Етикет: срещи

Излежавахме се на плажа преди яхтеното пристанище в Свети Влас. Минаваше 16:00 ч. и следобедният глад се заобажда в стомасите на моите хора. Аз останах на плажа, защото хранителните ми пориви даваха заето, а и задобрявах в дисциплините по събиране на слънце и тъпчене на пясък. След още час на усърдно безделие събрах покъщнината и при привидно логичния избор как да се върна към Слънчев Бряг – дали бързо и лесно с автобус или пеша по плажа през незнайно къде, аз избрах второто.

Малко след заливчето, където две големи палми гледат в далечината към Стария Несебър, фиксирах девойка, четяща дебела книга. Заговорихме се на езика на Шекспир и тя се оказа точно това, което си представях – учтива и умна. Казах ѝ го и я попитах как успява да се справи с всички навлеци, които вероятно постоянно ѝ прекъсват четенето. Тя само се усмихна и се представи като Клои. Аз ѝ признах, че много я харесвам и я помолих за телефонния ѝ номер. Тя го написа върху отбелязката си за книга, което много ме зарадва. Обещах да ѝ се обадя вечерта, за да не си говорим за Паулу Коелю. Няколко минути след като се разделихме ѝ звъннах, за да ѝ благодаря за наистина хубавия разговор. Вдигна ми някакъв гръмогласен чичко, който на не много чист, но все пак на чист български изгрухтя, че имам грешка и шумно ми затвори. Ех, Клои, аз наистина те харесвах.

По-нататък морето се превърна в супа от зелени водорасли. До самия ѝ ръб стоеше бяло като млечна застройка емо от женски пол с оцветена в тюркоазено коса. Носеше огромни слушалки, които излъчваха глух тътен. Два дракона се виеха около нейните бедра до глезените, бодлива тел стягаше лявата предмишница, череп се хилеше от дясното рамо, а голям кръст разполовяваше гръбнака ѝ от шийните та чак до опашните прешлени. Какво ще кажеш да татуирам една смучка на врата ти – казах ѝ? Тя май не ме разбра, но се усмихна свенливо. Усмивката ѝ разкри лабиринт от зъби, в който би се изгубил дори Минотавъра. Плясъкът от разбилата се наблизо вълна още не беше стихнал, когато вече бягах надалеч по-бързо от разярен бик. Заклевам се, че усетих червените очи на драконите да изгарят врата ми.

Спринтът си каза думата и ме заля страшна жажда. В най-близкия бар вече хлопваха кепенците, но барманът беше пич и ми даде бира от 3,50 за 5,00 лева. След малко влязох в плажна ивица, където по табелите осезаемо се настани немският език. До самата вода бяха издигнати няколко гъзарски балдахина. На единствения обитаем тинейджърка се люлееше с аушвицен пинчер в скута и гледаше морето с вегетариански поглед. Изведнъж тениската с надпис „Barely Legal“ ми долипсва адски много. Седнах до тях и зареях поглед и аз. Безценни са моментите, които прекарваме с хора, които не правят никакви усилия да ни занимават със себе си. Благодарих им за съдържателния разговор и след като нито тя, нито оцъкленият ѝ братвурст пожелаха да опитат от бирата ми, скочих от балдахина и продължих напред.

Брегът започна да се стеснява, докато храстите отстрани се издигаха над тънки вафлоподобни скали. Взвод арийчета строеше пясъчно укрепление срещу пенливите вълни. От най-високата му кула се откриваше гледка към самото съвършенство, което изкусно похапваше зелена ябълка. Изгубил ума и дума се понесох на там и всяка крачка изпращаше смъртоносни изстрели право в сърцето ми. Кожа като шоколад с 30 процента какао, лешникови очи, чипо носле, пръсти на краката, дефиниращи божествената пропорция… Нещата станаха неописуеми, когато до това съвършенство седна… отново то! Единственото по-хубаво нещо от красивата жена е още една точно като нея. Обезоръжен рухнах на колете пред този бастион на безвременния съзидателен гений на природата. Мобилизирах малкото ми налични думи и с подкрепата на жестове започнах остроумно да разчупвам леда. „Цузамен (посочих ги с показалци). Есен (със събрани палец, показалец и среден пред устата ми). Саламен (с изпънати под прав ъгъл палци и показалци, сочещ към… сещате се къде)? Нужно ли е да спомена, че в този единствен по рода си хепи ауър не получих два коктейла на цената на един, а десетки шепи напълно безплатен пясък в лицето?

Докато си плакнех очите в спокойното заливче по-нататък, загледах едно пиче на няколко метра навътре в морето. Беше с гръб към мен и носеше оранжев бански, подобен на този на Холи Бери в един от по-новите стари филми за Джеймс Бонд. Събрах няколко дребни камъчета и ги захвърлях покрай нея, издавайки с уста звуци като от стреляща картечница. Като се обърна, ѝ съобщих тържествено, че е спасена от настървен робооктопод и ѝ се представих като Конър, Джон Конър. Обаче се оказа, че има гадже, който не само че беше зад мен, но и предпочете да ми се представи с юмруци, вместо с думи. С директен десен ме изпрати право във водата, където Холи вече пищеше от страх. Аз не можах да се сдържа и започнах да пълня ушите им с истеричен кикот, докато мъжагата пълнеше тялото ми с тежки боцове и попръжни, на каквито само братята сърби са способни.

С адреналин на макс нагазих във вода с хлъзгави камъни, снимах сянката ми върху глинест плаж с размерите на гарсониера и почти настъпих на босо гниещ по гръб гларус. Навлизах във владенията на черноморския Содом и Гомор или „Слънчака“, както го наричат всички, които са поглъщали жадно от неговите опияняващи сокове.

Първият му дар към мен беше приближаваща се в тръс плът, от която мазнините съвсем явно се срамуваха. Ако не бях отстъпил, щях да се разбия в пресата ѝ, издялана от три съвършени реда карбонови нишки. С подсвирване ѝ заявих, че я намирам за изключително секси, а тя ми отвърна с добре трениран среден пръст, без да се обръща. Светлорусо момиченце я догони с плачливо „Мама, жди миня!“, което леко ме смути. След секунда ми мина и продължих да гледам ритмично отдалечаващите се стегнати тъпанчета, които изпълваха воайорската ми душа с прекрасна мелодия.

До каменистия плаж малко по-нагоре, върху жълт шезлонг, се бе пльоснала какичка с цици колкото боксовите круши, които чужденците млатят по крайбрежната алея. Избрах стратегията на директната атака, за да акумулирам максимален брой точки. С два скока се озовах над нея и щедростта ѝ всмука жадните ми шепи. Стъписаните ми пирински очи срещнаха нейния леден кавказки поглед, докато поставяше ръце зад тила ми и ме придърпваше към сластната си паст. След задушаващото тръшване на шезлонга не помня почти нищо. Знам само, че се опитвах да си поема дъх почти до Виктория Палас.

На пясъка пред казино Платинум момиче с ален гръб лежеше по нос в пясъка. Побутнах я с пръст, но получих само глухо мънкане. Като един истински добър човек седнах по турски до нея и проведох безвъзмезден психоаналитичен сеанс. От краткия полумонолог разбрах, че е наше момиче и работи в един от лунапарковете. Предишната вечер си отвинтила главата с безплатни отвертки в Оксиджен и срутила покрива директно на дансинга. Съквартирантката ѝ и някакъв произволно забърсан пич (май бил швед) я завлекли в служебния апартамент, след което правили апокалиптичен пиянски секс на масата, докато тя яростно бомбордирала тоалетната чиния през устата си.

През цялото това време вървях сам по брега между спокойния Свети Влас и порочния Слънчев Бряг, търсещ те, и запълвах празнотата с истории мимолетни и вечни като морски вълни.

Истории, които нямаше да отнеса със себе си като спомен.

Срещите

С една част от хората, които всеки един от нас среща в живота си, се разминаваме като автомобили, движещи се в най-крайните ленти от насрещните платна на огромна магистрала. Профучаваме едни край други отдалеч и разменяме мимолетни погледи. Понякога. Кои са те? От къде идват, на къде отиват? Вярват ли във възможностите на утрешния ден или им е достатъчна гледката, откриваща се през прозорците на купето? Липсва ли им нещо, някой? Едва ли се замисляме. А ако го правим, е най-много до следващия завой.

Понякога пътищата ни се пресичат за кратко. Толкова, колкото трае изчакването в колоната през пиковия час или съвместното пътуване, докато дойде моментът всеки да слезе на своята спирка. Някои от тези срещи ни носят позитивни усещания – неподозирани съчетания от багри се стрелват от нищото и заблестяват с яркостта на ксенонови фарове в катранена нощ. Други срещи са тягостни като писък на гуми при рязко натискане на спирачките или клаксони, пеещи симфонии на нетолерантността. Приятни или не, такива моменти си приличат по едно нещо. Тези хора не срещаме никога повече.

Преобладаващата част от срещите ни траят за по-дълги периоди. В тези обятни и необятни пътни възли попадаме по няколко основни разклонения. Първите са предопределени. Те съществува oще преди нашата поява. Очертанията им се губят далеч в миналото, когато, вместо асфалт, е имало черни пътища, които в началото си са били тесни пътеки, които пък били родени от първите стъпки. Вторите са разклоненията на нашите нужди. Нуждите да оцеляваме; да задоволяваме първичното в природата ни; да принадлежим към определен кръг хора, група, общност; да търсим смисъл и удовлетворение в битието; да учим и да се усъвършенстваме постоянно.

Пуснете музиката и продължете да четете с нея.

Взаимността

Има един вид хора, с които преплитаме животите си неусетно. При срещите си с тях бързо усещаме полъха на нещо познато, който с времето прераства във взаимна вътрешната убеденост, че се познаваме много отдавна. Разделяли сме се за кратко, след което сме се преоткривали отново. И така безброй пъти.

С тези хора сме себе си. Разговаряме без напрежение и задръжки. Не се страхуваме да се държим като деца, защото съхраняването на необременения любопитен палавник е наше неоспоримо призвание. Споделяме подобни мисли, чувства и гледни точки. Допълваме се, но не, за да заравяме зейнали тъмни празнини във всеки от нас, а за да греем заедно, с лъчи в пъти по-силни и ярки. Не се притесняваме от моментите на мълчание, защото те, подобно на кратките паузи между туптенията на сърцето, са съществени части от симфонията на живота. Щастливи сме, когато сме заедно. Щастливи сме когато се разделяме, защото новите пътища и хоризонти са това, което най-искрено си пожелаваме. Щастливи сме, защото знаем, че един ден ще се срещнем отново.

Това са всички онези хора, с които в настоящия и предишните животи пристъпваме боси извън мрачните си леговища и с препълнен със светлина взор поглъщаме чудесата на една непозната реалност; бродим по каменисти пътеки  в търсене на тайнствени олтари, на които да пожертваме изкушенията, отклоняващи ни от пътя към себепознанието и себеосъзнаването; постоянно откриваме нови и нови пресечни точки помежду си и се убеждаваме, че случайности няма; прекарваме безкрайни часове в разговори, опиянени от силата на взаимността и искреността; мълчаливо се прегръщаме и гледаме, казвайки си повече, отколкото някога думите биха могли да предадат, стремим се да живеем истински и да даваме пример за един по-добър свят.

Всички тези хора, или по-скоро – прекрасни човешки същества, аз наричам сродни души. И сега, докато балансирам върху люшкащата се палуба, брулена от мразовития вятър на околните ледени планини, искам да се обърна към всички тях, които са наблизо и далеч.

Обичам ви.

По единствения начин, който намирам за естествен.

Безусловно.