След потоп – качулка

Embed from Getty Images

Част от работата ми изисква да контактувам с хора от различни общински институции в България. Макар че в този род организации процесите почти винаги протичат доста по-бавно, отколкото ми се иска, под една или друга форма нещата се случват. Не липсват и изненади, част от които обикновено идват в последния момент.

Наскоро имах един такъв случай със Стара Загора. В деня преди първо събитие в града получих обаждане. Търсеха ме от тамошния отдел по транспорта, за да кажат, че молбата ми за пропуски в пешеходната част на бул. Симеон Велики няма да бъде разписана. След трагичния инцидент в началото на месеца, в който бе прегазено 4-годишно дете, кметът наложил тотална забрана за влизане на автомобили в зоната. Извиниха се за неудобството, но нямало какво да направят.

В едно бяха прави – почувствах се неприятно. Не заради отказаните пропуски, а защото за пореден път в тази държава някой правеше нещо, след като непоправимото вече бе станало. Автомобилите ще бъдат ограничени – страхотно! Но защо сега – когато вече няма утеха за едно семейство, чакало рожба 15 години?

Питам защо, но не мога да разбера, както и не проумявам:

  • защо фонтанът бива обезопасен, след като електричеството от оголения кабел убие млад мъж?
  • защо старата сграда бива забелязана, след като стената ѝ премаже случайни минувачи?
  • защо на булеварда се появяват мантинели и колчета, след като някой автомобил се вреже с убийствена скорост в чакащите на тротоара?
  • защо в парка се появява осветление, след като млада жена бива изнасилена и пребита до смърт в тъмните храсти?
  • защо язовирът се сдобива с табели и заграждания, след като мътните води погълнат играещите наблизо деца?
  • защо експертната оценка на мината бива назначена, след като стотици кубични метри земна маса задушат работещите в галерията?
  • защо, защо и защо всеки божи ден се повтаря един и същ сценарий…

Докато прикриваме с лепенки възпалените рани, вместо съзнателно да работим за тяхното предотвратяване, няма да сме здрав народ, а това, което Петко Славейков така добре описва още през 1875 година.

И ако нещо, което бихме могли да направим за отнетите, то е да не забравяме.

Реклами

Baraka & Samsara

hiding

Ако една снимка казва повече от хиляда думи, тези два филми ще говорят дълго и мъдро, при това много след финалните надписи.

Сниман в продължение на 14 месеца, в 24 страни, на 6 континента, Baraka e един удивителен безсловесен разказ за природата, културите, ефектите от глобализацията и отчуждаването на човечеството от неговите корени.

Samsara излиза почти две десетилетия по-късно и е дело на същия творчески екип. Подготвян повече от 5 години, в 25 страни по света, той разширява и обогатява темите, залегнали в неговия предшественик, като запазва характерния начин на изразяване.

Визуално и емоционално наситени, тези няколко часа са начин да си припомним от къде идваме и да видим ясно в какво се превръщаме, формирайки многоликия образ на съвременния свят.

A aко все още ви се ядат бройлери след това, вие сте адски корави типове. 😉