изтеглиш късата клечка,
ще ми изпълниш три желания,
ако изтеглиш дългата по грешка,
бързо ще я скъся!

Ицо потвърди предположенията ми – в тях правеха ремонт. Трябвало да следи как се справят майсторите, затова му pазказах накратко за драмата ми и го помолих за съвет. Разбрахме се да му изпратя линкове към трите телефона на мейла и да се чуем по-късно, за да ги обсъдим.

Изпратих ги и си пуснах дискографията на Led Zeppelin, която наскоро бях открил с осъвременен звук. Момчетата забиваха с огромен заряд и по никакъв начин не създаваха впечатление, че са банда, съществувала преди повече от 30 години. Колко истински можех да уловя музиката им, обаче, беше под въпрос, защото тонколоните ми са по-стари и от издъхващия ми GSM. Реших да браузна още малко в сайта, докато чакам пътеводното обаждане на Ицо. В Компоненти & Периферни имаше доста интересни компютърни колонки, които си обещах да погледна отново към края на годината, когато се надявах да ме изненада приятен коледен бонус. Едни 2.1 тонколони като Logitech Z623 биха ми дошли добре. Приветстваха ги не само Zepp, но и Pink Floyd, Queen, The Beatles, Dream Theater и още маса велики групи, които заслужават да бъдат слушани на качествена музикална система. Но ако смяташ, че това не е от значение и говоря прекалено претенциозно и надуто, обещавам по Коледа да проявя великодушие и да ти подаря старите колони. За да си слушаш Траяна, Гага и Бийбър колкото, където и както поискаш.

Няколко часа по-късно. Ицо ми звънна и за секунди разби на пух и прах селекцията ми. Препоръча ми да купя скъп телефон от последните модели, за да съм спокоен, че поне 1-2 години ще съм с читава машинка. Samsung Galaxy S2, S3 или Sony Xperia S били много добри варианти. Изборът опирал до това какъв допълнителен бюджет бих могъл да откъсна от дроба на някой финансов Прометей или колко време бих бил склонен да закусвам само с една баничка, а не с две. Явно в този ден нямаше да избера телефон. Очертаваше се да прекарам следващата седмица в размисъл и събиране на мнения преди да взема окончателното решение. Синдромът “Дева” за пореден път стана абсолютен шампион на тепиха. И слава богу.

Една малка част от настроението ми попадна в спектъра на утехата, когато Ицо ми благодари за интересния сайт, към който неволно го бях насочил. Понеже напоследък имал доста ядове с ремонти и дзен майстори, все не му оставало време да помисли за подарък на приятелката му, която съвсем скоро имала рожден ден. Мацката му била запалена по снимането и в последните месеци участвала в няколко аматьорски фотоконкурса, в единия от които влязла в тройката. Полека-лека дългогодишната й 8-мегапикселова сапунерка започнала да й отеснява сериозно. Талантът й искал да се издигне, но с крила от восък не било възможно да литне към слънцето. Докато той гледал харесаните от мен телефони, случайно попаднал на много добри оферти за     D-SLR апарат във Фото, видео & оптични. След няколко дни, две очи с усет към детайла щяха да открият истински реактивен двигател в грижливо опакован със светлозелена хартия подарък.

В крайна сметка си взех телефон. Няма да казвам какъв, защото през дните на размисъла се наслушах на какви ли не мнения, които в един момент започнаха да ме бъгват и дразнят сериозно. Направих избор и съм доволен от него. След като го поръчах онлайн, ми го доставиха бързо по куриер. Включих го да се зарежда за първи път. През това време започнах да прехвърлям контактите от паметта на стария в SIM-картата и да го чистя от стари бележки, записки и SMS-и. Най-старото съобщение беше от дните около Коледа през 2008. Последното – от неделята, когато започна телефонната епопея. Това беше SMS-а на Илия, който тотално бях забравил. Отворих го и се зачетох. Беше доста дълъг и с него ме информираше за интересна възможност за хора като мен, които имат блог от повече от три месеца и са написали поне 30 публикации в него. Предизвикателството било да напишем история, в която присъстват продукти по избор от eMAG.bg и тя да съдържа поне три отметки към продуктови категории от сайта.

Покрай всичките перипетии от последните дни, историята беше на лице. Тя се беше написала сама. Оставаше ми единствено да я прехвърля с подходящите думи от менталното във виртуалното пространство, след което да публикувам линка към нея като коментар в блога на eMAG.bg. Речено-сторено. Ако отговаряте на изискванията, защо не опитате и вие? Условията са тук.

Отсега нататък всичко е въпрос на стискане на палци и бутане на рушвети на точните места. Последното не ми се отдава, затова ще разчитам на късмета си и на вашата морална подкрепа. Пожелайте ми успех на 14 декември 2012 г., а също и по-малко технически трудности занапред.

Благодаря ви!

Поздрави: