“Никога не е била издигана статуя в чест на критик.”
Зиг Зиглар
След като чиновниците разбраха за намерението, както обикновено, му предрекоха броени дни мъчителен живот, преди да се препъне по очи в задушливата пръст на забвението. Спогледаха се ехидно и доволно се захилиха, празнувайки посвоему преждевременната си победа над напъните на различното. Тяхната представа за развлечение бе да разнищват и поставят на прецененото от тях място всичко онова, което излизаше извън рамките на техния широк като глава на карфица светоглед. За да греят, някой трябваше да е в сажди. За да има смисъл съществуването им, нечие друго съществуване трябваше да няма смисъл. За да полетят, някой друг трябваше да пада. В този ден те летяха над облаците, предвещавайки кървав хоризонт на намерението, имало наглостта да проточи врат.
Намерението не само че не прие присъдата си, а със всеки изминал ден разширяваше свободата си да действа по собствена воля. Движеше в посоки, в които чиновниците виждаха опасности, а то – възможности. То рискуваше и губеше. Губеше и се учеше. Учеше се и успяваше. Успяваше да продължи и да бъде на няколко места едновременно, докато те, разкъсвани от злоба в затвора на загниващите си гнезда, израждаха напукани прашни яйца, които никой не желаеше.
Когато тръните по пътя на намерението отстъпиха пред плодовете, чиновниците се самозапалиха от завист. Тлееха и прахът им безутешно капеше в сивата пустиня, която не задаваше въпроси. А оазисите на новото, бавно, но все по-често, разгръщаха листа над прежуряните от безразличието пясъци.
Отвъд 72 думи 