Няколко кратки истории от скорошното ми гостуване в Ловеч и околността.
Отсядаме в къща за гости в стария квартал на града – Вароша. Домакинът ни е бивш морски капитан. Можел е да изкара по вода още известно време, но решил да слезе от борда преждевременно. Купил къщата преди няколко години. Вложил немалко усилия и средства, за да я реставрира в автентичен ловешки стил. В нея посреща не само българи, но и чужденци. Самият той и жена му не живеят в къщата, а на няколко крачки по-надолу по хълма. Имат син, който записал добра специалност в Германия. Като завършил, останал да работи там.
След като разгледахме Деветашката пещера, хващаме стоп за Ловеч. Човекът се връща от близкото село Александрово, където ходил да нагледа къщата на родителите му. Ромите от селото не правели поразии. Много от тях работели в чужбина и със спечеленото купували обезлюдени български къщи с огромни дворове. Майка му била над 90 и през студените месеци я взимали в града – Троян, защото й ставало все по-трудно да се грижи сама за себе си. Двамата му сина отдавна живеели в София. Единият работел в голяма международна фирма, другият – в кино индустрията. Справяли се добре. Не смятали да се връщат.
Купуваме сувенири от Покрития мост. В едно от ателиетата харесвам няколко дървени прибора и питам майстора как да ги импрегнирам. С горещ зехтин – казва ми. Мажеш веднъж, два пъти и така, докато дървото повече не иска да пие. На бюрото му виждам масивно парче дърво с резбовани дъбови листа. То е за люлката на бъдещия му внук. Показва ми и останалите части – вече завършени с красиви орнаменти. Остава само да се лакират. Тук ли ще отрасне детето – питам го? В Германия – казва. Снахата е от там и така решиха двамато със сина ми.
На входа на ловешката зоологическа градина. Тя е втората по големина и брой на животните в България. Студено е и няма да можем да видим всички животни. Затова жената на касата ни предлага да платим по студентска тарифа, вместо редовна. Казва ми, че съм приличал на сина ѝ, защото съм ѝ говерел много тихо. Често ѝ се налагало да го пита за едно и също нещо по няколко пъти, защото все не успявала да го чуе. Той учел в Англия. Откакто бил там, пошегува се тя, много се променил и го разбирала още по-трудно.
В тези истории няма нещо нечувано. Те са отдавна познати. Обаче това не ги прави по-малко болезнени. Когато се сблъскаш с тях в рамките на по-малко от ден, тихата тъга на главните герои започва да се промъква в теб. Бавно и без съпротива – като кръвта на хилядите населени места, която изтича към големия град или извън граница.
Отвъд 72 думи 