Българска схема

Бързах доста, затова скочих в първото видяно такси.

Той беше толкова дебел, че се разливаше чак до ръчната спирачка. Лъхна ме една кисела смрад. Отворих прозореца. Шофьорът правеше маневри по улиците и не забеляза. След малко го затвори, вероятно по навик. Отворих го пак. Той видя и ми се извини. Поинтересува се дали ми е горещо. На мен не ми беше, все пак беше още зима, но какво да му кажа – не, не ми е, ама тук смърди ужасно? И му казах – да, топло ми е.

Разговорът започна, като ме попита дали постелката, която нося, е за йога. Зарадва се от факта, че позна, защото никога не бил виждал. Оказа се бивш спортист, но като спрял активния спорт надебелял и вече нито йога можел, нито нищо. Казах му, че йога е за всеки. Той махна с ръка и продължи с въпросите – дали отивам на тренировка, връщам ли се, какво работя, в държавна ли фирма съм, в частна ли.

Едно време работел на паркинга на Летище София. Разказа ми как преди да въведат компютрите са ползвали кочани с номерирани бележки, които давали на клиентите. На бележките записвали часа на влизане и часа на излизане. Обаче той и колегите му имали един набор специални химикалки. Такива, на които можеш да изтриваш мастилото. Давали една бележка на клиент, на излизане той я връщал, плащал си, триели я и я давали на следващия. И така я пускали по няколко пъти, като всяко завъртане им носело чисти пари в джоба. По 50-100 лева всеки ден. Около коледните празници, когато трафикът в паркинга рязко се вдига, правели по 600-700. На ден. По това време – в годините преди Бойко, заплатата му се връзвала към 1200 лева, барабар със социалните придобивки и бонуси. Тук вдигнах вежди много високо.

След това дошли компютрите. Тъкмо си помислих как заради автоматизацията хората станали излишни и били махнати, той ми заразказва, че и на нея намерили цаката. Идвал клиент, минавал с талонче през автомата, той му отбелязвал час на влизане, на излизане минавал през гишето, виждали колко е престоял и му казвали колко дължи. След това прибирали талончето и го минавали през компютъра, който слагал часа на излизане. Обаче те връщали часовника на компютъра назад и на талона се отбелязвало, че клиентът е престоял по-малко време, отколкото в действителност. Разликата – в джоба.

Всичките му колеги на паркинга правели така. Подкрепяли се взаимно и не се издавали. В един момент Бойко дошъл на власт и до един ги разкарали. Не защото на някоя от редовните счетоводни проверки ги хванали да мамят, а за да сложат техни хора. Той останал без работа и доходи. Жена му казала, че щом няма пари, няма любов. И го напуснала. След 21 години брак.

Тук помълча. След това продължи, че осъдил Летище София за неправомерно уволнение и даже спечелил делото. Летището трябвало да му изплати обезщетение от 5000 лева и да го възстанови на работа. До момента какво станало после не стигнахме.

Като слизах, сякаш за да се оправдае за всичко казано досега, ме изпрати с „нали знаеш… сиромах човек – жив дявол“. Чувал бях, но не исках да разбирам. Погледнах касовата бележка. Тарифата, пробега, часа – всичко ми изглеждаше наред.

Но пък само бог знае колко дявол може да бъде един човек, свикнал на чужд гръб да се бори с нищетата си.

Бизнеси-мизнеси

Точно преди два месеца, броени часове преди първия протест срещу избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС, пътувах с такси към Центъра. След като по радиото съобщиха за горещата тема, която подпали следващите седмици, шофьорът ми разказа накратко кой е този депутат, тъй като в политиката съм почти толкова вещ, колкото познанията ми по клингонски. Разговорът (полумонологът) продължи така:

– Знаеш к’во направи президентът?
– Какво?
– Отложи откриването на Дунав мост 2 и са върна обратно в София (бел. слуш. – тук допусна две фактически грешки – президентът нито отлага откриването, нито тръгва за Видин). Днеска, сутринта.
– Заради това?
– Ти ко мислиш? Веднага е свикал националния съвет по сигурността. Работата става много дибела. Ей така, както си караме таксито, и България мое да лумне за секунди. Аз съм готов, между другото. Щото съм ял попарата на всичките. Ти си малък още, ма… аз съм им ял попарата. Бях младо момче като теб. Вярвах във…демокрация, не знам к’во…Правихме бизнеси-мизнеси. Всичко ни взеха до стотинката, направо ни ибаха майката. Ей са кръстникът ми е на пангара вътре и той се чуди какво да праи. Няма да стане така работата. Трябваше ся да имам долу-горе син на твойте години…Нищо нямам. За какво да го създаваш туй дете, като ще го държиш гладно и жадно? Ей с туй келяво такси к’во ще изкараш? Пуснала тука десет хиляди таксита! Два милиона град – десет хиляди таксита! Трябва да са четири хиляди. Обаче Общината лапа парата. Пуска разрешителното, ти дали ще изкараш…Моят приятел прави бизнеса в Германия. Отваря магазина в Лайпциг, на третият ден отиват трима от Общината. „Ела тука”. Отива. Сядат от Общината хората и му казват „Виж ся к’во. Тука, в тоя квартал, к’вото си отворил, има толкова такива магазина, т’ва така, т’ва така. Т’ва, което си го почнал, няма да ти върви. Ние ти препоръчваме да направиш магазин за…еди-какво си. Правиме ти отстъпки от общински данъци и такси, т’ва да е. От това има нужда кварталът. Mожеш да работиш в тая посока. Това, което си го направил, връщай там каквото правиш, спирай”. Хората му казват. Има си служба, която отговаря за бизнеса в Общината. Щото когато на всеки един му върви бизнесът, батe, тая Община се пълни с данъци. И когато отиде Мунчо, дето няма какво да яде като мене, примерно, или някой друг – „Дай 5 лева” – там на кмета, кметът го записва в социалната структура. Ще има какво да яде, ще има къде да спи, няма да ходи да краде, няма да ходи да бърка работата на тия хора, които искат да работят. Разбираш ли?
– Ммм.
– Тука стана к’вото стана – секс. Е го – трийсет процента от такситата – мангали. Оня ден стоя на Центъра. Гледам едни…жени. Вървят такси подир такси. Накрая се качиха при мене. Аз бях много накрая. Викам „Що при мен, много колеги имаше там”. Тя „Ние търсихме да се качим при един бял човек”. Напраоо…се’исе.
– Ако са били от сорта „СК Супершанс”, „Мегатранс”, “Заедно в Европа”…
– Направо са си ”Индира Ганди”.

Обсебеният бакшиш или проблясъци при нулево съпротивление

Таксиметровите шофьори отново станаха печално известни в последните дни.

Цената на тази „известност” се измерва в животи – два, безвъзвратно отнети и десетки други, които ще останат белязани физически и душевно до края.

Не се съмнявам, че всеки от нас е бил свидетел на какво ли не, докато е ползвал таксиметрови услуги. В началото на тази година и аз станах неволен участник в една такава ситуация, която, за щастие, не доби известност.

Но остави траен отпечатък в мен.

Беше един от онези дни, след които единственото нещо, което остава в нас, са шепа физиологични отпадъци, вкочанени крайници и няколко смъртно болни спомена.

Безззз-ллли-чен.

О, да – (аз, ти) той (тя, то, ние, вие, те) безспорно беше такъв. И щеше да продължи да е себе си ако един дух с проблеми в комуникацията бе останал на топло в кочинката си.

Ден вторник. Някъде между началото и средата на януари. Малко повече от 23 години от началото на Прехода. Около 5 години преди водата в газената от кой ли не локва да започне да се избистря. В 21.30 ч. имах ангажимент, затова останах в офиса няколко часа след края на работното време. Двайсетина минути преди уговорката поръчах такси, което пристигна почти веднага. Локнах компютъра и се влях в яловата утроба на вечерта.

В автомобила – тишина и едър мъж с лице, от което емоциите като че отдавна бяха капитулирали.

– Добър вечер – започвам аз.
– Двввввввеееежшш – той.
– Към Раковска, моля. Две-три пресечки след Дондуков.
– Кдешшшмнм?
– Моля?
– Кхххргннн – без да е провокиран от някакво явно движение, двигателят заработи от раз.
– Нека завъртим до България по страничната уличка за нас – продължавам без да се опитвам да разбера отговора му. – Асфалтът е хубав.
– Амммдня фупккк?
– Смениха го преди няколко години…
– …
– …

След минута сме на България в посока към даунтаун София. Движим се в мълчание и без излишен тормоз върху педала за газта. Изминалият ден беше доста дълъг, но изобщо не беше скъсил моите настроение и желание за общуване, затова подех разговор. Разбира се, като се опирам на общи и леснонавлизируеми теми.

– Доста е спокойно по пътя. Сигурно е удоволствие да се шофира?
– Емммжееасссккжж. Амммгготтррр. Гххххх…
– А работата как е? В този студ има ли хора или предпочитат да зъзнат по спирките? – давам напред, неразбрал и сричка от „казаното“.
– Коооткжж рзчччч. Неммс дватрр.
– Е,… – облегнат на рамото на импровизацията и дълбоко недоумяващ какво чуват ушите ми – …да.
– … – поглед, реещ се през предното стъкло.
– В такива времена…
– …-  поглед, блуждаещ през предното стъкло.
– …всички са се малко или много…
– … – поглед, унесен през предното стъкло.
– … по…попостегнали – неловко покашляне.
– (на забавен каданс се проточва нечленоразделен хриптящ отговор, който би могъл да мине за симптом на едно от следните състояния – умора, отегчение, раздразнение).
– Мхм – аз, минута по-късно.

Мислено махнах с ръка, за да пропъдя намерението ми за поддържане на разговора. Явно не му беше до приказки. Сметнах, че пред останалата част от маршрута най-добрата стратегия ще е езикът ми да си остане зад зъбите. Междувременно тишината се сгъсти толкова осезаемо, че ако някой я беше пернал с дясно кроше, тя щеше да му отвърне с двойно по-голяма сила.

И така до светофара между Фритьоф Нансен и Черни връъъъъх.

Спираме. Ние сме трета кола, зад нас няма други. Съсредоточен съм върху червения цвят на светофара. Вдишвам. Издишвам. Вдишвам. Издишвам. Вдишвам. Издишвам. Светва зелено. Първият потегля. Вторият също. Ние – не. Зелено. Зелено. Зееелееенооо. Минават безкрайни пет, после десет секунди. Зелено! Котва! Зелена котва. Закотвено зелено. Зезеленено зелено. Закотвена котва. Какво сееее случваааа, Дооороооти? Вратът ми прави бавна четиридесет и пет градусова дъга вляво…

(Ще извикате ли „алилуя”?).

Черен волан. Върху волана – отпусната длан. От дланта започва ръка. Ръката свършва под глава. Главата е сведена. Върху нея – профил на лице, отпуснато във вселенско спокойствие. А на лицето – широко затворени очи.

(Да повторим още веднъж).

ШИРОКО.
ЗАТВОРЕНИ.
ОЧИ.

(Браво. Сега кажете „амин”).

Празно е платното. Булевардът е пуст. Забулени са в студ всички улици. Градът е унесен в безпаметен сън. И е зелено. Но е котва. И сред всичко това – АЗ.

– Ти си… – започнах с хладна учтивост. – Зелено е…
– Нггахрр…
– …вече.
– Ррххв бфззо – като на сън повдигна глава и инстинктивно натисна педала.

Понесохме се напред все едно абсофакинглютли нищо съществено не се беше случило в неговия свят. Светът, в който да развяваш метален прът в едната ръка, а с другата да набираш някого по мобилния, докато отъркваш крака о руното на близката овца, крещейки от каменистия планински връх към пропитите със заряд небеса (тук вероятно е моментът за поемане на дъх) са действия, които няма да побутнат колелото на последствията в логична посока. Светът, където една от най-популярните песни на Сленг се изпълнява в дует:

Как да простя една грешка сега, като знам, че не ще е само тя? – произволен пътуващ, чиято роля в този момент се бе паднала на мен.

Зшо ас’оооря, ахххояма акссста прремя?
Зшо ас’оооля, аххо ннго ннга д’ссся?
Зшо аааттся, яххояма д’ммря шштосм.
Зшо асснам, зто асснам? – загадъчният бакшиш, обсебен от духа на шопар.

– … – въздъхвам беззвучно, минута по-късно.

Прекалено бързо се случи всичко, че да осъзная потенциалните рискове. Ами ако не бяхме на светофар и пищната спяща красавица се бе проявила, докато се носим по някой от столичните булеварди? Подобни мисли започнаха да се пропиват в съзнанието ми няколко часа по-късно, защото в този момент бях изпаднал в ступор. И колкото и невероятно да ви звучи, въпреки вцепенението, аз почувствах загриженост към него. Все пак всички сме души и имаме нужда от разбиране и подкрепа. Без значение обема и състоянието на обвиващата ни плът, както и тъпотиите, в които тя често обича да се забърква.

Мобилизирайки изчерпващите се запаси от разбиране, започнах:

– Дълъг ден, а?
– Мммааххн.
– Дааа, има и такива дни.
– Кккрайшш.
– Мхм.
– …
– …

Секунди по-късно разбирането ми си направи едно облекчаващо харакири. Надежда всяка там оставих. Или иначе казано – теглих му една тлъста на ум и посветих оставащите минути на размазаните софийски картини през прозореца на таксито. Картини, които по моя вкус стояха леко незавършени. Липсваха им гърчещи се в зверска агония свински тела, разчленявани парченце по парченце под звуците на Harlem shake.

Като стигнахме до крайната точка, платих с точност до стотинка и излизайки, пожелах спорна работа и лека вечер. Сухо и с насилена усмивка. Той ме отпрати с ледено мълчание, в сравнение с което навън ми се стори като юнска вечер, и потегли все така бавно и невъзмутимo по пътя си. Кой беше той? Какво се бе случило с него? И защо, дяволи проклети, не можах да разбера и дума от това, което „казва“ (грухти)? Така и не разбрах. И едва ли някога ще.

Това кратко преживяване провокира създаването на следния текст, зад който едва ли дори шепа хора са успели да разгадаят кой се крие. Седмици след написването му пътувах в такситата като на тръни, без да правя каквито и да било опити за комуникация.

Ненавиждах ги. Всичките тези мързеливи, всезнаещи и изискващи педалонастискачи и геврековъртачи, които по цял ден търкат омазани седалки с потните си гъзове и дават акъл как трябва да се случват нещата. Говореха, смееха се, мълчаха…Всички събития в произволните жълти купета преминаваха на почетно разстояние от мен, а мненията и впечатленията ми си бяха набили камшика в гъстите джунгли на Дремеминахуйландия.

Имаше единствено зъби, готови да късат месо ако някое шоферче дръзне да развява пред носа си своите келяви претенции и оплаквания.

Бакшиши по право?
Неудобни павета?
Без близки дистанции?
Нямане на работа?
Все виновен някой друг?

Кръвта им можеше да рукне по различни потоци.

Минаха няколко месеца по снежни склонове и в задъхано вдъхновение. След това снегът трагично изчезна, а задъхването се преквалифицира в задушаване. Времето разгонваше наситените сенки от януарската вечер и бе така добро да ме светне да променя нагласата си към таксиметровите шофьори.

Защо? Защото инак се превръщах в тях.

Постепенно, от сбирщина мързеливи тарикати, те ставаха човеци с индивидуалност, характерен начин на изразяване и куп истории за разказване.

Част от тези истории, за забавление, ужас, размисъл или отвращение, ще продължат да живеят тук. Дори и след като апаратът, отмерващ жизнения им цикъл, изплюе поредната ненужна касова бележка в някой от онези типични дни, чието съществуване помнят само избледняващите числа на календара.