Попътни размисли

On the road

Ние сме хората, които не изпитват носталгия по домовете си, защото възприемаме себе си за граждани на света.

Движещата ни сила са усещанията, не взискателността и стерилността на суровата логика.

Ние сме тези, които с малки крачки разплитат собствените си възли от суета, за да градим съчувствие и разбиране към контрастите на околния свят.

Следваме посоката, която чувстваме за правилна и когато проявим необходимото постоянство, пътят се разгръща от само себе си.

Не униваме, когато трябва да се върнем назад, но и не попадаме в капана на очакванията, когато можем да напрaвим няколко крачки напред.

Понякога спираме. Не да потънем в самосъжаление, а да съберем нови впечатления и сили, с които да се оттласнем.

Обичаме без да се привързваме. Помагаме без да изискваме. Справедливи сме без да злоупотребяваме. Прощаваме без да натякваме.

Ако гневът ни споходи, се стремим да бъде градивен.

Знаем, че страхът го има, за да ни научи на нещо.

Ние сме воините на ненасилието и кавалерите на търпението.

Когато пазим дистанция, не го правим от гордост или апатия, а за да потърсим отговорите, които за нас са в тишината между думи, мисли и чувства.

Такива сме, но все не спираме да се питаме…

Кои всъщност сме ние?

[4:37 – 7:48]

KIRO

kiro1

Обстоятелствата ни срещнаха с Киро на километър-два северно от Солун, близо до едно от местата по Е-79, където още можеш да направиш обратен завой. Тирът с монтанска регистрация ни забеляза, докато навлизаше в отбивката, клаксонът му отекна в магистралната шумотевица и една космата ръка ни привика с отривисто движение. Едва двайсетина минути откакто развяхме листa с разкривен надпис „SOFIA”, ние отново поехме на път.

Настанихме се в кабината на 16-годишна SCANIA, която той наричаше Светла, „защото е камион с характер“. Заредихме с гориво и фрапе, завъртяхме отново и набързо оставихме Ню Йорк на Средновековието, барабар с безбройните му стени с графити „MONO ПАОК“, зад гърбовете си. Километрите до границата се топяха, а разговорът ту нахлуваше като приливна вълна, ту се отдръпваше. Постепенно се отпуснахме и ето какво научихме.

Киро бил роден във Врачанско – един от типичните за Северозападна България райони, в които безработицата расте като злокачествено образувание, а икономическото развитие е термин, познат само от учебниците. Хлябът ставал все по-оскъден и хората били принудени да преживяват криво-ляво или да търсят препитание другаде. Като отворих дума за уникалните природни красоти на този край и го попитах дали е чувал за Божия мост, той каза, че не само е чувал, но и бил роден близо до него – в Лиляче. Жена му, пък, била от Чирен. Божия мост, както ми обърна внимание, че се изговаря, се падал горе-долу по средата на двете села.

От 5 години събеседникът ни работел в транспортна фирма, занимаваща се с превоз на дърва до Гърция. Обикновено прекарвал по 6-7 дни на път. В България оставал за ден-два, за да види жена, дете и някой приятел, и докато бъдат натоварени поредните двайсет и пет тона Западен Балкан. След което – отново надолу.

Въпреки че сред южните ни съседи безспорно имало и свестни хора, Киро призна, че не обича гърците. И така е още от средата на 90-те години на миналия век, когато по неведоми пътища попада на Наксос – островът, където, по думите му, някога се правело виното на боговете.

Нашият човек още от тогава бил по-мургав от обикновено. Един грък го попитал от къде е и като разбрал, че е от България, помислил, че Киро е циганин. Защото, нали, той много добре знаел, че в тази северна страна всички били черни. Времената били смутни и да спориш с гърци, които по-принцип са със самочувствието, че са вся и всьо, нямало изобщо да е на добре. Затова Киро казал, че е от Западна България, където населението си е от българи, а циганите били на изток, защото обичали морето, островите и по-топлия климат. Така косвено натрил носа на нищо неподозиращия „малака“.

На Наксос работил 2 години в частна куриерска фирма. Макар и нелегален, през този период му било добре. С малък пикап обикалял на шир и на длъж острова, който бил като бебешко юмруче в сравнение с широкоплещестата снага на многострадална майка България. Познавал се със всички полицаи и никой не му правел проблеми. Не че той им давал поводи, разбира се, но все пак. На острова работели доста българи и често се събирали в някоя таверна, за да пийнат, хапнат и да се пошегуват. Нямал грам ядове до един декемврийски ден, когато шефката му, жена „отдалече грозна, отблизо страшна“, поискала нещо повече от работната му ръка. Той, разбира се, не откликнал на щенията й. Не след дълго някакъв албанец опрашил пищната византийка и мястото на Киро увяхнало като маслиново дърво, полято с бензин. Кириата го заплашила с полиция и той си плюл на петите моментално, както си бил с джапанките, шортите и тениската. Нищо друго не успял да вземе. Добре, че имал приятели българи, които му дали пари, за да си плати ферибота до Атина. От там нататък бил по нашия начин – тук ни погледна със свита в юмрук дясна длан и изправи палец.

Криво-ляво стигнал до Солун, където температурите не били никак приятни. С тракащи зъби, престъпвайки от крак на крак в гумените си джапанки, той изпружил ръка срещу МПС-тата на международния път. Минутите минавали покрай него, автомобилите също. По едно време се задала кола с регистрация от родния му край и той с крясъци заразмахвал ръце към нея. Колата за късмет спряла, той скочил с молби вътре и при надупчено на максимум парно запърпорили нагоре по Е-79. Стъпалата му така били вкочанени, че се страхувал някой от пръстите му да не остане в ръка, докато ги разтривал. Но най-лошото предстояло. Наближавали края на Гърция, а той си оставал все така нелегален. Друг избор просто нямал, затова зачакал съдбата си.

На границата му поискали паспорта, задали му няколко въпроса, на които не пожелал да отговори, след което единият от граничарите се разтърсил за черния печат. За онова време това клеймо било равностойно на карма, от която не можеш да се отърсиш, каквото и да направиш. И тук Киро извадил луд късмет – мастилото било свършило. Граничарят се вбесил, намерил някаква червена химикалка, надраскал две тънки скоби с едно S по средата и отпратил двамата българи по пътя им.

Няколко месеца по-късно събеседникът ни успял да изиграе системата. През 90-те години всяко внасяне на валута в Страната се отбелязвало в паспорта. Записвало се всичко – името на фирмата, от която са купени парите, стойността им, датата на закупване и тн. Киро изнамерил отнякъде печат на фалшива фирма и го положил върху драсканицата в паспорта си. До него написал „2000 USD” и червеният „черен печат” бил напълно замаскиран. Никой, освен хората доверени с историята, така и не разбрал за пунтажа (и като го чух, и сега, докато го пиша, се усмихвам тънко при това изказване).

От тогава изминали безброй километри. Светът се пременил. Влязохме в Европейския съюз, границите се отвориха, мобилността стана по-лесна. Киро се хванал на работа във фирма за превоз на тежки товари. Шофьори били той и още двама. В началото имало доста сметка – тон („защото така се изкупува тука, не на кубик, както е в Бългаиря“) бук се харчел за 100-110 евро. В един момент предлагането започнало да става голямо и ако днес успееш да го продадеш тон за 70, значи е добре. Въпреки това продължавали да правят редовни курсове надолу. Потокът не секвал. Нямало как иначе – жена и дете имал да храни.

Близо до София заваля дъжд и пътят стана хлъзгав. Светла се носеше несигурно като жена качила се на висок ток за първи път. Киро й заговори умолително, галейки нежно волана. „Хайде де, Светле, още малко. Не ме предавай точно сега. Ей го къде е. Стигнем ли, ще те измия и пак ще си същата красавица. Моля ти се. Път не остана. Само малко още…” Някъде по това време телефонът му звънна за пореден път. В продължение на няколко минути слушаше без да каже и дума. Затвори със сух поздрав и ругаейки захвърли апарата в една от нишите на таблото. Бил шефът му, за да му каже да откара камиона за товарене, защото на следващия ден пак трябвало да се връща към Гърция. А кога щял да си види детето и да си…нали, сещате се,…жената – никой не го вълнувало. Не за първи път се получавало така. Всъщност, доста често се случвало.

До Лъвов мост всички отново се гмурнахме в мислите си.

При раздялата от сърце му пожелахме  всичко най-хубаво. Докато си стискахме ръцете, ми се стори, че в тъмните му очи се прокрадна малко тъга. Слязохме, Светлето се прокашля и въртейки задник закрета през влажния октомврийски мрак.

Дали тъгата беше в мен, а не в този роден до Божия мост човек, когото срещнахме във време, в което мостовете между хората са повече от всякога, но пустия му Господ така и не идва? Каквото и да правим, каквото и да струваме, този Господ все го няма…

Но пък, мисля си, как ще знаем какво е щастие, ако хубавото идваше лесно и наготово? Какво изобщо ще можем да научим, ако нещата се случваха според очакванията ни? Как ще ставаме по-добри, ако се раждахме с цялото знание за света в и около нас?

Ако всичко ни е идеално, какво ще ни храни, вдъхновява и мотивира да искаме още и още от горчиво-сладкото приключение, наречено Живот?

kiro2

Обсебеният бакшиш или проблясъци при нулево съпротивление

Таксиметровите шофьори отново станаха печално известни в последните дни.

Цената на тази „известност” се измерва в животи – два, безвъзвратно отнети и десетки други, които ще останат белязани физически и душевно до края.

Не се съмнявам, че всеки от нас е бил свидетел на какво ли не, докато е ползвал таксиметрови услуги. В началото на тази година и аз станах неволен участник в една такава ситуация, която, за щастие, не доби известност.

Но остави траен отпечатък в мен.

Беше един от онези дни, след които единственото нещо, което остава в нас, са шепа физиологични отпадъци, вкочанени крайници и няколко смъртно болни спомена.

Безззз-ллли-чен.

О, да – (аз, ти) той (тя, то, ние, вие, те) безспорно беше такъв. И щеше да продължи да е себе си ако един дух с проблеми в комуникацията бе останал на топло в кочинката си.

Ден вторник. Някъде между началото и средата на януари. Малко повече от 23 години от началото на Прехода. Около 5 години преди водата в газената от кой ли не локва да започне да се избистря. В 21.30 ч. имах ангажимент, затова останах в офиса няколко часа след края на работното време. Двайсетина минути преди уговорката поръчах такси, което пристигна почти веднага. Локнах компютъра и се влях в яловата утроба на вечерта.

В автомобила – тишина и едър мъж с лице, от което емоциите като че отдавна бяха капитулирали.

– Добър вечер – започвам аз.
– Двввввввеееежшш – той.
– Към Раковска, моля. Две-три пресечки след Дондуков.
– Кдешшшмнм?
– Моля?
– Кхххргннн – без да е провокиран от някакво явно движение, двигателят заработи от раз.
– Нека завъртим до България по страничната уличка за нас – продължавам без да се опитвам да разбера отговора му. – Асфалтът е хубав.
– Амммдня фупккк?
– Смениха го преди няколко години…
– …
– …

След минута сме на България в посока към даунтаун София. Движим се в мълчание и без излишен тормоз върху педала за газта. Изминалият ден беше доста дълъг, но изобщо не беше скъсил моите настроение и желание за общуване, затова подех разговор. Разбира се, като се опирам на общи и леснонавлизируеми теми.

– Доста е спокойно по пътя. Сигурно е удоволствие да се шофира?
– Емммжееасссккжж. Амммгготтррр. Гххххх…
– А работата как е? В този студ има ли хора или предпочитат да зъзнат по спирките? – давам напред, неразбрал и сричка от „казаното“.
– Коооткжж рзчччч. Неммс дватрр.
– Е,… – облегнат на рамото на импровизацията и дълбоко недоумяващ какво чуват ушите ми – …да.
– … – поглед, реещ се през предното стъкло.
– В такива времена…
– …-  поглед, блуждаещ през предното стъкло.
– …всички са се малко или много…
– … – поглед, унесен през предното стъкло.
– … по…попостегнали – неловко покашляне.
– (на забавен каданс се проточва нечленоразделен хриптящ отговор, който би могъл да мине за симптом на едно от следните състояния – умора, отегчение, раздразнение).
– Мхм – аз, минута по-късно.

Мислено махнах с ръка, за да пропъдя намерението ми за поддържане на разговора. Явно не му беше до приказки. Сметнах, че пред останалата част от маршрута най-добрата стратегия ще е езикът ми да си остане зад зъбите. Междувременно тишината се сгъсти толкова осезаемо, че ако някой я беше пернал с дясно кроше, тя щеше да му отвърне с двойно по-голяма сила.

И така до светофара между Фритьоф Нансен и Черни връъъъъх.

Спираме. Ние сме трета кола, зад нас няма други. Съсредоточен съм върху червения цвят на светофара. Вдишвам. Издишвам. Вдишвам. Издишвам. Вдишвам. Издишвам. Светва зелено. Първият потегля. Вторият също. Ние – не. Зелено. Зелено. Зееелееенооо. Минават безкрайни пет, после десет секунди. Зелено! Котва! Зелена котва. Закотвено зелено. Зезеленено зелено. Закотвена котва. Какво сееее случваааа, Дооороооти? Вратът ми прави бавна четиридесет и пет градусова дъга вляво…

(Ще извикате ли „алилуя”?).

Черен волан. Върху волана – отпусната длан. От дланта започва ръка. Ръката свършва под глава. Главата е сведена. Върху нея – профил на лице, отпуснато във вселенско спокойствие. А на лицето – широко затворени очи.

(Да повторим още веднъж).

ШИРОКО.
ЗАТВОРЕНИ.
ОЧИ.

(Браво. Сега кажете „амин”).

Празно е платното. Булевардът е пуст. Забулени са в студ всички улици. Градът е унесен в безпаметен сън. И е зелено. Но е котва. И сред всичко това – АЗ.

– Ти си… – започнах с хладна учтивост. – Зелено е…
– Нггахрр…
– …вече.
– Ррххв бфззо – като на сън повдигна глава и инстинктивно натисна педала.

Понесохме се напред все едно абсофакинглютли нищо съществено не се беше случило в неговия свят. Светът, в който да развяваш метален прът в едната ръка, а с другата да набираш някого по мобилния, докато отъркваш крака о руното на близката овца, крещейки от каменистия планински връх към пропитите със заряд небеса (тук вероятно е моментът за поемане на дъх) са действия, които няма да побутнат колелото на последствията в логична посока. Светът, където една от най-популярните песни на Сленг се изпълнява в дует:

Как да простя една грешка сега, като знам, че не ще е само тя? – произволен пътуващ, чиято роля в този момент се бе паднала на мен.

Зшо ас’оооря, ахххояма акссста прремя?
Зшо ас’оооля, аххо ннго ннга д’ссся?
Зшо аааттся, яххояма д’ммря шштосм.
Зшо асснам, зто асснам? – загадъчният бакшиш, обсебен от духа на шопар.

– … – въздъхвам беззвучно, минута по-късно.

Прекалено бързо се случи всичко, че да осъзная потенциалните рискове. Ами ако не бяхме на светофар и пищната спяща красавица се бе проявила, докато се носим по някой от столичните булеварди? Подобни мисли започнаха да се пропиват в съзнанието ми няколко часа по-късно, защото в този момент бях изпаднал в ступор. И колкото и невероятно да ви звучи, въпреки вцепенението, аз почувствах загриженост към него. Все пак всички сме души и имаме нужда от разбиране и подкрепа. Без значение обема и състоянието на обвиващата ни плът, както и тъпотиите, в които тя често обича да се забърква.

Мобилизирайки изчерпващите се запаси от разбиране, започнах:

– Дълъг ден, а?
– Мммааххн.
– Дааа, има и такива дни.
– Кккрайшш.
– Мхм.
– …
– …

Секунди по-късно разбирането ми си направи едно облекчаващо харакири. Надежда всяка там оставих. Или иначе казано – теглих му една тлъста на ум и посветих оставащите минути на размазаните софийски картини през прозореца на таксито. Картини, които по моя вкус стояха леко незавършени. Липсваха им гърчещи се в зверска агония свински тела, разчленявани парченце по парченце под звуците на Harlem shake.

Като стигнахме до крайната точка, платих с точност до стотинка и излизайки, пожелах спорна работа и лека вечер. Сухо и с насилена усмивка. Той ме отпрати с ледено мълчание, в сравнение с което навън ми се стори като юнска вечер, и потегли все така бавно и невъзмутимo по пътя си. Кой беше той? Какво се бе случило с него? И защо, дяволи проклети, не можах да разбера и дума от това, което „казва“ (грухти)? Така и не разбрах. И едва ли някога ще.

Това кратко преживяване провокира създаването на следния текст, зад който едва ли дори шепа хора са успели да разгадаят кой се крие. Седмици след написването му пътувах в такситата като на тръни, без да правя каквито и да било опити за комуникация.

Ненавиждах ги. Всичките тези мързеливи, всезнаещи и изискващи педалонастискачи и геврековъртачи, които по цял ден търкат омазани седалки с потните си гъзове и дават акъл как трябва да се случват нещата. Говореха, смееха се, мълчаха…Всички събития в произволните жълти купета преминаваха на почетно разстояние от мен, а мненията и впечатленията ми си бяха набили камшика в гъстите джунгли на Дремеминахуйландия.

Имаше единствено зъби, готови да късат месо ако някое шоферче дръзне да развява пред носа си своите келяви претенции и оплаквания.

Бакшиши по право?
Неудобни павета?
Без близки дистанции?
Нямане на работа?
Все виновен някой друг?

Кръвта им можеше да рукне по различни потоци.

Минаха няколко месеца по снежни склонове и в задъхано вдъхновение. След това снегът трагично изчезна, а задъхването се преквалифицира в задушаване. Времето разгонваше наситените сенки от януарската вечер и бе така добро да ме светне да променя нагласата си към таксиметровите шофьори.

Защо? Защото инак се превръщах в тях.

Постепенно, от сбирщина мързеливи тарикати, те ставаха човеци с индивидуалност, характерен начин на изразяване и куп истории за разказване.

Част от тези истории, за забавление, ужас, размисъл или отвращение, ще продължат да живеят тук. Дори и след като апаратът, отмерващ жизнения им цикъл, изплюе поредната ненужна касова бележка в някой от онези типични дни, чието съществуване помнят само избледняващите числа на календара.