Етикет: народопсихология

Embed from Getty Images

Част от работата ми изисква да контактувам с хора от различни общински институции в България. Макар че в този род организации процесите почти винаги протичат доста по-бавно, отколкото ми се иска, под една или друга форма нещата се случват. Не липсват и изненади, част от които обикновено идват в последния момент.

Наскоро имах един такъв случай със Стара Загора. В деня преди първо събитие в града получих обаждане. Търсеха ме от тамошния отдел по транспорта, за да кажат, че молбата ми за пропуски в пешеходната част на бул. Симеон Велики няма да бъде разписана. След трагичния инцидент в началото на месеца, в който бе прегазено 4-годишно дете, кметът наложил тотална забрана за влизане на автомобили в зоната. Извиниха се за неудобството, но нямало какво да направят.

В едно бяха прави – почувствах се неприятно. Не заради отказаните пропуски, а защото за пореден път в тази държава някой правеше нещо, след като непоправимото вече бе станало. Автомобилите ще бъдат ограничени – страхотно! Но защо сега – когато вече няма утеха за едно семейство, чакало рожба 15 години?

Питам защо, но не мога да разбера, както и не проумявам:

• защо фонтанът бива обезопасен, след като електричеството от оголения кабел убие млад мъж?
• защо старата сграда бива забелязана, след като стената ѝ премаже случайни минувачи?
• защо на булеварда се появяват мантинели и колчета, след като някой автомобил се вреже с убийствена скорост в чакащите на тротоара?
• защо в парка се появява осветление, след като млада жена бива изнасилена и пребита до смърт в тъмните храсти?
• защо язовирът се сдобива с табели и заграждания, след като мътните води погълнат играещите наблизо деца?
• защо експертната оценка на мината бива назначена, след като стотици кубични метри земна маса задушат работещите в галерията?
• защо, защо и защо всеки божи ден се повтаря един и същ сценарий…

Докато прикриваме с лепенки възпалените рани, вместо съзнателно да работим за тяхното предотвратяване, няма да сме здрав народ, а това, което Петко Славейков така добре описва още през 1875 година.

И ако нещо, което бихме могли да направим за отнетите, то е да не забравяме.

„Всичко мога, всичко знам.
Аз вълшебник съм голям!“

Из „Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко“
Михаил Лъкатник

Ако думите на българина се превръщат в дела, за 800 дни всичко ще ни е наред. Няма да имаме равни по ефективност на вътрешната и външната политика. Бизнесът ни ще е без аналог, а Бил Гейтс и Уорън Бъфет ще ни гледат в очите и ще си записват в бели тефтери с българско лого. Средствата от еврофондовете ще отиват само за общозначими дейности и сектори. Ще пишем трактати по човешки права и толерантност, които ще бъдат изучавани в престижни университети по цял свят. Майсторите ни ще са всепризнати заради бързата и качествената си работа. Националният отбор по футбол ще настига Бразилия по световни купи, а клубното първенство ще държи в задния си джоб английските и испанските първодивизионни отборчета. Процентът на сексуална удовлетвореност сред населнието ще е трицифрен, изневерите ще ги гледаме само на кино, хората ще са широко усмихнати и любовта за тях ще е усещане. Почти във във всеки дом ще има философ-спиртуалист. Всеки втори ще е графичен дизайнер с уникални, евтини и бързо осъществими идеи за визуална идентичност. Всеки трети ще е професор по електронергетика и ще има готова стратегия за енергийна независимост на страната. Ще изиграем ключова роля за помиряването и благоденствието на света като разкриваме кои са некадърните, подставените, терористите, агресорите и грабителите.

Ако думите бяха дела, овълчените овце ще са окрилени лъвове.