420 кила чиста реалност

Всичко това се случи в една сряда преди три седмици, докато предавахме хартия за вторични суровини някъде из Красна поляна.

Като спряхме баничарката на калния изронващ се цимент пред трафопоста, пригоден за изкупвателен пункт, отвътре излязоха двама чичковци. Общото в тях бяха напълно безличните им лица (поради роднинска връзка или чиста случайност), от които часове по-късно не помнех и квадратен сантиметър. Различното – единият от тях почти не лъхаше на спирт. Въпросният типаж през цялото време ни говореше с приятелски тон неща от сорта на „момчета това, момчета онова“ и ми насади усещането, че ролята му в сценката беше да ни хвърля прах в очите. Ще го наричам Премян, защото имена не разменихме, а и надушвах, че е човек на дребните квартални схеми. Другият ще е Любчо (Любчо-глупчо), понеже не блестеше с особени интелектуални заложби. Всъщност беше тъп като върха на бейзболна бухалка.

Килото хартия го взимаха за 10 стотинки. Малко ли беше това или много – нямаше особено значение за нас. Искахме единствено да се отървем от нея, че само прах събираше в склада.

Направихме индианска нишка. Аз и Митака вадим от баничарката, подаваме на Премян, а Любчо реди „архитектурата” вътре. Ръждясалият им кантар беше от време оно – от вида с две тежести – голямата за килограми, малката – за грамове. Под теглилките като истукана стоеше котка с улично потекло, която през цялото време се правеше, че не ни забелязва. Явно приемаше поста си за прекалено важен, за да раздава вниманието си на някакви си непознати с животи в пъти по-малко от нейните. Или просто не беше гладна.

Работехме тихо, а Премян или ни хвалеше колко много хартия сме закарали, или подканваше другия да го дава по-чевръсто, че „момчетата нямат цял ден да се размотават тука“.

След като нямаше на къде повече да трупаме, Любчо размести тежестите насам-натам и отиде до тезгяха, отделен от предната част на стаята с прозорци с неизмазана дървена рамка. Засуети се за химикалка, призовавайки благосклонността на съдбата с тихи псувни. Накрая я откри закачена в джоба на синьото си дочено горнище и, повтаряйки на глас, записа килограмите – 162. Подновихме индианската нишка, този път в посока към затворената каросерия до трафопоста, която ползваха за временно хранилище на изкупеното. Събираната по складове, домове, магазини и контейнери хартия от всякакъв вид и с разнородно предназначение, донесла бленувани стотинки на едни и незначителни левове на други, бе нахвърляна на хаотични купове.

Избутахме Любчо през железните врати и набързо нахвърляхме хартията. Започнахме да пълним кантара само тримата, защото нашия мерач и писар остана горе, за да наложи с трясъци и думкания своето специфично чувство за ред.

Пак бях втори в редицата, но вече на самия праг на стаичката, от където можех да я видя и усетя по-добре. Около достолепния кантар се търкаляха безброй уреди и инструменти в плачевно състояние – обвити в ръждиви струпеи, поправяни безброй пъти и недокоснати с години. Някои от тях се опираха в кантара, части от други се криеха под него. Нито нежната воня на котешки отходни продукти, нито изтънченaта смрад на манджи с тежки запръжки, нито дори тлъстите спиртни нотки не успяваха да нокаутират усещането ми, че това място миришеше на измама. Забързах темпото с идеята час по-скоро да приключим с нашите вторични занимания, за да захвърлим впечатленията без право на рециклиране.

Никога не съм бил по-далеч от истината.

Откъм панелките до трафопоста с клатушкане се задаваше някакъв мъж, облечен с дънки и черно яке. В една си ръка държеше стара Nokia “фенерче” с бели слушалки, затъкнати в ушните му канали. В другата – водка Савой. Двестаграмка, без капачка. Спря до нас, отпи от бутилката и ни заговори:
– Здрасти. Аз съм Коцето – подавайки дясната си ръка към мен
– Мръсен съм…
– Е, аз да не съм чист, бе – и си набута ръката в моята, която вежливо, но бързо, дръпнах и продължих да подавам купчинки на Премян.

Новодошлият явно прецени, че трудно би могъл да проведе диалог с моето мълчание и отиде по-близо до Митко, който вадеше хартия през страничната врата. Потупвайки го по рамото каза:
– Колко години си?
– 25.
– Аз съм на…Почти един път и половина по-голем от тебе.
– Евала.
– Т’ва 1.4 или 1.6 е, а? – поглеждайки към колата. Аз ги знам тея. Рено, нали?
– Да, Рено – отговори му Митко.
– Ама…ама колко е?
– Не знам, май 1.5.
– Ааа…75 или 90 кончета. Супер е – отпи отново и се разтърси в джоба си.

След няколко псувни по адрес на малшанса си, напипа това, което търсеше – визитка. Неговата визитка. Подаде я на Митко „ако случайно колата му даде проблем”. Правел двигатели, скоростни кутии и сервиз на Ситроен, Хонда, Ауди и Тойота. Сервизът бил някъде във Военна рампа – факт, който окончателно закопа обреченото му рекламно послание. Митко хвана картончето с връхчетата на пръстите си, а Коцето продължи по темата за служебната ни кола:
– Ааа и голем багажник. Знаеш ли, че аз, между другото, съм и рибарче и тука можем да си опънем палатката вътре. Такова…мога си хода на почивка. За мене това е мечта.
– Супер.
– Пийни си – подаде водката на Митко.
– Не, не, мерси.
– Пийни, бе.
– Не мога, на работа съм. Мерси.
– Ми, хубу – намести си слушалките и седна на пейката пред трафопоста.

Ние продължихме с товаренето мълчаливо. Тъкмо когато кантарът се напълни за втори път, Любчо скочи тромаво от каросерията и отиде да мери килограмите. Понамести тежестите и започна да се чуди. Така около две минути. Нервите на Премян не издържаха:
– Айде, бе, колко време ще те чакаме?
– Мм…ееемм…
– Е какво „ме, ме? Какво сложно има? Дебил.
– Са, де, са.
– Колко кила?
– 145.
– Пиши 145 и да ги качваме.

Коце не помръдваше от пейката. Седеше пиян със слушалки в уши и си пееше нещо, човъркайки в телефона. Изпусна го на плочките, където се разпиля на няколко части. Повече не му беше необходимо, за да започне отново:
– Ше ти еба майката и на тебе, бе. Са ше те ремонтирам набързо – и тръгна да го засилва в земята.

Някаква възрастна жена се приближи към него и го спря. Започна да му бута бутилката от устата и да му крещи защо не бил отишъл на работа. Хората го чакали, а той се наливал цял ден. Коце й каза да се разкара. Тя му наби един плесник по челото. Отскубна връзка ключове от дънките му, след това си замина. Той викна след нея:
– Еъъ, взема ми ключовете… Аз съм бил автокрадец, ма! Мислиш, че не мога да си отвора?

На отсрещната страна на улицата, над отворения преден капак на BMW, се вайкаше някакъв мъж. Коце започна да му крещи, както си седеше на пейката, ядосан от препирнята с майка си от преди секунди:
– Ааа беемве. Дупе, еби се – и започна да разпитва Премян дали го познава. Той му каза да бяга вече. Коце се стегна, остави си водката на земята, свали си слушалките и с наперен разкрач отиде да си офертира услугите на злополучния шофьор. Само след секунди се върна и продължи на висок глас в посока към улицата:
– Ше ми обяснява тоя на мене…
– Какво ти вика, Коце – попита го Премян през рамо.
– Какво…Ей, скъпи дънкиии, Лас Вегас! Еби се в гъза! Ааа, бегай бе – друго BMW задърпа авариралото към кварталния пазар. Коце не спираше да крещи, въртейки се на 180 градуса, сякаш за да го чуе целият квартал.

Междувременно напълнихме кантара отново, най-после за последно. Теглилките се съгласиха на 113 килограма. Любчо забърса носа си с показалец. Подостри молива с нож, оставяйки изрязаното по земята. С опакото на ръката си се забърса пак, покашля се и записа числото. С неохота започна да смята сбора на килограмите. „Сто плюс сто – двеста. Плюс сто – триста. Шейсе и две плюс четири и пет…” Аз и Митко се спогледахме, едвам сдържайки хилежа. Коце спря да крещи и заговори на Митко:
– Мене наеш ли, че са ме гърмели и бех в кома?
– Ами не.
– Да, бех два месеца в кома. Един ме гърме. Ама аз после като излезнах от кома, аз го вързах и аз го гърмех него. Разбираш ли?
– Даа. Супер. Така трябва. Така.
– 420 кила, момчета – включи се Премян, – ще отида да разваля парите ей там, че нямам дребни.
– Ти наеш ли, че аз съм бил полицай? – Коце продължи без да го е чул. – Ама имам повече дела срещу мене, отколкото награди – и се обърна към мен. – А бе, ти си много дълъг, бе. Играл ли си нещо?
– Не – излъгах, за да избегна потенциалния диалог.
– Като излязъл от каталог си. – За момент се замисли върху нещо и рязко смени посоката. – Ти. Бил ли си се. Някога?
– По принцип гледам да решавам нещата по други начини – отвърнах му искрено.
– Аха… – пак направи пауза, през която почти видях как в мътните му сини очи зъбните колеца на мисълта му опитваха да се напаснат едно с друго, след което продължи сякаш напълно трезвен  – Искаш ли да се сбиеш днеска?
– Защо? Нали сме приятели с тебе?
– Е, какво от това? Аз и с брат ми сме приятели, ама се маризим всеки ден и не ни пречи…
– Коце, остави момчетата – Премян се връщаше шляпайки в калта. – Готови сте, момчета, е ги парите.
– Да не ми приказваш така, ей! Колко пари му даде?
– 42 лева.
– Еееее! 42 лева! Аз ако имах 42 лева щех ли да съм тука??? А? Щех ли да говора с вас? – ядосан незнайно от какво, ни обърна гръб и със същата залитаща походка тръгна към блоковете.

Там може би щеше да открие други нищо неподозиращи хора, които като нас да станат неволни свидетели на поведението му, под което безспорно се криеше някаква уродлива лична драма. Нещо там вътре не просто го човъркаше, а хапеше, гризеше, плюскаше, изяждаше. Нещо не беше наред и повече никога нямаше да бъде. Жалко, защото по аурата на Коце няколко избледняващи прашинки задавено шепнеха за едно отдавна абортирано по-различно бъдеще. Малко хора се наливат до козирката от щастие. Безброй се давят в чашката, завлечени от неспособността си да бъдат по-големи от собствения си гнет.

Тези мисли узряха впоследствие. Тогава единственото важно нещо за нас беше да се ометем на мига от паралелния свят, в който неусетно нагазихме. Но с километрите така и не ми олекваше. Не ми олекна от вкусния закъснял обяд. Не ми олекна и от новата музика, която открих в Spotify. Не ми олекна и от ходенето пеш до вкъщи след работа. Не ми олекна и когато чух гласа ѝ. Не ми олекна и като се събудих на следващата сутрин и осъзнах, че до пътуването извън София остават само 2 дни. И досега, три седмици по-късно, не ми е олекнало.

Колкото и да се отдалечавам от битието на един квартален алкохолик, оцветено с десетките му лъжи и полуистини, все не ми олеква. Защото за пореден път осъзнах нещо, което винаги съм знаел.

Този му свят е шибаната ни реалност.

Реклами

Ако думите бяха дела

„Всичко мога, всичко знам.
Аз вълшебник съм голям!“

Из „Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко“
Михаил Лъкатник

Ако думите на българина се превръщат в дела, за 800 дни всичко ще ни е наред. Няма да имаме равни по ефективност на вътрешната и външната политика. Бизнесът ни ще е без аналог, а Бил Гейтс и Уорън Бъфет ще ни гледат в очите и ще си записват в бели тефтери с българско лого. Средствата от еврофондовете ще отиват само за общозначими дейности и сектори. Ще пишем трактати по човешки права и толерантност, които ще бъдат изучавани в престижни университети по цял свят. Майсторите ни ще са всепризнати заради бързата и качествената си работа. Националният отбор по футбол ще настига Бразилия по световни купи, а клубното първенство ще държи в задния си джоб английските и испанските първодивизионни отборчета. Процентът на сексуална удовлетвореност сред населнието ще е трицифрен, изневерите ще ги гледаме само на кино, хората ще са широко усмихнати и любовта за тях ще е усещане. Почти във във всеки дом ще има философ-спиртуалист. Всеки втори ще е графичен дизайнер с уникални, евтини и бързо осъществими идеи за визуална идентичност. Всеки трети ще е професор по електронергетика и ще има готова стратегия за енергийна независимост на страната. Ще изиграем ключова роля за помиряването и благоденствието на света като разкриваме кои са некадърните, подставените, терористите, агресорите и грабителите.

Ако думите бяха дела, овълчените овце ще са окрилени лъвове.

Дъжд в края на ноември

 

 Embed from Getty Images

Първите дъждовни капки започват да падат в ранните часове на 30 ноември. Над заспалата София проблясва светкавица.

Поредният гръм отеква в прозорците на „Майчин дом” в 02:24 ч. Той е на седмото небе от щастие, докато с треперещи ръце и глас съобщава по телефона за добрата новина. Преди броени минути е станал баща. За първи път в живота си. Майката и малката Калина са в отлично здраве. Момиченцето тежи 3,6 кг, високо е 52 см и на дясното си коляно има родилен белег, подобен на този на баща й. Докато набира поредния номер на тръпнещ в очакване роднина, той отпива глътка от манерката във вътрешния си джоб. Очертава се денонощие на алкохолно опиянение. Както вчера, онзи ден, месеците преди това. Както утре, вдругиден, месеците след това. Сестра му пожелава всичко в живота на детето да върви по вода.

Вървейки по мократа алея в ж.к. Белите брези, двете близначета държат здраво майка си за ръка. Митко радостно нагазва във всяка локва, мислейки се за чудовището от филма, който татко им беше пуснал снощи. Теди реве и се тръшка, че не иска на ходи на детска градина. Майка им изкрещява, нарежда им да замълчат и забързва крачка. Натрапчивата мисъл, която я гложди от известно време, започва да образува все по-големи вълни в нея с напредването на деня. Минава 07:12 ч. и след като остави децата, трябва да се върне вкъщи, за да изпие таблетката предписано синтетично спокойствие и да сготви набързо преди да застъпи смяната си в наскоро открит хипермаркет.

В 08:24 ч. Бисер излиза от кварталния супермаркет с тубичка и квадратна кутийка, скрити свенливо под учебниците в раницата му. Взел е раницата само, за да не събуди подозрение в родителите си, които по принцип обичат да задават прекалено много въпроси. Вместо към училище, върви към малкия апартамент в Люлин 7, където Марин го очаква с нетърпение. Рано сутринта баща му е заминал с приятелката си на СПА хотел близо до Разлог. Сами и скрити зад панелните стени от света и неприятното време, двамата тийнейджъри щяха да се отдадат истински един на друг за първи път.

За първи път от четири години Христо остава сам. Връзката му с Евелина се беше изчерпала и от онази магия, която караше пеперудките в стомаха да пърхат като обезумели, отдавна нямаше и помен. Никога не бяха изневерявали един на друг. Никога не се бяха карали сериозно. Нямаше и други обекти на интерес. Просто любовта беше увяхнала. Докато таксито бавно напредва по бул. България на път към офиса на клиента, той излива душата си на шофьора. Монологът му секва, когато в 09:36 ч. по радиото пускат November Rain на Guns ‘n’ Roses. Целият останал път прекарват в тишина. Христо остава без отговор и изтрива последния ѝ СМС, в който тя пише, че ще се радва да си останат приятели.

Началото на необичайно приятелство е дадено в 10:48 ч., когато бялата жигула на фрезиста Дончо поднася и близва левия калник на BMX x5. Леката кола се завърта на задната си ос и се врязва в каменния парапет на Цариградско шосе. Джипът спира разко и от него изскача мениджърът на голяма българска фирма за софтуер. Отваря вратата на жигулата и студено казва нещо за олющена боя и стотици левове. Прави кратка пауза, след което с добродушна усмивка заключва, че няма нищо по-важно от живота. Протяга ръката си пред невярващия поглед на Дончо. Следва дълго ръкостискане.

Без да стиснат ръцете си, двамата братя се разделят в 12:00 ч. на тротоара пред западналото кафене в ж.к. Банишора. Погледите им преливат от неприкрита неприязън един към друг. Баща им беше починал преди няколко месеца внезапно и без да остави завещание. От тогава непрестанно се препират кой какво заслужава да му бъде прехвърлено. Резултатът от поредната им среща е нищо повече от нови люти кавги и закани. Когато Асен и Петър си обръщат гръб, автомобил профучава през голямата мътна локва на улицата и ги изпръсква със студена кална вода. Нито един не се обръща назад.

Рени се обръща в посока към Витоша и в сърцето й трепва смесица от радост и страх. Около 13:12 ч. е и най-високите части на планината вече започват да побеляват. В средата на декември, малкият ѝ син, който учи социология в Англия, се връща в България за кратка ваканция. Счетоводителката иска да го изненада с подарък – ски каска, която е купила от магазина за зимна екипировка, помещаващ се в малък трафопост в ж.к. Слатина. Целият минал сезон му береше страх, че кара незащитен. Хваща автобус 72 в посока към центъра и с облекчение сяда на седалката до вратата. Ставите я болят неимоверно. От тази болест все по-рядко излиза от дома си.

Сгушен е в дома си на четвъртия етаж в стария тухлен блок в ж.к. Лозенец. От години вече не го отоплява, но е облечен с няколко слоя дрехи и не усеща студа наоколо. Костадин чувства хладината в себе си. Днес се навършват три години от онзи също дъждовен ден, когато онова нещо му отне Иванка. Сега тя щеше да е на 68 години, 2 месеца и 27 дни,  а от сватбата им щяха да са минали почти петдесет години. Разкривените му пръсти галят картичката, която тя му беше изпратила при едно летуване във Вършец. В 14:24 ч. по едната му страна се отронва сълза.

Безутешни, горчиви и едри сълзи, примесени с дъждовните капки, напояват печалната почва в кв. Орландовци в 15:36 ч. Прилежно гримирано и облечено с най-запазените му дрехи, тялото на Васил бива спускано към вечността в затворен черен ковчег. Само думите на свещеника и глухото тупване на пръстта нарушават тишината под кипарисите. Малкият Васил, който не искаше да става и дума да остане вкъщи, също е тук. Спомня си всички онези дни, прекарани с дядо си, който като същински магьосник превръщаше кубчетата дърво в най-прекрасните играчки на света. Той беше и щеше да остане неговия идол завинаги. Нямаше и капка съмнение, че ще стане резбар като дядо си един ден.

„Един ден всичко ще бъде наред” – думите, които Велислава си повтаряше като мантра в продължение на седем години, най-после се сбъднаха. През този период беше опитала всичко – диети, книги, лекари, врачки, процедури. Макар че нито тя, нито Мишо, имаха здравословен проблем, който би могъл да им попречи, тя така и не успяваше да зачене. Той се прибира в 19:12 ч. в тристайния им апартамент в кв. Манастирски ливади – Запад, който почти са изплатили. Първоначално като я вижда, си помисля, че се в случило нещо ужасно. Приближава се и тя му подава безмълвно плика с резултата. Той разбира без да го поглежда. Прегръща я. Дълго време остават неподвижни и заслушани в ритъма на двете сърца, към които скоро щеше да се присъедини и трето. Почти на 37 години, в края на август следващата година, за първи и единствен път, тя щеше да роди.

Безброй идеи се раждат на различни места в София след 20:24 ч. Добри, лоши, големи, малки, градивни, разрушителни, умни, глупави, способни, сакати…Една част от тях умират още в зародиш, без да имат шанс да се реализират. Други щяха да са мъртви до сутринта – забравени, сметнати за глупави или страхливо изоставени при сблъсъка с реалността. Някои от тях щяха да оцелеят. За да изригнат и изгаснат в рамките на деня. За да се затичат, да наберат скорост и да се препънат. За да скочат по-високо, отколкото някой някога е скачал и бавно да залязат. Или да останат някъде там горе – като пътеводна светлина, като символ, като доказателство, че невъзможното е просто дума и единствените истински рамки и пречки, които могат да съществуват, са именно поставените от нас самите.

В късните часове на 30 ноември дъждът започва да затихва. Препускащ на полярния експрес, снегът се очакваше скоро. А животът, заедно с всичките радости и несгоди, напук студа и зимата, щеше да продължи и в новия ден.

Zombie life

[00:11:24] Чо: баце, дали понякога
[00:11:26] Чо: дали
[00:11:27] Чо: …
[00:12:00] Век: какво?
[00:12:43] Чо: дали се замисляме кои сме ние
[00:12:47] Чо: всъщност?
[00:12:53] Век: защо?
[00:14:36] Чо: ми така
[00:14:45] Чо: освен работата и задълженията си
[00:14:50] Чо: какви всъщност сме ние?
[00:15:22] Век: ако сме достатъчно чатнати
[00:15:29] Век: вървим към себе си
[00:15:37] Век: ако не
[00:15:41] Век: бягаме от това, което сме
[00:16:06] Чо: бих ти споделил
[00:16:06] Чо: че докато
[00:16:08] Чо: бях там
[00:16:18] Чо: като се разминавах с разни колеги в коридора
[00:16:28] Чо: те бяха като едни зомбита
[00:16:37] Чо: които, имам чувството, че спяха
[00:16:44] Чо: дълбоко в себе си
[00:17:01] Чо: и просто ходеха като едни машинални роботи
[00:17:09] Чо: със спящи души
[00:17:19] Чо: дали не съм единствения, който
[00:17:20] Чо: …
[00:17:23] Чо: го забелязваше
[00:17:31] Чо: много рядко усещах някой
[00:17:39] Чо: жив в себе си
[00:17:39] Чо: по-скоро
[00:17:50] Чо: ги възприемах като ходещи зомбита
[00:18:00] Чо: с параван
[00:18:07] Чо: около себе си
[00:18:33] Век: …