Етикет: софия

Всичко това се случи в една сряда преди три седмици, докато предавахме хартия за вторични суровини някъде из Красна поляна.

Като спряхме баничарката на калния изронващ се цимент пред трафопоста, пригоден за изкупвателен пункт, отвътре излязоха двама чичковци. Общото в тях бяха напълно безличните им лица (поради роднинска връзка или чиста случайност), от които часове по-късно не помнех и квадратен сантиметър. Различното – единият от тях почти не лъхаше на спирт. Въпросният типаж през цялото време ни говореше с приятелски тон неща от сорта на „момчета това, момчета онова“ и ми насади усещането, че ролята му в сценката беше да ни хвърля прах в очите. Ще го наричам Премян, защото имена не разменихме, а и надушвах, че е човек на дребните квартални схеми. Другият ще е Любчо (Любчо-глупчо), понеже не блестеше с особени интелектуални заложби. Всъщност беше тъп като върха на бейзболна бухалка.

Килото хартия го взимаха за 10 стотинки. Малко ли беше това или много – нямаше особено значение за нас. Искахме единствено да се отървем от нея, че само прах събираше в склада.

Направихме индианска нишка. Аз и Митака вадим от баничарката, подаваме на Премян, а Любчо реди „архитектурата” вътре. Ръждясалият им кантар беше от време оно – от вида с две тежести – голямата за килограми, малката – за грамове. Под теглилките като истукана стоеше котка с улично потекло, която през цялото време се правеше, че не ни забелязва. Явно приемаше поста си за прекалено важен, за да раздава вниманието си на някакви си непознати с животи в пъти по-малко от нейните. Или просто не беше гладна.

Работехме тихо, а Премян или ни хвалеше колко много хартия сме закарали, или подканваше другия да го дава по-чевръсто, че „момчетата нямат цял ден да се размотават тука“.

След като нямаше на къде повече да трупаме, Любчо размести тежестите насам-натам и отиде до тезгяха, отделен от предната част на стаята с прозорци с неизмазана дървена рамка. Засуети се за химикалка, призовавайки благосклонността на съдбата с тихи псувни. Накрая я откри закачена в джоба на синьото си дочено горнище и, повтаряйки на глас, записа килограмите – 162. Подновихме индианската нишка, този път в посока към затворената каросерия до трафопоста, която ползваха за временно хранилище на изкупеното. Събираната по складове, домове, магазини и контейнери хартия от всякакъв вид и с разнородно предназначение, донесла бленувани стотинки на едни и незначителни левове на други, бе нахвърляна на хаотични купове.

Избутахме Любчо през железните врати и набързо нахвърляхме хартията. Започнахме да пълним кантара само тримата, защото нашия мерач и писар остана горе, за да наложи с трясъци и думкания своето специфично чувство за ред.

Пак бях втори в редицата, но вече на самия праг на стаичката, от където можех да я видя и усетя по-добре. Около достолепния кантар се търкаляха безброй уреди и инструменти в плачевно състояние – обвити в ръждиви струпеи, поправяни безброй пъти и недокоснати с години. Някои от тях се опираха в кантара, части от други се криеха под него. Нито нежната воня на котешки отходни продукти, нито изтънченaта смрад на манджи с тежки запръжки, нито дори тлъстите спиртни нотки не успяваха да нокаутират усещането ми, че това място миришеше на измама. Забързах темпото с идеята час по-скоро да приключим с нашите вторични занимания, за да захвърлим впечатленията без право на рециклиране.

Никога не съм бил по-далеч от истината.

Откъм панелките до трафопоста с клатушкане се задаваше някакъв мъж, облечен с дънки и черно яке. В една си ръка държеше стара Nokia “фенерче” с бели слушалки, затъкнати в ушните му канали. В другата – водка Савой. Двестаграмка, без капачка. Спря до нас, отпи от бутилката и ни заговори:
– Здрасти. Аз съм Коцето – подавайки дясната си ръка към мен
– Мръсен съм…
– Е, аз да не съм чист, бе – и си набута ръката в моята, която вежливо, но бързо, дръпнах и продължих да подавам купчинки на Премян.

Новодошлият явно прецени, че трудно би могъл да проведе диалог с моето мълчание и отиде по-близо до Митко, който вадеше хартия през страничната врата. Потупвайки го по рамото каза:
– Колко години си?
– 25.
– Аз съм на…Почти един път и половина по-голем от тебе.
– Евала.
– Т’ва 1.4 или 1.6 е, а? – поглеждайки към колата. Аз ги знам тея. Рено, нали?
– Да, Рено – отговори му Митко.
– Ама…ама колко е?
– Не знам, май 1.5.
– Ааа…75 или 90 кончета. Супер е – отпи отново и се разтърси в джоба си.

След няколко псувни по адрес на малшанса си, напипа това, което търсеше – визитка. Неговата визитка. Подаде я на Митко „ако случайно колата му даде проблем”. Правел двигатели, скоростни кутии и сервиз на Ситроен, Хонда, Ауди и Тойота. Сервизът бил някъде във Военна рампа – факт, който окончателно закопа обреченото му рекламно послание. Митко хвана картончето с връхчетата на пръстите си, а Коцето продължи по темата за служебната ни кола:
– Ааа и голем багажник. Знаеш ли, че аз, между другото, съм и рибарче и тука можем да си опънем палатката вътре. Такова…мога си хода на почивка. За мене това е мечта.
– Супер.
– Пийни си – подаде водката на Митко.
– Не, не, мерси.
– Пийни, бе.
– Не мога, на работа съм. Мерси.
– Ми, хубу – намести си слушалките и седна на пейката пред трафопоста.

Ние продължихме с товаренето мълчаливо. Тъкмо когато кантарът се напълни за втори път, Любчо скочи тромаво от каросерията и отиде да мери килограмите. Понамести тежестите и започна да се чуди. Така около две минути. Нервите на Премян не издържаха:
– Айде, бе, колко време ще те чакаме?
– Мм…ееемм…
– Е какво „ме, ме? Какво сложно има? Дебил.
– Са, де, са.
– Колко кила?
– 145.
– Пиши 145 и да ги качваме.

Коце не помръдваше от пейката. Седеше пиян със слушалки в уши и си пееше нещо, човъркайки в телефона. Изпусна го на плочките, където се разпиля на няколко части. Повече не му беше необходимо, за да започне отново:
– Ше ти еба майката и на тебе, бе. Са ше те ремонтирам набързо – и тръгна да го засилва в земята.

Някаква възрастна жена се приближи към него и го спря. Започна да му бута бутилката от устата и да му крещи защо не бил отишъл на работа. Хората го чакали, а той се наливал цял ден. Коце й каза да се разкара. Тя му наби един плесник по челото. Отскубна връзка ключове от дънките му, след това си замина. Той викна след нея:
– Еъъ, взема ми ключовете… Аз съм бил автокрадец, ма! Мислиш, че не мога да си отвора?

На отсрещната страна на улицата, над отворения преден капак на BMW, се вайкаше някакъв мъж. Коце започна да му крещи, както си седеше на пейката, ядосан от препирнята с майка си от преди секунди:
– Ааа беемве. Дупе, еби се – и започна да разпитва Премян дали го познава. Той му каза да бяга вече. Коце се стегна, остави си водката на земята, свали си слушалките и с наперен разкрач отиде да си офертира услугите на злополучния шофьор. Само след секунди се върна и продължи на висок глас в посока към улицата:
– Ше ми обяснява тоя на мене…
– Какво ти вика, Коце – попита го Премян през рамо.
– Какво…Ей, скъпи дънкиии, Лас Вегас! Еби се в гъза! Ааа, бегай бе – друго BMW задърпа авариралото към кварталния пазар. Коце не спираше да крещи, въртейки се на 180 градуса, сякаш за да го чуе целият квартал.

Междувременно напълнихме кантара отново, най-после за последно. Теглилките се съгласиха на 113 килограма. Любчо забърса носа си с показалец. Подостри молива с нож, оставяйки изрязаното по земята. С опакото на ръката си се забърса пак, покашля се и записа числото. С неохота започна да смята сбора на килограмите. „Сто плюс сто – двеста. Плюс сто – триста. Шейсе и две плюс четири и пет…” Аз и Митко се спогледахме, едвам сдържайки хилежа. Коце спря да крещи и заговори на Митко:
– Мене наеш ли, че са ме гърмели и бех в кома?
– Ами не.
– Да, бех два месеца в кома. Един ме гърме. Ама аз после като излезнах от кома, аз го вързах и аз го гърмех него. Разбираш ли?
– Даа. Супер. Така трябва. Така.
– 420 кила, момчета – включи се Премян, – ще отида да разваля парите ей там, че нямам дребни.
– Ти наеш ли, че аз съм бил полицай? – Коце продължи без да го е чул. – Ама имам повече дела срещу мене, отколкото награди – и се обърна към мен. – А бе, ти си много дълъг, бе. Играл ли си нещо?
– Не – излъгах, за да избегна потенциалния диалог.
– Като излязъл от каталог си. – За момент се замисли върху нещо и рязко смени посоката. – Ти. Бил ли си се. Някога?
– По принцип гледам да решавам нещата по други начини – отвърнах му искрено.
– Аха… – пак направи пауза, през която почти видях как в мътните му сини очи зъбните колеца на мисълта му опитваха да се напаснат едно с друго, след което продължи сякаш напълно трезвен  – Искаш ли да се сбиеш днеска?
– Защо? Нали сме приятели с тебе?
– Е, какво от това? Аз и с брат ми сме приятели, ама се маризим всеки ден и не ни пречи…
– Коце, остави момчетата – Премян се връщаше шляпайки в калта. – Готови сте, момчета, е ги парите.
– Да не ми приказваш така, ей! Колко пари му даде?
– 42 лева.
– Еееее! 42 лева! Аз ако имах 42 лева щех ли да съм тука??? А? Щех ли да говора с вас? – ядосан незнайно от какво, ни обърна гръб и със същата залитаща походка тръгна към блоковете.

Там може би щеше да открие други нищо неподозиращи хора, които като нас да станат неволни свидетели на поведението му, под което безспорно се криеше някаква уродлива лична драма. Нещо там вътре не просто го човъркаше, а хапеше, гризеше, плюскаше, изяждаше. Нещо не беше наред и повече никога нямаше да бъде. Жалко, защото по аурата на Коце няколко избледняващи прашинки задавено шепнеха за едно отдавна абортирано по-различно бъдеще. Малко хора се наливат до козирката от щастие. Безброй се давят в чашката, завлечени от неспособността си да бъдат по-големи от собствения си гнет.

Тези мисли узряха впоследствие. Тогава единственото важно нещо за нас беше да се ометем на мига от паралелния свят, в който неусетно нагазихме. Но с километрите така и не ми олекваше. Не ми олекна от вкусния закъснял обяд. Не ми олекна и от новата музика, която открих в Spotify. Не ми олекна и от ходенето пеш до вкъщи след работа. Не ми олекна и когато чух гласа ѝ. Не ми олекна и като се събудих на следващата сутрин и осъзнах, че до пътуването извън София остават само 2 дни. И досега, три седмици по-късно, не ми е олекнало.

Колкото и да се отдалечавам от битието на един квартален алкохолик, оцветено с десетките му лъжи и полуистини, все не ми олеква. Защото за пореден път осъзнах нещо, което винаги съм знаел.

Този му свят е шибаната ни реалност.

Ала все пак и тук
хора раждат се, дишат, мечтаят,
във тревоги и слънчеви дни
подир своето щастие бягат.
„Нашият град“

Ах, светът ни в тебе се оглежда
София, със хиляди съдби
и живеем със една надежда
дните ти да станат по-добри.
„София, моя любов“

Това е, като че, най-трудният въпрос, който някога са ми задавали.

В същата категория (но далеч под върха!) влизат също „С какво ще се похвалиш?“,  „Нещо интересно около теб?“, „Как сме?“, но „Кее е по София?“ (Как е в София?) е отправял най-сериозното предизвикателство към мен.

Може би защото не съм бил сигурен какво точно се пита в него или пък прекалено буквално съм разбирал смисъла му – честно казано – не зная. Зная само, че винаги ме е сковавал и съм отговарял неубедително с нещо от сорта „Знаеш как е“; „Ту така, ту иначе“, „Е, та, бива“; „Нормално“; или тишина. Която, на какъвто език или диалект да е изречена, е предпоставка за назряване на неудобство в човека, неизпълнил ангажимента си към развитието на разговора. Без значение моя полу-отговор, в по-голямата част от случаите някой услужливо е добавял (може би подозирайки, че зад лаконичността ми се крие нещо нарочно премълчано) „По си е убаво там, ле?“ или вариации. След което разговорът е поемал в други посоки.

До 17 септември 2013 г. (който ден, по някаква умилителна ирония на съдбата, е Денят на София) не се бях замислял истински върху горното. А тогава дори не бях в Столицата.

Факсчето ме удари с нежността на оловно гъше перо, докато извършвах една изключително релаксираща за съзнанието дейност, която, драги софиянци и несофиянци, не можем да заучим от лъскава книга или на семинар за безбожно много пари. Трябва да се размърдаме.

В един дъждовен ден взех автобус, пътувах 156 км (по стар стил) в югозападна посока, пих домашно вино, ядох гювеч от току-що набрани зеленчуци и за първи път от незнайно кога си легнах в 9.20 ч. вечерта. На следващия ден прозрението се самослучи.

Замислих се как бих отговорил в конкретния момент на Въпроса, който винаги ме е карал да се чувствам като първолак с проблеми в развитието:

„Ами как…От няколко месеца вече хората протестират, защото им омръзна да им дават трохи, докато прасетата се въргалят в трюфели. От друга страна има хиляди, които живеят ден за ден, просто защото това е най-доброто на което са способни. За мен няма политика, партии. Сам съм за себе си.

Всеки ден има задръствания и ако си с кола, хем забравяш да стигнеш навреме, хем си припомняш думи, които по-принцип не би изричал. Има метро, което вече може да те отведе до по-голямата част от града, докато четеш книга или зяпаш пръстите на краката на някоя мацка. Обичам да ходя пеша, а като се застуди ще го мисля.

Построиха поредния МОЛ, за който казват, че е най-големият и най-красивият от всички досега. Пълно е с дупки – по улиците, в автобусите, в душите на хората. Голям град е, има възможности, ама бъка от противоречия.“

Този отговор би бил възможен единствено при разиграване на сценката в стерилните условия на моето прекалено романтично съзнание, затова посъкратих:

„Ами как…Някои се събуждат, други ще спят вечно, аз много не се вълнувам какво става. Голяма е лудница, има начини да се избягва, но си трябват усилия. Няма да го познаете, макар че в някои отношения не е мръднал; поне има хляб.“

Не.

Там не говорим така. Не би имало смисъл да се обяснявам за каквото и да било или да звуча сложно, претенциозно, „по софиянски“, а да отговоря простичко, директно, по нашенски (тук се сетих за историята как човек от града отишъл в София и станал голямата работа. Един ден се върнал и гледайки едно подпряно на стената гребло, попитал „Какво е това?“. Приближавайки се, го настъпил по невнимание, то го фраснало в лицето и той изругал „Я че те йеба и в гриблото“).

Отговорът вече беше пред очите ми. Но преди да го разкрия, все пак прекалено романтичната ми душа си държи на своето, ще ви кажа как би ми се искало да подходя към него:

„Не знам дали сам кажува̀л, ама сѐчи пач, като сам тука, о̀да на Го̀лак. За едни тава̀ место̀ може да е най-лошото в градо̀, за дру̀джи – най-у̀бавото. Некои о̀даа само долу, на гробищата, о̀ти ги мачи тава̀, дето е отмина̀ло и загубено. Нѐкои се качу̀ваа и по съ̀бите, до Кръ̀сто, за да се пораду̀ваа на гледката каф градо̀, полето, планината. Така е и по София – ни е по-у̀баво, ни е по-лошо…

Kѐето си го напрѐиш.“

Такива мисли ми минаваха, докато с обаждащи се болки в кръста и краката вадех прекрасни бели и червени картофи изпод леко влажната разложка пръст.

Този път няма празнота. Има ярост. Чиста като кристал и остра като бръснач.

Ватманът пришпорва задъханата мотриса през целия път от „Попа” до площад „Македония” като непрестанно натиска дразнещия звънец на трамвая. Дали е подгонен от закъсняващ график или от желанието да приключи най-после с поредната скапана смяна, да се прибере вкъщи с поредната бутилка, в която за пореден път да удави неудовлетворението си от живота, докато за пореден път си изкарва бесовете върху хората, с които живее? Не мога да кажа, а и не ме интересува. Знам само, че докато кара бясно по „Графа” и „Алабин” всъщност ми прави услуга. Защото така балансирането ми в превозното средство е по-трудно – съответно и по-интересно. А аз обичам да се возя в масовия градски транспорт без да се държа за каквото и да е.

Когато бившият колега на един настоящ паркетен лъв набива спирачките и отваря вратите на площад „Македония”, изскачам от трамвая с детинска небрежност, подмивам го с безразличие и го забравям с добро. Продължавам по „Христо Ботев” в посока към кръстовището с булевард „Стамболийски”. Гледам напред, без да си правя труда да концентрирам погледа си в нещо определено.

Случва се към края на отсечката. Някъде в далечината се движи човек, който изневиделица пропада някъде, смалявайки се с двайсетина сантиметра. In this very moment осъзнатостта ми изблъска автоматизма като осиротял киноман, врязващ се в тълпата с хора, отишли с безплатни покани на премиерата на дългоочакван филм без реално да имат идея защо. Забързвам към мястото като междувременно преравям раницата си в търсене на фотоапарата тип „сапунерка” (който нося със себе се все по-често).

„Пропадналият” е момче на биологична възраст около моята. Десният му крак е потънал до коляно в единия от бетоновите капаци, покриващ улична кабелна шахта. Всичко става толкова бързо и изненадващо, че опорният му крак, които е останал извън дупката, се изкълчва. От това опитите му да се отърве от неочаквания капан са още по-мъчителни. Докато го приближа, той вече се е измъкнал и с куцане се отдалечава от мястото. „Всичко наред ли е, човек” – подхвърлям въпроса си, който се отблъсква в него и безславно се разпръсква по гладкия асфалт на кръстовището на булевард „Христо Ботев” и улица „Позитано”. Непознатият напуска сцената завинаги.

Като надниквам в дупката започвам да разбирам добре нежеланието му да говори. Тя е дълбока към 40-50 см и широка около 15 x 30 см. Пълна е с боклуци, а ръбовете на отвора й са осеяни с тлъста ръжда – нещо, което ме навежда на мисълта, че тя не е там от вчера, нито откакто последно валя като из ведро или земята получи първични и вторични замайвания. По-скоро от времето на последния ледников период…

Да, наясно съм, че става въпрос за поредната, тъпа, дупка. Една от многото тъпи дупки, които не спират да ни пробутват VIP пропуски за столичните болници и твърде често успяват. При това без в тях да се крие клоун с пожълтели очи, който с престорена усмивка предлага реещи се балончета на наивните минувачи, гонещи хартиените си корабчета, които никога не достигат.

Осъзнавам и, че за пореден път засягам тема, която погледната от висотата на изконните родни проблеми, простиращи се по цялото протежение на незавършената магистрала, свързваща ориенталското ни минало с предизвиканото европейско бъдеще, това изглежда като незначителничко проблемченценце. Като темичка, която най-много да удостоите с прибързан лайк и забравите веднага след като отново поемете по пътя на поредното си (безцелно) фейсбук скролване.

Но ще мислят ли така дузината минувачи (майка с дете, възрастна жена с кученце, няколко ученика, костюмирани младежи, тихо говорещи на английски), които минават в непосредствена близост до дупката, докато лаская бетонното й его с няколко снимки, отнели ми по-малко от минута? Ще смятат ли за незначителен проблем, за едно щракване на пръстите да клекнат насред улицата унижени и с разкървавени крайници, изкълчени глезени, охлузени ръце?

Ако имаме дори капка срам от това, че по традиция сме на челни места по негативни показатели (и на последни места по позитивни) в Европа, както и самочувствието, че сме в състояние да пристъпим по-далеч от безветреното дъно на спокойната посредственост не само на думи, трябва да се вглеждаме и в дребните дразнещи неща. Тези, които остават незабелязани и сиви покрай нас, докато препускаме нагоре-надолу по ежедневните си дела, но добиват болезнена важност в моментите, когато пропаднем или се препънем в тях.

Да се вглеждаме и да не им оставаме длъжни. А да им отвръщаме подобаващо. С ярост. Не сляпа и унищожителна, а справедлива, обоснована и градивна. Чиста като кристал и остра като бръснач.

– От кога е това?
– От преди малко. Докато се прибирах.
– Мхм.
– Не е ли фрапиращо?
– Какво толкова се учудваш? В България сме все пак…

Вторник, 18 юли 2012 г., малко след 7 вечерта.

Приключва поредния ден в офиса. Въпреки бързите обороти, сливането на събитията от последните часове и липсата на ясен спомен как започна денят ми, аз се чувствам удовлетворен и спокоен. При това без да има конкретна причина. Просто ей така. Навън още е топло, но не мисля за това. Следователно ми е ОК и в това отношение.

Не съм уморен, но не ми се ходи пеша. Последната спирка на трамваите от линия 7 е на 10 минути, по околовръстния път минава 111, но най-близката му спирка в моята посока е на поне 20 минути. Нито едното не е вариант. При поставените условия, единствената ми опция за прибиране е автобус 64, чиято спирка е от другата страна на булеварда. Решено е. Пресичам широките платна на „България”, вперил поглед в приближаващите автомобили. Трафикът видимо е намалял по това време – преминавам бързо и, надявам се, без излишни благословии от страна на шофьорите.

На спирката има само още един човек – жена на средна възраст. Седи и чака на пейка, скована от дъски, най-вероятно използвани за строително-ремонтни дейности преди това. Торбите й са на земята, макар че пейката е достатъчно широка и за тях. Поглеждам жената. Тя също ме поглежда. Веднага след това забравяме един за друг. Зад нас е безмълвното стъклено туловище на модерната „Вертиго”, която строят от близо 3 години, но все още не е пусната в употреба. Понякога отразените в нея слънчеви лъчи заслепяват част от колегите.

Светът е притихнал в очакване на чудо. Или е напълно безразличен към всичко.

Под тази част на бул. България преминава път. Затова зад спирката (разбирай „табелата с разписанието на СКГТ и импровизираната пейка”), в продължение на няколко метра, е проточен метален парапет. Облягам се на него, за да почакам. Всяко преминаване на автомобил по булеварда е равнозначно на микро трус в зоната около парапета. Ако в този момент има земетресение, дали изобщо ще го усетя? Поглеждам залеза. Обагрените в огнени цветове слънчеви лъчи се разливат над сградите на „Манастирски ливади-запад”, правейки ги да изглеждат абсолютно тъмни от мястото, където съм застанал. В този момент изразът „красив градски пейзаж” не ми звучи като оксиморон.

С малко закъснение, което не би учудило никого, автобусът пристига. Качвам се и тръгвам към разположените една срещу друга големи седалки в задната част. Сядам на една от тях и хвърлям задължителния поглед наоколо. Пътниците, всеки вглъбен в своята лична концепция, се броят на пръсти. Въпреки това е задушно. Трясъкът от затварянето на вратите, скърцането като в корабна каюта и внезапното усилване на шума от двигателя са недвусмислените признаци на потеглянето на автобуса.

Съвсем случайно свеждам поглед към пода.

В първият момент не осъзнавам какво попада пред очите ми. Освен обичайната прашна и протрита картинка, виждам и нещо друго, което не би трябвало да е там. Нещо, което се движи. Не върху пода. А отдолу. Отвътре. В него. Автобусът намалява пред червения светофар на „България” и „Каблешков”. Движението долу спира, за да се образува нещо, което мога да различа и разпозная. Но не и да разбера. На ръка разстояние под мен, в мръсен, нащърбен и надменно ухилен отвор, сред чаркове, обвити в тъмнината на отминали десетилетия, се материализират:

Отрязък асфалт.

Автобусна гума.

Дупка?

Сънувам ли?

Или пред мен има вратичка, която свързва настоящето с някой отминал момент, както се случва в книгите от поредицата „Тъмната кула” на Стивън Кинг? Ако някой ме наблюдава от другата страна, какво ли си мисли за погледа ми в този момент? Ще вдигне ли назидателно пръст срещу ми, за да промълви с равен и предупредителен тон „Другарю, бъдете осторожен”?

Или просто ми прилошава от вътрешноавтобусния климат? Зелен светофар.

Не. Напълно буден съм. Очите ми знаят какво виждат. Чувствам се нормално. А дупката до краката ми е напълно реална. Реална като възможността в нея да попадне детско краче или нищо неподозиращ пътник да раздере обувките си, да изкълчи глезена си, да се спъне в нея, да накъса торбите си, да изпусне нещо. Реална като люка, който не може да се отвори, когато лете се тъпчем като сардини и едвам си поемаме въздух; като прозорците, благодарение на които зиме вътрешната температура почти не се различава от външната; като бученето на двигателя, от което почти не чуваме думите помежду си; като благословиите, с които шофьорите поздравяват поредния, изпречил се пред тях и нарочен за некадърник водач или отнасят, когато автобусът закъснее без те да имат и капка вина за това; като ръката, която ловко изпразва съдържанието на нечии джоб сред тъпканицата рано сутрин или в късния следобяд; и като всичко друго, което ни се случва в масовия градски транспорт години наред и търпим с тъпо равнодушие или беззъби закани. Червен светофар.

Мислите ми набиват спирачки и се разбиват в празнотата, просмукала се в мен при срещата с тази колкото истинска, толкова и невероятна картина. Безмълвно и на забавен каданс. Зелен светофар. Интуицията ми не губи време. Знае, че трябва да действам, за да не позволя на този ценен момент да изчезне безвъзвратно. Червен светофар.

Нямам друго, освен очуканата четиригодишна Nokia E51. Нищо. Върши работа. Изваждам я припряно и натискам „Запис”. Правя видео с резолюция 320×240 px и продължителност от 1 мин и 4 сек (видеото е тук). Телефонът не е със smart потекло, но е достатъчен, за да предаде видяното от мен и да подкрепи думите ми. Дори за момент не съжалявам, че нямам възможност моментално да споделя в Интернет заснетия материал. Неродените лайкове се вдигат на мимолетен протестират срещу абортирането им в зачатие. Безуспешно. Зелен светофар.

Автобусът завива наляво по „Гешов”. Последните метри до „Център по хигиена” се изнизват за миг. Ставам и схванато пристъпвам към двойната врата. Дочувам слабият, но ясно доловим писък на спирачките, за момент леко губя равновесие от инерцията. Със задължителен трясък вратите се разтварят в отегчена прозявка, сякаш казвайки ни „Вън”. Изнизвам се набързо и с облекчение през зейналата метална паст. Своеобразната машина на времето ни оставя зад себе си и мудно поема по обичайния си маршрут.

Празнота.

Сякаш грозната дупка беше засмукала и всичките ми емоции, за да ги изподере в мрачната си вътрешност и изхвърли на асфалта, където препускащите коли да размажат в дълги червени линии. Нито гняв, нито разочарование, нито погнуса, нито неприязън. Само безкрайна вселенска празнота и една нова нагласа, приближаваща от далечината с невъобразима скорост.

Повече не мога да съм безразличен.

Зелена светлина.