Ако съществуваше класация „Дума на годината”, за 2013 отличникът определено ще е ОСТАВКА.
Последните шест месеца изтекоха като пясък из пръсти, а този лозунг се превърна в символ на изчерпания кредит на доверие и желанието за коренна промяна на статуквото. Той отекваше по площади, в домове, в Интернет и във всеки, за който мисловната дейност не е тоалет с бутикова стойност. Но думите останаха думи. Развръзката бе отложена. За пореден път.
Наближава новата година и ако в следващите месеци, някак си, ОСТАВКА се осъществи – тогава какво? Животът няма да стане по-лесен. Нито по-добър. Или по-светъл. Ще дойде трудното, в сравнение с което последните месеци ще ни се сторят като безобиден приятелски мач.
Не се бях замислял истински върху това до онзи ден, когато…
Стана така, че с колегата бяхме по работа в софийските покрайнини – някъде на границата между Люлин и Обеля. Дойде време за обяд и отидохме в едно сравнително познато ни бистро. Докато чакахме обслужването на клиентите пред нас, хвърлих поглед наоколо – голяма табела с обедно меню, десетина маси с обядващи, хладилници с бира и безалкохолно, куп вестници – като цяло нищо особено. Слънчевите лъчи падаха под ъгъл, който закриваше лицето на едно момиче на бара, но излагаше на показ хаотичната игра на прашинките във въздуха. И не само това. Спокойно и грациозно около момичето се рееха облачета цигарен дим. Че пушенето не е ли забранено!? – помислих си. Огледах се пак и с изненада констатирах как на част от масите също се пуши все едно това е нещо съвсем нормално. Поръчахме и седнахме на масата в очакване на обяда. Когато сервитьорката се появи, я заговорих:
– Извинявай. Искам да те попитам нещо. Направи ми впечатление, че доста хора пушат тук. А доколкото знам има забрана. Сложили сте и знак на вратата. Защо така се получава?
– Ами…(тук почти видях празнотата, изпълваща очите й). Не знам. – обърна ми гръб и продължи да се занимава с делата си.
След като хапнахме, отидохме да довършим задачите и заговорих познатите в тамошния офис:
– Във вашето кафе прави ли ви впечатление нещо?
– Какво да ни прави впечатление?
– Предполагам, че то не е от един-два дни…
– За пушенето ли?
– Да.
– То отдавна се пуши. Винаги се е пушело.
– Вярно? И никакви проблеми?
– Е, кой да ги прави?
– …
– Полицаите са редовни. Идват на обяд.
– И нищо?
– Нищо.
– Опитах да попитам сервитьорката, но тя просто ми обърна гръб.
– …(вдигане на рамене)
Убеден съм, че такива места има и в центъра на София, и в по малките градове, има изискани, има и не чак толкова, някои се прикриват, на други не им дреме. С три думи – има ги навсякъде (ден по-късно се случих в един доста приятен ресторант в южните квартали, където димеше от всяка една маса. „Да донеса и едно пепелниче на вас?”).
Нека не оставам погрешно разбран – нямам нищо против пушенето като такова. Всеки избира в какво да вложи парите и здравето си. Обаче когато има закон за забрана на тютюнопушенето в закрити обществени места, смятам че е нормално да виждам точно това, а не дим, устремен в моето лице, дрехи, храна, дробове, кръв.
Дали бленуваната ОСТАВКА ще промени всичко това?
По никакъв начин. Забърсването на прахта от задъхващия се механизъм на българското общество дори няма да е първата крачка. А предварително условие. След което предстои адски много работа. Новото няма да дойде с подмяна, а с промяна на това, което е в нас. Не ще мръднем и крачка, ако не започнем да се опълчваме на овчия манталитет, робското съзнание, апатията, лицемерието, безочието, завистта, черногледството, егоизма, склонността да прехвърляне личната отговорност върху други.
Ако продължаваме както винаги, на мястото на недрагите ни 240 ще дойдат други 240, след което нови 240, и още 240, а ОСТАВКА ще се превръща в дума на петилетката, на десетилетието, на животите ни…
П.П.1 Току-що разбрах, че Парламентът е решил пълната забрана да си остане в сила.
П.П.2 Случайно или не, на връщане към офиса ни след случката в бистрото, по Z-Rock пуснаха:
Факт е, че във всеки курорт, бил той морски или планински, преобладават местата, в които можеш да дадеш цяло състояние и да останеш гладен и жаден. Тримата приятели безброй пъти са се убеждавали, че сладкодумните домакини пред ресторантите, крещящите оферти и обещанията за гарантирана отстъпка от сметката са просто шепи прах захвърлени с усмивка в лицата на потребителите. Същински ритуали за създаване и привличане на интерес. Едни масови безбюджетни средства за улавяне на наивници.
Друг факт е, че почти винаги гладът в стомаха и алкохолът в кръвта замъгляват способността на човек да взима логични решения на база досегашния си опит и ситуацията, в която се намира в дадения момент.
Доста често няколко факта се заиграят един с друг и от тяхната уж приятелска игра, може да зачене и да се роди нещо неочаквано грозно. Един набръчкан, олигавен и скоротечен…Фъкт. А когато това стане, последствията, заедно с тлъст бакшиш, се таксуват на сметката на тези, които с лек крак са пренебрегнали слабото първо боцване на подводните камъни.
Рен, Дачо и Ками се спират пред един от първите ресторанти, който попада под почерпените им погледи – „При Майстора”. Над главния му вход е поставено огромно стиропорено пиле с набучен в задника шиш. „Изглежда апетитно. Стига да не си на мястото на пилето” – Рен усеща напиращото цунами от лиги. Надписът на тебелата до входа окончателно накланя везните в полза на ресторанта – „Твоят най-свеж и евтин ресторант наблизо и далече. Постно, месно, газирано и алкохол – на половин цена ще са вече*”. Без да забележат звездичката и дребния шрифт в долната част на табелата, тримата тръгват към входа. Когато Дачо натиска дръжката на вратата и звънчето оповестява влизането им, колелото на събитията се завърта и тръгва в неблагоприятна за тях низходяща посока.
Вътре е душно и шумно. Въпреки забраната за пушене, която беше влязла в сила преди повече от месец, в сгъстения въздух се усещат и леки тютюневи нюанси. Един бърз поглед би установил наличието на малки чашки с димящи ароматни пръчици по повечето от масите. Идеален камуфлаж за тези, които нито искат да се дънят през лицето на закона, нито са склонни да изгубят голяма част от клиентите си, заради някакви си забрани. Манна небесна за онези, които нито се впечатляват от цветните снимки на оцъклени пушачи, умиращи от разнообразни ракови образувания, нито имат търпението да размърдат задниците си до отредените места за пушене навън.
Повечето маси са заети. Хора от различни народности и цветове тъпчат до пръсване бузите си с храна. Когато тримата влизат, никой не отмества погледа си от собствената чиния, чаша или и от двете. Само три чифта очи забелязват присъствието им. Първият, дебнещ с перферзно задоволство през камерата, стрита в един от ъглите на тавана; вторият, в който грейва фалшив угоднически блясък, когато напипва менюто от изкуствена кожа; и третият, в който проблясва лъч надежда, примесена с гъсти облаци страх.
– Ето там, – Ками хваща ръката на Дачо и тръгва към една свободна маса – до прозореца е и се вижда главната улица.
Още преди да се настанят, от редиците с препълнени маси се появява слабо момче, прегърнало три менюта. Доближава масата им със ситни припряни крачки, спира се пред тях с изпъчени рамене, и с изящна чупка в дясната китка ги приветства:
– Здравееейти. Добре да сте ми дошли в „При Майстора” – най-вкусното готвено на изток от… – Заучените му думи биват грубо прекъснати от мургаво момиче с тъмнозелени очи, което грабва менютата от ръцете му.
– Димогене, хиено мека, пак налазваш моя маса. За четвърти път тази седмица! Ще те напляскам вече!
– Твоя маса ли, уу? Нимааа?
– Да. Какво пише тук? – тя тиква пластмасовата табелка в слабото му лице – СЕДЕМДЕСЕТ И ДВЕ! Четно число. Четно е равно на „моя маса”, нечетно – на „твоя маса”. Набий си го в главата така, както всяка нощ ти го наби…
– Дубре, дубре. Ох, че си. Ясну ми е. Зарежи я тая работа. Дружки? – той изпъва бледата си потна длан към нея.
– Дружки. – момичето се здрависва набързо и го плясва по задника – Сега бягай.
Момчето се завърта на пети и докато се отдалечава с театрална походка, Дачо и Ками се споглеждат, едвам сдържайки смеха си. Преди да изчезне зад редицата, той стрелва масата на тримата с изпепеляваща омраза. Въпреки странната болка, неочаквано стегнала врата на Рен, той се усмихва на сервитьорката, дълбоко заинтригуван от завидните й умения в отсвирването:
– Приятно ми е. Рен.
– От олигофрен?
– Понякога. Това е рожденното ми име. Просто Рен. А ти?
– Зарежи. Ще поръчвате ли?
– Госпожице „Зарежи”, знаете ли какво е казано за първото впечатление?
– Не ме интересува.
– Казано е, че човек никога няма да има шанс за второ такова. – хваща ръката й и я целува като същински Намазанова. Преди тя да се окопити, той бързо продължава с дълбок и приятелски тембър – Приятелите ми нямаха достатъчно време да изберат. Дай им минутка. Моля те. Аз съм готов. Знам какво искам.
– Какво? – тя раздразнено дръпва ръката си изважда химикалка и кочан с лисчета.
– Пресни картофи със сирене, не замразените гадости в пакети от по 10 кила. Лютеница, без лук, домашна, едросмляна. Хлебни топчета като онези от книгите. И да поговоря с теб. Закратко. Като човек с човек. От кога работиш тук? Харесва ли ти? Какво искаш да постигнеш? – прави кратка пауза – Знам, че това са въпроси, които си чувала хиляди пъти, но за разлика от всички тях, моите не преследват онази крайна цел. Е, поне не директно и на всяка цена, хаха.
– Остроумен си, а това не е в твой плюс на място като тукашното.
– Ще го имам предвид – вдига дясната си ръка и й показва сключени среден пръст и показалец. – Е?
– От месец съм, обожавам работата си, трябват ми пари.
– На всеки му трябват пари. Твоите за какво са ти? Нови цици? Маркови очила? Да избягаш с любимия към външните територии?
– Ти луд ли си? Не. Обичам татуировките. Имам дванайсет. По цялото тяло. Събирам пари за тринадесета, която ще е специална. Когато ги събера, ще се махна от това проклето място.
– Интересно определение…
– Край. Предавам се. Не мога да избера. – включва се в разговора Дачо – Какво ще ни препоръчаш, „Зарежи”?
Момичето пропуска думите на Дачо покрай ушите си и обхожда с притеснен поглед широкия салон. След което се навежда към тримата с разширени очи и с тих решителен глас, от който полъхват нотки на обреченост, им прошепва:
– Да се махате от тук. И след като вратата се затвори зад гърбовете ви – бягайте. Надалеч. И бързо.
– Ооо, стига празни приказки. – през зъби я прекъсва Дачо. Раздразнено отваря менюто и й го подава – „КАК-ВО-ЩЕ-НИ-ПРЕ-ПО-РЪ-ЧАШ?”
– Изберете това – номер 19. С препечен хляб и масло. Страхотно е! За бога, това е най-хубавото готвено тук! То ще ви спаси – набляга на последната дума и добавя по-меко след това – от глада, който върлува във вас.
– Така е по-добре. А за теб, мило? – обръща се Дачо към Ками.
– Същото – сънено отвръща тя.
– Добави и по една Запорка за тримата. Така и така изпратихме деня със спирт.
– Нещо друго?
– Това е, готови сме. Благодарим ти много – тиква менюто в ръцете на сервитьорката и я отпраща с помахване на ръката.
– Защо го направи? Тъкмо разчупих айсберга без да потъна като Клео – озадачен е рожденикът.
– Омръзна ми от врели-некипели, Рен. Честно. Започна да я дразниш с мачовските си остроумия и тя ни взе на подбив. „Бягайте. Надалеч. И бързо.” Дрън-дрън. Ще хапнем и след това продължаваме към някое по-забавно и интересно място. Нощта е пред нас. Стига с нискобюджетни глупости. Искам истински такива.
– Дано само не забърка някой тлъст сопол в храната ни заради твоите думи.
Дачо въздъхва и се обръща към Ками, която скучае откакто са влезнали в ресторанта. Рен взима едното меню и започва да го разлиства разсеяно. „Номер 19, а? Какво ли се крие зад него? Благите хапки на майстора! 100% ще е по-вкусно от моите картофи”. Бързо губи интерес и изважда апарата си, за да разгледа снимките, запечатани от обектива му през изминалия ден. Разпънатата палатка в къмпинга. Морските вълни и блестящото слънце. Някаква птица в чистото небе. Влакчето на колела. Ококорената парцалена кукла. „Колко ме стресна тази глупост, хаха”. Тримата, хилещи се пред люлката на плажа. Разгърдената чужденка и нейния приятел. Восъчните свещи на оградата на претъпкания ресторант. „Претъпкан? Ресторантът се пръскаше от хора! А тук, тук, виждам само свещите, оградата и празните маси! Нищо друго. Какво, по-дяволите се случва?”
В този момент двете информационни линии, съществуващи независимо в неговото съзнание, започват да се привличат една към друга като гигантски магнити с противиположни полюси…
„Липсващите хора на снимката. Менюто. Трябва ми менюто. Втора страница. Номер 19. Благите хапки на майстора!. А превода?Pleasant bites the master! Не, не е некадърен. Брутално уместен е. Това е предупреждение. Към нас. Bites не са хапки. А е това, което ни очаква тук. Лоши неща. Много, много лоши неща. В сравнение с тях смъртта ще е като захарен памук по устните на любимия човек. Липсващите хора. Предупреждението.”
…и се удариха една о друга, оформяйки образа на огромна лампа, която започва да се върти трескаво и панически да пулсира в червена светлина. „Трябва да се омитаме от тук. Да бягаме. Надалеч. И бързо. През глава. Все едно дяволът и всички негови аверчета ни следва по петите”.
Рен изскача, все едно е седял на пружина, хваща ръцете на приятелите си и с категоричен тон им нарежда:
– Тттттръгваме. – Треперещата му ръка посочва изхода и той с усилие проронва – Ббббързо. Ннннямаме ввввреме. – Всичките им въпроси се изпаряват пред огъня, пламнал на красноречивото му лице.
Стават и пред равнодушни погледи и натъпкани бузи, хукват към изхода. Рен е последен. На метри от изхода, една дума, която разпилява чревеугодното спокойствие в ресторанта на милион микроскопични пръски стомашен сок, го вцепенява на място:
– ЧЕВЕУМРААААА!!!
Нещо тежко се удря в него. Като насън полита към пода, докато полъхът от вледеняващо и остро като бръснач острие близва връхчетата на късата му коса. „Ти?” Рен изважда късмет. Адски късмет. За разлика от мекия Димоген, който без дори да е включен в играта, изтегля късата клечка. Докато припка към поредната маса, гушнал няколко менюта, той пресича траекторията на свистящия сатър. Хладният метал се забива в средата на челото му с приглушено хрущене. Бликват фонтани от кръв, които в миг се плисват върху Рен и спасителката му като топъл летен дъжд. Димоген изкрещява от болка, която разпилява разсъдъка му в няколко невъобразими измерения на необратимата лудост. Конвулсиите преминават през слабото му тяло като мълния и затихват също толкова бързо. Изпъкналата вена на врата му пулсира с интензитет, далеч по-бесен от максимално допустимия. С всеки тласък на ужасеното му сърце, струята от челото му става все по-къса. Накрая спира. Но той остава на крака. И отваря очи. Пропити с ледена злоба, те се обръщат не в посоката, от която долита сатъра, а към пода – там, където са Рен и сервитьорката. Бълбукащият му смях ги съвзема от болката и вцепенението от падането.
-Дубре, дубре, дубре. Ясну ми е вече. Зарежете я тая работа. Стига игрички. – изтръгва сатъра от челото си, плюейки буци съсиреци и тромаво тръгва към тях – Край на антракта, дружки. Време е за шоу. Единствено по рода си, ууу!
– Е, захарче, до тук с остроумията. – момичето скача и дръпва Рен за ръката – Ако не ти се нрави идеята за екскурзия на три метра под земята, тръгвай с мен.
Рен се окопитва и двамата се гмурват през вратата, далеч от тежките стъпки на съществото. Сатърът се забива в касата и продължава да трепти дълго след тяхното бягство.
Когато изскачат навън, се блъскат в треперещите Дачо и Ками, застанали под набученото пиле. В този момент, едновременно, се случват две неща. Първото – някъде наблизо започва да пищи аларма. Второто – всички по Главната улица спират и се обръщат към входа на ресторанта. Облизват се стръвно и бавно закрачват нататък. Парадът от същества с нездрави намерения и ескалиращия писък на алармата помитат всички мисли на тримата приятели. В съзнанията им се ширват плодородни полета, идеални за отглеждане на чист ужас и животински инстинкти за самосъхранение. Само момичето запазва самообладание.
– По-бавни са от нас. – изкрещява и хуква по хлъзгавите павета – Бързо към плажа със скалите. Там ще натрупаме преднина. Те никога не се уморяват, но за сметка на това са много бавни.
– Какво става тук? Какви са тези изроди? – задъхан я следва Дачо.
– Вампири.
– Вампири? – проплаква Ками.
– Като онези, които вечер се събуждат с мисълта за нечия сънна артерия, ли? – включва се Рен.
– Много по-лоши от тях. Хайде, нямаме време за приказки. По-бързо.
– Как да знаем, че няма да ни набуташ в капан?
– Не можете. Или ме следвате сляпо или оставате ококорени тук. Очертава се голямото празненство във ваша чест. Но не за ваше здраве. Избирайте.
Следващите минути прекарват в съсредоточено безмълвие. Тичат през глава и се препъват по страничните тъмни улички на града, докато звукът от сирената непрестанно пробожда телата им с нагорещени до бяло остри тонове. Не срещат никой, но са наясно, че място за наивно успокоение няма. Съществата, които момичето нарича вампири, са наблизо. Не ги виждат, но усещат тяхното присъствие. Те са гладни за нещо, което циркулира в телата на четиримата бегълци и то не е кръв.
Когато профучават през крайбрежния път и стъпват в ситния хладен пясък, сирената спира. Рязко и неочаквано, както бе започнала преди броени минути. Минути, сторили се като еони на тримата приятели. Думите на момичето не позволяват на обърканото им облекчение да се покаже от руините на раздробения им светоглед:
– Сега наистина го загазихме. Щом данданията откъм острова приключи, това означава само едно. Пуснали са хрътките по петите ни. Знаят къде сме. Дано можете да плувате, защото сега единственият ни шанс е в морето. Хайде!
Върху сивата бетонна ограда откъм улицата, по която те бяха слезли преди секунди, се появява една малка сянка. Тя се издължава и расте, сякаш подхранвана от ехото на приближаващите стъпки. Към нея светкавично се присъединява втора. Трета. И още, и още, и още.
Всички сенки се сливат в едно огромно безформено черно петно, което след завоя добива форма. Десетки малки деца с пластмасови лица. Облечени в тениски на синьо-бели райета. Адски пъргави. Безумно бързи. Най-високото от тях вдига ръка с показалец, изпънат в посока към бегълците. От безизразните му устни се откъсва смях. Не звънък и жизнерадостен детски смях, а жестоко надменен дрезгав кикот, наподобяващ по звук и интензитет жабешко крякане. Останалите изръмжават настървено и хукват към плажа с невъобразима скорост. Моментално доближават своите цели.
Двете момичета биват застигнати първи. Едно от зверчетата скача към Ками. Докато се катери по нея със съскане, тя ужасено си припомня думите на възрастната продавачка – „Дечицата ми ще се ядосат. Не бива да ги дразните. Те така искат някой да купи дрешките им и да ги носи, носи”. Малките ръчички се вкопчват в дългата й червена коса и започват да я скубят злобно. Голям кичур се откъсва от главата й със звук като при разпаряне на стара дреха. Ками изпищява от жестоката пареща болка. Две от децата застигат сервитьорката, захапват я за краката и тя се строполява безпомощно. Тримата се вкопчват в сляпо боричкане и дращене. Дачо хуква да помага на момичетата. Едно от децата скача насреща му и във въздуха се среща с едрия му юмрук. То излетява назад, просва по се врат на земята, изпукват прешлени, но не спира да се движи. Напротив – изправя се на двата си крака с пъргав скок, намества главата си и се изхилва подигравателно. Към него се присъединяват още петима. Наобикалят Дачо с ръмжене и съскане. Докато това се случва, Рен рови за мобилния телефон в джоба си. Изважди го с трепет. Набера трите спасителни цифри. Тъкмо да натисне зелената слушалка, нещо тъпо го удря в тила. Изпуска апарата. Пада по лице в мръсния пясък, който полепва в носа и устата му. Поема въздух, но започва да се задушава. С едно рязко движение се извърта по гръб, плюейки ситните песъчинки. Последното нещо, което вижда на фона на беззвездното небе, е една малка ръка, замахваща с празна стъклена бутилка към лицето му.
Отвъд 72 думи 