1000 километра след оправданията

Искам да те помоля в следващите 10 секунди да си помислиш за нещо, което обичаш да правиш. Запомни го, защото след малко ще се върнем към него.

За 10 секунди светлината изминава почти 3 000 000 километра, Земята – 300 км по орбитата си около Слънцето, а аз извървявам средно по 12 метра. За последното мога да твърдя със сигурност, защото

Аз обичам да ходя пеша.

1000 km picture1

Преди 6 месеца също обичах да го правя, но това изречение звучеше по малко по-различен начин. Между обичта ми към ходенето и реалното му случване зееше едно огромно пространство, запълнено с оправдания. Това са онези услужливи таласъмчета, които винаги са готови да снемат от нас доспехите на отговорността, за да ни е леко на душата и тялото след някое взето или невзето решение. При мен нещата дълго стояха по този начин.

Преломният момент дойде в края на февруари тази година, когато попаднах на едно 5-минутно филмче на канадската компания за outdoor облекла Arc’teryx. То е вдъхновено от историята на катерача Дейвид Крейг, който в деня на своя 35-и рожден ден изминава 35 маршрута за катерене. След филмчето в мен започнаха да кънтят няколко въпроса, които усърдните талъсъмчета не успяха да неутрализират с кадифените си ръкавици. Най-шумният от тях звучеше така:

„След като той може да живее живота, който обича, без да се дава на оправданията, защо да не мога и аз?”

И тогава, без болка, враждебност или носталгия по комфортната зона на вечното отлагане, просто реших да започна да ходя пеша.

Бях готов, но ми липсваше Искрата – нещото, което да ме изстреля напред.

Намерих я в „лицето” на Walk2Help – мобилно приложение, в което, докато ходиш, трупаш точки, които можеш да даряваш за определени каузи. Когато квотата от точки за дадена кауза бъде достигната, компанията-спонсор отпуска обещаните средства за реализация. Благодарение на инициативата, досега са дарявани храни на домове за деца, ваксини за приют за животни, осигурявани са книги и безплатен Интернет за учебни заведения и още много други. Последната кауза беше обявена в края на юли и целта ѝ беше да подкрепи лятна лагер-школа за деца с изявен интерес към физиката. За да се реализира каузата, в рамките на един месец трябваше да бъдат извървени 33 000 км. Приложението е създадено през 2011 г. от изцяло български екип и до момента е използвано от 4970 човека, които са извървели общо 197 722 км в помощ на 20 каузи, спонсорирани от фирми като Telerik, Vivacom, DAVID Holding, Abilitics, Credo Bonum Фондация и др.

Променяй света, докато ходиш е идеята, зад която застава Walk2Help – идея събрала в едно три основни елемента:

  • индивидуалният човек, който ходейки помага не само на себе си, но и на други;
  • социално отговорните фирми, отделящи част от печалбата си, за да направят добро;
  • нуждаещите се, които получават шанс за по-добър живот.

Промяната беше нещо, от което имах нужда и аз и точно преди половин година – на 27 февруари 2014 г. направих първата крачка.

Започнах да ходя пеша до работа, до вкъщи, за срещи с приятели, по задачи или по всякакъв друг повод. Разнообразявах маршрутите си, защото обичам да минавам през различни места и да откривам непознати кътчета от града. Понякога правех неща, които биха накарали здравият разум да ме погледне озадачено, да зацъка с език и да ми препоръча специализирана помощ в клиника за хора с буболечки в главата. Един ден, например, се прибрах от офиса (намиращ се на бул. България и Околовръстното шосе) до вкъщи (кв. Лагера), като минах през Младост 4. Това удоволствие ми костваше около 4,5 ч или почти 25 км ходене. В последния ден от 4-дневния преход в Рила, който приключи наскоро, километражът достигна до 37 км, финалните 12 от които бяха по асфалт, въпреки че можех да ползвам автомобил. Немалко пъти съм обикалял каретата с блокове в квартала само и само да закръгля към по-голямо цяло число направените до този момент километри. С градския транспорт се движех изключително рядко, а атмосферните условия, капризите на физическото тяло и настроението ми все повече губеха тежката си дума в решението дали да ходя или не.

Положителните ефекти от ходенето, както може би знаете, са много. Няма да ги изброявам, а ще споделя какво аз откривам в него.

На първо място ми служи като изключително ефективен инструмент за „поддръжка“ на ума. То подрежда мислите ми, пренарежда ги в нови комбинации или опростява излишно утежнените мисловни модели. Например идеята за този текст ми дойде естествено и бързо, но детайлите ми се избистряха в процеса на движението през всичките тези месеци.

В тази връзка попаднах на едно изследване от Университета на Илинойс, проведено през 2009 г. То прави сравнение между мозъчната активност на две групи деца по време на полагане на предизвикателен тест. Преди него едната група вървяла пеша 20 минути, а другата прекарала 20 минути в седнало положение. Децата в първата група са имали много по-голяма активност в центровете от мозъка, отговарящи за фокусирането на вниманието и пренебрегването на разсейващи външни фактори.

Разликата може да бъде видяна много добре на тези две изображения, направени по време на изследването:

1000 km picture2

Промени се и начина, по който се чувствам в кожата си. Тялото ми е изпълнено с енергия и сякаш е станало по-интелигентно в интеракцията си със заобикалящата го среда. Не че дотогава съм се спъвал в бордюри или падал по стълбите, но разликата е осезаема. И по-скоро може да се почувства, отколкото опише.

По отношение на настроението ще отговоря с въпрос. Коя вода според теб е по-сладка – от мудното блато или от пъргавия планински поток? Преди да се почудиш защо задавам този въпрос, ще припомня, че около 3/4 от телата ни са съставени от вода, което впрочем важи и за повърхността на планетата Земя. Ако съотнесем тази пропорция към моя ръст от 190 см, ще значи, че в мен (моя свят), в пространството от стъпалата до гърдите, няма да има нищо друго, освен вода.

Най-важният ефект от всички е, че с всяка крачка доказвам на себе си, че мога. През юли направих първите 1000 км в Walk2Help, които бяха постигнати за почти 260 часа или благодарение на малко над милион и половина крачки. В настоящия момент километрите вече са 1234 и се увеличават всеки ден.

Всичко това ме прави щастлив и колкото повече се движа, толкова повече искам да продължавам да го правя.

А ти?

Спомняш ли си нещото, което обичаш да правиш, за което те попитах в началото на статията? Правиш ли го наистина? Ако е така – приеми моите поздравления и най-искрени пожелания да продължаваш смело в същия  дух.

А ако обичта ти и нейния обект са разделени от куп непотребни причини? Един съвет от мен – разкарай таласъмите и тръгни напред. Движи се. С крачки, мисли, разбирания, намерения или както ти приляга най-добре. За началото на всяко страхотно приключение е необходима една малка крачка. Движи се, защото животът е движение и път няма единствено там, където липсва воля.

И след като 35-годишният Дерек и току-що навършилият 28 лета Борис можем, аз вярвам, че можеш и ти.

Благодаря за вниманието и на добър път!

1000 km picture3

Реклами

Когато е най-прекрасна

Преди години имахме време в изобилие. Не го мислехме много-много, защото стигаше за всичко. Пръскахме го с лека ръка. За каквото ни скимне. А и течеше в пъти по-бавно.

Днес вече не е така. Времето стана оскъдно. Обстоятелствата ни накараха да вярваме, че можем да си го позволим само по изключение. Започнахме да го крадем, за да изтласкваме яростната инвазия на безвремието от животите ни. Започна неравна битка.

Затова е истинско чудо, че сега отново сме заедно. Макар че пътищата ни отдавна поеха в различни посоки и животът на всеки един премина на по-висока предавка, ние успяхме да се съберем. И напук на увеличените килограми, отговорности и разстояния, сме си същите.

Разговорът е жив, бирата – също, както в безгрижните сезони на ученическите ни години. Спомняме си за лудите домашни събирания и афинитета ни да се снимаме само по чорапи. Шегуваме се как сме се спичали преди изпитвания по Биология, докато учителката бавно прелистваше страниците на дневника. Заливаме се от смях от култови учителски изцепки, които събирахме в една тетрадка. Вдигаме наздравици, за преди и сега.

1

Единствено Ники – същият онзи Ники, който в час по География рецитираше любовни стихотворения на младата учителка, стоеше мълчалив и умислен. Докато всички отпиваха от чашите си, той заговори:

– Разделих се с Елена. След почти 10 години. И знаете ли какво си мисля? Нямам усещането, че в мен е зейналата огромна дупка. Храня се нормално. Сънят ми е здрав. Редовно излизам, виждам се с хора. Не съм депресиран по никакъв начин. Разбира се, не преливам радост, но съм ОК. Мислех си друго – как всяка една връзка е низ от моменти –  както хубави, така и лоши. Лично при нас „лошите” ги чистехме отрано и само в редки случаи е било тягостно помежду ни. Хубавите, разбира се, бяха безброй – моментите заедно, моментите с други, моментите, в които разстояния и обстоятелства ни разделяха, но в мислите си всеки един беше с другия. И въпреки че мога да изброявам с часове всичко, през което сме минали, има един момент, който ще помня вечно. Дори след като всички останали избледнеят като цветовете на любимата дреха, той ще е жив.

Беше август, на второто ни море заедно. Страшен пек! Пясъкът като букова жарава, морето на чай. По обяд решихме да останем под чадъра, че двайсетте минути до хотела щяха да ни излязат през носа. Тя извади книгата си и се облегна на чадъра да почете. Аз положих глава на краката ѝ, за да подремна. Бавно вдишвах и издишвах в палещата жега. Отпуснах се, но все не заспивах. Унесен отворих очи. В далечината – неподвижен син фон. Къде свършваше водата и къде започваше небето – трудно можеше да кажеш. На преден план – нейните две стъпала. Можех да видя всеки дребен детайл по тях. Десетте пръстчета, образуващи симетрична дъга с меките си връхчета. „Млечно-червеният лак”, както обичах да го наричам, нанесен с абсолютна прецизност по всяко едно нокътче. Тесните линийки по-светъл тен, оставени от платнените презрамки на джапанките. Двете бенки-близначки над кокалчето на дясното стъпало. Изпъкналата веничка на сантиметър под глезена на левия крак. Ситният пясък полепнал по всички тях. Гледах с благоговение цялото това съвършенство, което почитах като произведение на най-изящното изкуство. По едно време тя спря да чете. Постави тихо книгата на пясъка, мислейки си, че спя, и зарови пръсти в косата ми. Започна да ме гали, внимателно и бавно. Въпреки че бях с гръб, съм сигурен, че ме гледаше. Чувствах, че ми говори с ръцете си и словата ѝ докосват най-фините струни на душата ми. Тогава целият свят беше съвършен и чист, а на самия му трон седеше тя – всеотдайна, нежна и любяща. Този момент ще помня вечно – сънливия жарък следобед, в който светът беше притихнал, за да отпразнува момента, когато тя е най-прекрасна.

2

След тези думи тишината се настани помежду ни за няколко безкрайни минути. Тъкмо обмислях каква тема да подхвърля в пространството, за да пробудя притихналия разговор, и Явката продължи:

– Истината е, че и аз имам един такъв момент. Беше с колежка от университета – Ади, с която уж тръгнахме към края на първата година. Един ден решихме да се чупим от супер интересното упражнение по История на икономическите теории, където, в лошия случай асистентът спореше с колеги дали ЦСКА са по-добри или Левски, а в добрия ни диктуваше от листове, напечатани на пишеща машина. Напълно сериозно – пишеща машина! Като си гледате 4-инчовите смартфони, представяте ли си как едно време е имало такива неща? Както и да е. Вместо на упражнението, отидохме в подземното кафе, за да поцъкаме на джага. Ама беше прецакана и единствено оставаше билярд. Тя каза, че не била играла много, аз я успокоих, че изобщо не съм добър. Така, де, навих я. Разбих ги добре без да влезе нищо. Тя се прицели към петицата, но щеката ѝ отплесна. От кредата беше останала само хартийката,  затова ѝ намерих някаква що-годе прилична пръчка, макар и доста дълга. Десетина минути се въртяхме около масата. Я уцелим, я не. След поредното ми пропускане, тя вкара една лесна топка. След това по случайност влезе втора. Бум  – и трета по ред. Аз седя отстрани озадачен, а тя вкара още две…едновременно. След като накрая пропусна, облегна щеката си на масата. Приближи ме бавно, слагайки стъпало пред стъпало. Спря се на педя от мен с невинно-дяволит поглед. Вдигна рамене и ми каза, че наистина не била играла много на билярд, честен кръст. Още преди да си помисля да отговоря, тя ме целуна. След месец и нещо си отиде в родния град за ваканцията. Още тогава нещата започнаха да се размиват, а в края на септември така и не се появи. Беше заминала да учи в Дания. А, да – и за капак вкарах осмицата в грешен джоб. Тя много ми се смя, а на мен ми беше щастливо. И е така всеки път, като се сетя.

3

– На хижа в Стара Планина – Лъчо пое щафетата секунди по-късно. Там беше „моментът“. Но преди това ще ви разкажа какво шоу беше вечерта. Бяхме 15-тина човека, повечето от които не познавах. През деня изкачихме връх Ком във влажен сняг. Вечерта се събрахме в столовата на хижата на чийто дансинг и имаше дървено буре с железен пилон по средата.  Празненството вече беше започнало. Група възрастни от село Стубел отбелязваше рождения ден на техен приятел. Рожденикът обикаляше масите на зиг-заг с най-аленото лице, което някога съм виждал. Дрънчаха чаши. Музиката жизнерадостно се блъскаше в тавана. По едно време кметицата на селото взе микрофон и подкара „Македонско девойче“. Извиха се хора. Аз снимах, защото не съм много по танците, както знаете. Големи кадри имаше! Но най-добрият момент беше, когато рожденикът и кметицата се качиха на бурето и се подгониха с танци около пилона. Докато всичко това се случваше, позаглеждах едно момиче от компанията. Разбирате ли – нещо ме дърпаше към нея. Нещо познато, близко. Не помнех да сме се запознавали някога, обаче имах чувството, че я познавам от…винаги. Съвсем сериозно. Отидох при нея и ѝ казах, че ми е адски позната, но изобщо не се сещам от къде. И знаете ли какво? Не, не се изсмя.  Нито ми обърна гръб. Каза ми, че си мислела същото. През цялата вечер! Започнахме да играем на предположения. От работата – не. От предишна работа – не.  От йогата – не. От университета? От родния ми град? От училище? От някое море? Не, не и не. Питахме се още, и още, и още  – все същия резултат. Затова се съгласихме, че се знаем, без да се познаваме. След това говорихме с часове. Говорихме за неща, които не сме споделяли дори с най-близките ни хора. Без притеснение от отсрещна критика. Без преструвки. Без смущението от каквито и да било очаквания. По едно време ме попита дали може да ме помоли нещо, но без да ѝ се сърдя. Кимнах. „Искам да ме гушнеш” – каза. Прегърнах я. Тя заплака без глас. Когато сълзите пресъхнаха, останахме така сред околната врява. После ми благодари с усмивка и се качи в стаята си. Разбира се, че не я последвах. Не направихме и опити да поддържаме контакт или „да развием нещата“. Защото магията беше в онази непринудена априлска вечер. Повече не беше необходимо.

4

След няколко дълбоки глътки бира, тримата ме погледнаха в очакване. Искам, не искам – трябваше да говоря. Повъртях бутилката в ръцете си и гледайки я, започнах:

– Моментът, когато мракът и мъглата се отдръпват от босите ѝ нозе, докато крачим без път през тръните и сухите листа в гората. И също, когато искри започнат да изострят погледа ѝ малко преди да отклони предложението ми да паркирам вместо нея. Лекотата, с която научава ще останем ли сами в дома ѝ, прилагайки измислената от нас „игра на контролни въпроси“ при разговор с баща ѝ по телефона. Ентусиазмът, с който опитва да надвика тълпата на концерта на любимата ѝ група, за да ми каже закачливо, че съм изглеждал като надут пуяк. Невероятният аромат от ронещи се домашно приготвени курабии, които тя свенливо ми подава, докато пътуваме в раздрънкания автобус на фона на сънената утрин. Абсолютното спокойствие и естественост, които се спускат помежду ни като снежинки от гъши пух, когато дадем почивка на думите и потопим сетивата ни в тишина…

– А ако трябва да избереш един момент – включи се Ники, – кой ще е той?
– Няма как, защото тя е прекрасна винаги.
– И все пак. Кой е най-най-яркият?
– Моментът, когато…- укротих бутилката и я побутнах настрани, – когато…
– Да?
– (обхождайки тримата с поглед) Моментът, когато я срещна за първи път.