Още един ден в битиела

bob

Началото на състезанието е тромаво и хлъзгаво. Тромаво, защото след три часа сън и старт в шест сутринта, мозъкът ми има проблем с възложените му по природа функции. Хлъзгаво, защото през цялата седмица преди това валя дъжд и горските пътеки са като филии хляб, пропити с Нутела. Окопитвам се що-годе на равното в боровата гора, когато мокър корен така измята задната гума на колелото, че за малко да направя салто в мазната кал. Съненото ми мозъче се стряска, сграбчва напосоки някакво понятие от подсъзнанието и го изстрелва в черепната ми кухина като топче за флипер. То рикошира във всички посоки, сред оскъдни гънки и сиво вещество, и поръсва с нерационална мерудия мислите, които предстои да се зародят. Излизам на асфалта, пресичам селото без да спирам на подкрепителния пункт, втурвам се по калните пътища покрай водите на язовира, педалирам по асфалтовия път с плавен, но изцеждащ наклон, почивам за кратко по средата на маршрута, после още гора и яко въртене по нови кални пътеки, пак спускане, от което единият деспасито едва не ми се изплъзва от крака и, каква по дяволите е тази шибана мисъл, но в момента не мога да я изтласкам, защото ме чака ново качване под палещо деспасито, мамка ти, въртя, въртя и не спирам, умората започва да се деспасито повече и повече, махни се бе, но глътвам енергийно деспасито, ааааааааа, обувките ми се деспасито до горе с кал, но ми остават още двайсетина деспасито до края и ето я зелената поляна с беседките, от където започва много по-деспасито пътека, където натрапчивият брътвеж изчезва изведнъж, заменен от преживяването, че тук и сега правя точно това, което обичам, и то е толкова дълбоко, толкова силно, толкова редно, че не мога да го овладея и то избликва в едри пречистващи сълзи от щ…

ТРЯС!!!

Слаба, суха и обмрежена с тъмносини вени ръка се стоварва с разперена длан върху листа и закрива остатъка от изречението. Образът на пътеката пада като тежка театрална завеса и зад нея се оголва безпрекословното лице на реалността. Всъщност не карам колело на обиколката на Витоша, а съм пред гишето на касата в район „Средец“. Стоя и чакам за фактура, с която да отчета плащане по издаване на разрешение за промоция на Колежка 2. Касиерка 1 търси фактурата от десет минути и изглежда в чакането съм се взирал неприятно дълго в листа на спаружената бабка до мен. Малко ми е неудобно, но и съм малко разочарован, че не успях да прочета откога е разведена. За човек като мен, природно любопитен към безсмислени факти, тази информацията е изключително интересна. Не успявам да ѝ се извиня, защото Касиерка 1 се тръшва на стола и въздиша тежко. От тази въздишка не ми става по-леко. Господине, не намирам фактурата. Платихме ви преди повече от три седмици, вече трябва да я имате. Секунда да чуя колежката. ОК, чуйте я. Ало, извинявай, за една фактурка да те питам, да, да, ще го питам. Разговарям с Касиерка 2 през ушите и устата на Касиерка 1. Безшумно нервнича с крак, докато обяснявам всичко наново. Предлага ми да попитаме в търговски отдел. Касиерка 1, вече като себе си, звъни на мъжа, който ни е писал разрешителното за събитието. Телефонът му е изключен. Ох, вярно, бях забравила, че е на почивка в Гърция. Това е супер, а кой го замества? Има трима колеги, сега ще ги питам. Телефоните и на тримата дават свободно. Не си ги чуват. Да, виждам, че не ги чуват. Ама сигурен ли сте, че сте платили? Повече от сигурен. Ще отида до кабинета да ги попитам. Много благодаря за което. Суетя се около касата, като се стремя да избягвам острия поглед на бабката. Времето напредва, а ме чакат куп неотложни задачи. Днес е Ден 0 на Събитие през юли. В четири следобед започваме да монтираме елементите на събитието на Локация на събитие през юли, а преди това трябва да направя обучение на промоутърите, да отметна няколко мейла, да отида до мола, да се върна в офиса за още няколко мейла и да натоварим Баничарка 2.

(В нулевите дни на събитията шансът нещо да се обърка скача толкова много, че ако се правеха залози, букмейкърите щяха да работят трайно на загуба. За намаляване на риска е необходимо всичко да се планира добре, макар че понякога нещата се прецакват, просто защото могат да се прецакат. Тогава единственото решение е да ги отцакаш бързо и ефективно, защото лятото на клиентското недоволство ще напече толкова на изток от рая, че гроздовете на гнева му ще започнат да присядат както на мишки, така и на хора.)

Касиерка 1 се връща с лоши новини – кабинетът на търговския отдел бил заключен. Пак ме пита дали съм сигурен, че сме платили. Нямам сила дори за баналния отговор, че съм сигурен като смъртта, и просто казвам да. Оставям ѝ служебния ми номер с молба да ми позвъни, ако открие нещо, и тръгвам бързо за офиса. По пътя си напомням, че днес задължително трябва да свърша работа навреме.

Мейли, разговори по телефона, кафе. Става време за обучението на промоутърите и се изнасям в голямата зала. Подготвям всичко и чакам със заредена презентация на екрана. Минават пет, десет, петнайсет минути. Чудя се дали не съм им казал друг час. Проверявам. Не съм. Прецъквам презентацията, за да мине време. Слайдовете са пригодени за хора с дефицит на внимание – малко, кратки и стегнати. Добавям пропусната запетая във втория булет на трети слайд, подравнявам снимката от пети слайд да е на еднакво разстояние до десния и долния ръб и продължавам да чакам. Скимва ми, че за Събитие през юли нямаме фотограф. Пиша бърз мейл до Основен клиент с предложение и някой почуква зад мен. През стъклото на вратата надничат три лица. Едното е с много грим, другите две – с много модерни и много еднакви прически. Вие ли сте за обучението? Ние сме. Значи остава да изчакаме другите трима. Няма да дойдат. А защо? Не знаем. Добре, почваме без тях. Опитвам да разчупя леда с обяснение защо на лаптопа ми има лист с надпис „Лирически герой“. Разказвам им, че преди няколко седмици рано сутрин във вторник публикувах разказ за един мой работен ден. Когато се появих на работа по обяд, видях, че всеки споменат в разказа ми колега има върху лаптопа си лист с кодовото име, с което го бях нарекъл.

Щурчета.

Не разчупвам много леда и започвам по същество – обяснявам им кой е клиентът, какво е събитието, какво трябва да правят на него, какво не трябва да правят на него, къде и кога да дойдат в деня на събитието. След обучението им давам да пробват дрехите, с които ще са облечени. Момичето се мръщи на роклята. Казвам ѝ, че е шита специално за нея и това трябва да я ласкае. Мълчи и се мръщи. Момчетата, както всички момчета, се хилят на своите дрехи, в които няма нищо необичайно, още по малкото – смешно. Показвам им къде е тоалетната и вкупом отиват да се преоблекат. Докато ги няма, им преглеждам фейсбуците, за да разбера с какви хора си имам работа. На профилните си снимки момичетата са или натокани и намацотени, или са в автомобили с кожен салон, или са с птичи дупенца пред огледалото. Момчетата или показват мускули и маса, или гледат лошо зад черни очила, или са на поклонение в някой нощен храм в Студентски град. Какво ще кажеш за тоя пич – показвам на Момиче зад рецепция много нацепена снимка на единия промоутър? Много ми е бейбифейс. Ама е здрав. Не се кефя на батки. Е, хубаво, няма да му давам телефона ти. По коридора избухва истеричен смях. Промоутърите се хилят един на друг, но дрехите всъщност им стоят много добре. Правя им няколко снимки, преобличат се и накрая ги питам дали имат въпроси. Нямаме. Значи всичко е ясно? Ясно е. Изпращам ги и се връщам в стаята, за да подредя дрехите. Не искам да съм скептичен, но когато промоутър каже, че е разбрал всичко и няма въпроси, най-вероятно не е разбрал почти нищо. Свивам рокли, ризи, панталони. Всичко е тук, само една от шапките липсва. Оглеждам столовете, надниквам под масата, проверявам дори в офиса. Нищо. Откривам я на крана на чешмата в тоалетната, на пръст разстояние от локвичка вода със сапунени мехурчета в нея. Вдигам я предпазливо и кимам на образа ми в огледалото. Ще береш ядове с тези – казвам му. Ще береш ядове с тези – кимва ми в отговор.

Още мейли, още разговори по телефона, още кафе. Основен клиент е писал с въпрос каква ще е цената за фотограф. Отговарям, че ще е Хикс лева. После виждам, че Колежка 1 е писала рязък мейл до мен и няколко колеги с копие до останалите колеги. А вие защо не сте направили еди-какво си до еди-кога си, при положение, че всички други вече са го направили? Щом е толкова спешно, не го пиши на мейл, а ми кажи, защото бях в движение – връщам ѝ отговор и изнервен тръгвам към мола. Радиото в Баничарка 2 изплюва в лицето ми траш парчето, в което се пее за насилствена революция и разрушение. Свадливият вокал и тежките скоростни рифове ми лепват като пиявица на шкембе и стръвно смучат кофти настроението от мен. След нея пускам на телефона една страхотна резачка, която чух на тимбилдинг в Мелник преди няколко години. Беше уникален тимбилдинг – в градинката в центъра на града специално за нас построиха сцена с озвучаване, на която трябваше да изнасяме самодейни театрални постановки. Както може да се очаква, имаше бая простотии, включително разказване на мръсни вицове от извънредно пиян шемет на висока позиция във фирмата, както и балетна постановка от мъже, която започна с музиката от Лебедово езеро и завърши с пого на споменатата песен. В първите секунди тя тръгва със спокойно темпо, след което ескалира до китарна месомелачка, грухтене, писъци и яростно блъскане по двойната каса. За десерт си поднасям още малко траш с интрото на много емблематичен албум за войната във Виетнам. Напрегнати барабани, плътен бас и жизнена китарна линия добавят финалните ноти в хромираната ми аура, под която вече няма тъпи имейли, безотговорни промоутъри и тромави лели, а само пречистващата наслада от музиката и увереност, че днес мога да мина през всичко без да си изгубя баланса. Паркирам в мола, като си напомням отново да не закъснявам днес.

Асансьорът от подземния паркинг ме изкарва директно до магазина за обувки. Жената зад касата обслужва флегматичен дядо и междувременно дава инструкции на персонала какво има да се върши. Изглежда съчетава функциите на управител и касиер на обекта, затова я назначавам под името Упрасиер. Дядото вади две измачкани банкноти от пет лева и протяга трепереща ръка, пълна с жълти стотинки. Упрасиер изброява нужните ѝ монети и му пожелава хубав ден. Казвам ѝ, че преди малко сме разговаряли по телефона за няколко чифта мъжки и дамски кецове. Кляка зад касата и измъква две оранжеви торби. Един под един реди кецовете на плота като в сцена от произволен екшън филм, когато свитият зубрач се оказва гений по взривове и химическо оръжие и започва да вади невиждани прототипи пред мускулестия герой, който с лукав поглед подсказва на зрителите, че в следващата сцена ще ебе майката на лошите. Всички кецове са в правилните размери, но единият от белите чифтове е малко жълт. Този мисля не е съвсем бял. Мога да Ви намаля цената му. Колко струва сега? Хикс ситни левчета. Да не се разпадне, като го изпера, че така не можем да го ползваме? Моите съм ги прала много пъти и са си цели. По-добре ми потърсете други. Веско, я виж в склада за бели мъжки кецове, Деси ти провери за всеки случай дали има в Ринг мола. Веско е стоял със скръстени ръце на метри от мен през цялото време, но го забелязвам едва сега. С ехидна усмивка се изгубва във вратата зад касата. Деси я гледам още от влизането в магазина – висока, с издължени крайници, нищо излишно по тялото. Единственото петно върху розовия чаршаф на впечатлението са изключително неподдържаните ѝ зъби. Яка мацка, а в устата – погром. За мен отношението на човек към зъбите му е мерило за отношението му към самия себе си като цяло. Става ми тъпо за Деси, но ми се иска да не съм прав. Все пак съществуват и фактори като кофти генетика и кофти инциденти, върху които човек няма много влияние. В Мега мол ли, пита Деси? Не, заек, в Ринга. Ей, сега ще ги чуя. На щендера зад касата виждам червени връзки, каквито търся повече от месец. Онези червени връзки дали ще ми вървят на кецовете? Какви са Ви кецовете? Вдигам ляв крак пред касата. Тези са плоски и ще са Ви много широки. Имате ли други червени? Момент да проверя за едни кръгли. Благодаря ти. Заек, какво става в Ринга? Ми не мога да се свържа. Продължавай да ги търсиш, може ли пак да Ви видя кецовете? Вдигам отново крак. Тази трябва да станат. Ехидната усмивка ще шмугва през вратата с плик в ръце. Заек, остави, Веско намери. Страхотно, сега остава да ми напишете фактура. Имаме ли Ви в системата? Мен не, но фирмата, за която работя, я има. С фактурата и с две големи торби в ръце тръгвам из мола за следващата много важна покупка – сини мъжки тиранти. В първи магазин има само детски, във втория са свършили, в третия ми предлагат безбожно скъпи, в четвъртия никога не са имали, в петия имат само един брой, което не ми върши работа, а в шестия изобщо не влизам. Напомням си отново, че след работа не трябва да закъснявам и в Баничарка 2 обмислям какво ми се слуша. Противоглупостната ми аура си е съвсем наред и със сигурност не искам да е жица. В последно време съм голям фен на култов поп концерт от 1979 г. на стадион Уембли и го пускам на макс. На булеварда бавното интро вече е свършило и се пускам по новия асфалт с откриващата песен, която не търпи ниски скорости. На нея всичко се случва по естествен начин – ускорявам плавно и бързо, вдигам на следваща предавка на точните обороти, изпреварвам в правилния момент, двигателят мърка доволно и си представям, че имам дълги коси, с които вятърът рисува символи на свободата. Служебният ми телефон почва да вибрира и косите ми възвръщат нормалната си дължина. Непознат номер. Ало? Ало, аз вече съм тук. Кой се обажда? Ааа, извинявай, момче на Подизпълнител 1 съм и вече съм в парка. Нали се разбрахме за четири часа? Да, но свърших задачите по-бързо. Ще дойда поне след час. Ще те изчакам. Хрумва ми да звънна на Организатор на събитие през юли и да го помоля да му покаже мястото, но мисълта ми изскача веднага като виждам Колега 2 и Колега 3 на сянката пред офиса. Колега 2 е с редовната цигара в уста, а Колега 3 – с редовните огледални очила на лице. Гледат как наджукана мацка опитва да даде на заден между две коли. Прави го с поне шест маневри, вместо с половин, като за малко да отнесе боята на минаващия пред сградата куриер. Какво правите тук, момчета? Чакаме да докарат хладилника. За някакво събитие ли? Не, бе, този за офиса. Хладилник за офиса? Да, Боби, ти беше ли на оперативка в понеделник? Бях, тогава се спи най-хубаво.

Остава ми малко време да натоваря Баничарка 2 и около два пъти по-малко време, за да ям. В пристъп на неразумно себеотрицание избирам да намаля по-малкото време наполовина, за да имам достатъчно минути за товаренето. Влитам в служебната кухня задъхан с два розови домата и една дълга краставица. Тук е Колежка от отдел Имидж, която реже зеленчуци в чиния с варени картофи и карначета. Хей, как си – казвам ѝ? Ами чудя се. Какво се чудиш? Дали ще мога да си хапна за шест минути. Защото пък шест минути? Имам среща. Защо не яде по-рано? Бях в друга среща. Дъвчем малко в тишина и след половин краставица ме заговаря с пълна уста. Холхо е шасъ? Два и двайсет и девет. Ау, няам веме, хе къгвам. Успешна среща. Буагодая. Оставам сред звуците на бълбукащата миялна машина и пак се подсещам да не закъснявам. Тъпча останалата краставица в уста, събирам промоутърските дрехи от офиса и викам Колега 2 към склада. Той е на пружина и пита какво правим. Забравил съм списъка с необходимите материали и го карам по спомен. Така, от големите кашони там вадим и взимаме малките запечатани, дългите кашони ги качваме както са, взимаме всичките винили на палето, белия плик с плата вътре, онези стойки там, шатрата в черния калъф, торбата от Практикер и двете отделени надписани кашончета. Товарим бързо и сравнително подреденно. А тубите къде са? Ами те са… (благодаря ти, че ме подсещаш) …в големия склад. Да идвам ли до там? Ще се оправя. Ако ти потрябвам по-късно, звънкай. Тенкс, ман, но мисля, че няма да има нужда. В големия склад бързо разбирам, че съм грешал за помощта. Тубите са десет, всяка с вместимост единадесет литра, до една празни. Пълня вода на чешмата, влача, тъпча, повтарям всичко още четири пъти. Убивам срамно много време, но скръцвам със зъби на поривите  да се самолинчувам. Вината е мода, която вече не мога да си позволя. Набичвам пауър химна за последния останал човек, не защото искам да обвиня някой за положението ми, а просто защото ситуацията плаче за малко ирония. Паля Баничарка 2 и се изстрелвам към всичко, което знам и не знам, че ме очаква на Локация на събитие през юли.

Гледана от птичи поглед, Локация на Събитие през юли има формата на яйце. В тумбестата част на яйцето е основната сцена, къде ще се случва джамбурето. От острата страна на яйцето ще има паркинг за велосипеди, който е отделен от останалия белтък с няколко реда наскоро засадени дръвчета. По близката периферия на яйцето – тази, която се опира до основната алея на парка, има шатри, строени в плавен ред с отстояние поне метър една от друга. Далечната периферия е сравнително пуста – засега там са само масите на базара за ръчно изработени джунджуиийки и дървените колчета, обозначаващи площите на различните изложители.

Паркирам Баничарка 2 на алеята и тръгвам към зоната на жълтъка, където се издигат няколко самотни дръвчета и по план трябва да са светещите неща от Подизпълнител 1 и малката сцена от Подизпълнител 2. Момчето на Подизпълнител 1, което по-рано забравих, изглежда е било оправно и е оставило каквото трябва където трябва и си е тръгнало. Двете момчета на Подизпълнител 2 седят на сянка и ме чакат. Сцената ни ще е от две части – гръб и подиум. Засега е готов само гърбът, чието лице гледа в страни от жълтъка, което изобщо не е ОК. Здравейте, момчета. Здравей. Гледам почнали сте вече, но защо тук? Така ни каза Фестивален директор. Кой е Фестивален директор? Директорът на фестивала. Сиреч Организатор на събитие през юли? Точно. ОК, та казвате, че вие е казал да сте тук? Точно тук. Но ние сме се разбрали друго, момент. Звъня му. Така и така, тук не е ОК. Добре, но сега не мога да говоря, чуй се с моя Директор продукция, моля. Звъня му, обяснявам, след малко идва.  Изглежда крайно недоспал, но говори спокойно и вежливо. Как мога да съдействам? Не искаме да сме тук. Добре, къде искате да сте? Искаме да сме там. Защо там? Има повече видимост и клоните не закриват гърба на сцената. От дърветата излиза Отговорничка базар и се включва в дискусията. Вижте, с тези клони гърбът ви ще изглежда още по-интересен, като хората започнат да се снимат на него. Изобщо не ми стои добре. Така на снимките ще личи, че хората са в парка. Не мисля, че клиентът ще е доволен някакви клони да му закриват визията. Знаеш ли, той е прав, обръща се към нея Директор продукция. Добре, но трябва да проверим отстоянието от лявата част на сцената, защото до нея ще има друга конструкция. ОК, да проверим. Тя разпъва ролетка и започва да я чупи в ексцентрични ъгли и форми, отбягвайки упорито единствения правилен подход в случая – правата линия. Някак си установява, че ще има място. Супер, действаме. Момчетата на Подизпълнител 2 местят гърба на сцената и започват да опъват брандирания плат върху него. Останалите се разотиват по задачи. Аз притичвам към редицата шатри и правя обходи наляво и надясно, за да проверя видимостта от различните ъгли. Връщам се при тях, за да ми кажат, че има проблем. По страните на плата има дупки, в които се слагат ластични въженца с кука и с тях платът се опъва за конструкцията. Обаче въпросните дупки са малко и платът виси на големи диагонални дъги. Как можем да оправим това? Не можем. А кой може? Тези, които са произвели плата. Звъня им и могат да съдействат бързо, ако им го занесем веднага. На десет минути път са, но ме мога да мърдам от Локация на събитие през юли. До този момент клонирането още не е измислено и моля Колега 2 за помощ. Изслушва ме и казва, че ще е при мен до десет минути и да съм готов да отида до входа на парка. Момчетата на Подизпълнител 2 демонтират плата и редят подиума на сцената. Завършват сцената, поглеждам я, не съм напълно доволен, моля ги да изместят всичко на половин метър вдясно. Развалят подиума, местят гърба и пак правят подиума. Укрепват четирите му страни, подлепват тук-там, оставят ми няколко неща за самото събитие, благодарим си и тръгват. Взимам плата под ръка и в лек тръст между дървета и храсти пресичам далечната периферия на яйцето. Колега 2 вече е там и пуши цигарата си така, все едно са отменили гол на любимия му отбор, поради погрешно отсъдена засада. Оставям му плата и в познатия тръст се връщам към Баничарка 2, за да смъкна останалите неща.

Малко преди редицата с барове джобът ми започва да вибрира. Отнема ми време да го извадя и да отговоря, защото дланите ми са потни, а късите паталони – тесни и дънкови. Подизпълнител 3. Ние сме тук, караме по алеята и къде да те намерим? По коя алея? Тази след бариерата. Добре, на двеста метра от бариерата завивате вдясно, карате още толкова до шатра с жълто знаме и аз ще ви чакам там. Докато изляза на алеята, те вече приближават на микробус с открита каросерия, зад който се развява пелерина от сивкава прах. В каросерията са табелите за основната алея и, разбира се, Тайна разработка. Подизпълнител 3 и двама помощници излизат от микробуса. Към тях се присъединява още един мъж от току-що паркиралия в пелерината лек автомобил. Къде да свалим Тайна разработка? Мисля, че някъде пред тях – между две шатри им соча място от поляната, отрупано с празни кашони за алкохол. Мислиш или е там, защото не е лека и да не я разнасяме излишно? Предполагам, но нека все пак чуя Фестивален директор, ало, да те питам къде точно да позиционираме Тайна разработка? Кое? Тайна разработка. Което е? Нещото, за което знаеш от самото начало, но не искам да споменавам дословно, за да не разбират хората, ако някой ден се появим в някой разказ. Извинявай, добре ли си? Малко ме е напекло, но съм ОК, та сети ли се за какво ти говоря? Ааа, да, ами аз помислих, че ще я слагате под тентата. Това под тентата ще е същото, но друго. Окей… За Тайна разработка говорихме да гледа челно на сцената и да е някъде около баровете. Взимам Директор продукция и идваме. ОК, идвайте. Моля Подизпълнител 3 да спрат микробуса на алеята и да отнесат товара до празните кашони. Отивам до Баничарка 2 за чадърите и тежестите. Пренасям първия, после укрепващите му контейнери и на третия курс тръгвам с по две единдесетлитрови туби с вода във всяка ръка. Едвам не ги изпускам, като виждам, че са паркирали микробуса на поляната и спокойно разтоварват. Фестивален директор и Директор продукция приближават без да кажат нищо за това и май драмата е само в моята градинка. Това е нещото и какво ще кажете да е тук? Тук е добре. А ток откъде ще пуснем? Ток? Да, за Тайна разработка ни трябва ток. Не съм съгласен да вадим кабели през поляната. Но ти знаеш за това от самото начало. Тук е основен човекопоток и не е ОК да минават кабели с ток. Какво можем да направим? Да го оставим както е. Ако остане така, клиентът ще ме взриви. Ако не остане така, безопасността на хората не е гарантирана, което за мен е абсолютно недопустимо. Виж, безопасността е безспорна, затова да намерим решение, работещо и в двете посоки. Можем да я преместим петдесет метра назад и малко към баровете, включва се Директор продукция. Но така остават петнайсетина метра гола поляна. Ако пуснем кабел по въздух от някоя шатра? Ще извикам Технически директор да обсъдим. Слънцето е на няколко часа от зенита си, но пече така жестоко, сякаш се е заклело да третира всеки момент от светлата част на деня като дванайсет на обяд. Потя се отвсякъде, дори и на места, където по принцип не се потя, и примижвам от ярката светлина. Преди дни се возех в Баничарка 1 по поредните задачи и се усетих, че не намирам очилата ми, които със сигурност бях взел с мен. Въртях се, рових, отварях, затварях, опипвах, надничах и тем подобни из купето и нищо. На служебния паркинг научих две новини – добра и лоша. Добрата новина беше, че очилата са били през цялото време в колата. Лошата – че ги открих под задника ми. Приличаха на смачкан синьо-зелен бръмбар с несъразмерно големи очи. Картинката беше тъжна, но и някак умилителна. Технически директор се включва в заседанието с Фестивален директор, Директор продукция, Подизпълнител 3, неговите трима помощници и мен – разказвача в ролята на Лирически герой. Стигаме до извода, че единственото решение са каналите за кабели – гумени платна, които се редят по протежение на кабела и пазят както него, така и минаващите през него хора, животни и пияни на животни хора. Всичко хубаво, но такива канали няма. Няма нито на Локация на събитие през юли, нито при Подизпълнител 2, нито при Неволята, която настойчиво съблазнявам в мислите си. Увесил нос, тръгвам към Баничарка 2 за другия чадър и карантиите към него. В далечината Колега 2 се появява от сенките между две високи дървета, оставя плата на подиума на сцената и се затичва с куцукане към мен. Моля го да се заеме с позиционирането на стойките на чадърите до Тайна разработка, пълненето на контейнерите с вода, укрепването на стойките и разпъването на самите чадъри. Аз отивам към главната алея, за да видим къде да сложим табелите. Имаме десет за едната страна на алеята и десет за другата. Разпределяме ги в мислени прави линии на равно разстояние една от друга, и оставям момчетата на Подизпълнител 3 да забият пилоните им в земята.

Следва да закачим плата за гърба на сцената с Колега. Катерим се по конструкцията, опъваме ластичните въжета, гласим плата, шегуваме се, подправяме с псувни, като не върви, а то не върви хич. Резултатът е майка плаче, Балкан стене. Платът прилича на одрано лице, върнато обратно на черепа с грубиянски шамар – килнат е под неестествен ъгъл, някъде е подпухнал, другаде виси, на места е прекалено опънат. Преглеждаме въжетата, за преценим къде да намалим опъна и къде да го увеличим. Този път е идея по-добре, но генерално все така зле. Минали са тридесет безплодни минути. Брат, имам идея. Кажи. Сваляме гърба на сцената на земята и там закачаме. И да равалим готовия подиум? Да, както и да дръпнем гърба далеч от дърветата, защото тук няма къде да легне. Това е безумно. Да, безумно е. Тогава защо? Имаш ли по-добра идея? Да го закачаме както е сега. Виждаш, че не се получава. Ще пробваме, докато се получи. Затварям очи и дишам. Дишам дълбоко и си мисля за здравеца на терасата вкъщи. Месец по-късно, след ежедневно поливане, торене и редовно чистене от плевели и нефелни стръкове, вече е пораснал с десетина сантиметра. Една сутрин валя порой и като спря, прекарах ръка по поръсените с капчици листа. Миришеше на Пирин. Отново бях хлапе с див поглед, което тича със сухи букови клони и ги запраща с трасък в каруцата на дядо ми. Той товари, овръзва товара и ми заръчва да се държа здраво, за да не се изметна от друсането по горските пътища. Лицето му е строго, но очите му са целите доброта. По обратния път виждам само гърба му и китката свеж здравец, затъкната зад дясното му ухо. Издишвам бавно и отново съм на поляната със сцената, шатрите и софийския пейзаж в тънка мараня. Предлагам на Колега 2 да застане пред сцената и гледа как реагира платът, докато аз проверявам едно по едно въжетата. Той ме напътства какво се случва, аз коригирам веднага и преминавам към следващото. Първите десет въжета минават без главоболия, но единдесетото не иска да се изпъне добре. Натягам го с повечко сила, куката се откача и ме шибва по кокалчето на левия палец. Боли ме, но ме бо̀ли. Приключвам ги и отивам да погледна. Платът е изпънат перфектно. После вадим тентата и я разпъваме. В единия от ъгълите кракът малко приплесва. Причината е липсващ винт, какъвто в момента няма откъде да намерим. Отбелязвам си да потърся в склада и връщаме тентата в калъфа ѝ. Колега 2 пали поредна цигара, аз пренасям останалите дреболии от Баничарка 2. Благодаря му за помощта и казвам, че е нататък ще си действам сам. Сядам за отдих на подиума и едва сега започвам да чувам звуците от основната сцена, които всъщност слушам от самото ми идване. Отчетливи тонове на отделните клавиши се гонят из широката празна поляна. Облегнат съм с лакти на колената и гледам надолу към стъпканата туфа детелини. Сещам се за предложението ми за фотографа към Основен клиент и отварям служебната поща. В изпратения преди три часа имейл ми пише, че цената е прекалено висока и е нормално да е около Три четвърти Хикс. Затварям пощата без да отговоря и продължавам да гледам в тревата. Технически директор приближава с тихи стъпки, сяда до мен и сочи към сцената. Като малък на това му казвахме „кордисване“. На кое? На настройването на честотите на рояла. Защо се налага това? След всяко местене струните му се разместват и трябва да се настроят преди да влезе в употреба. Много е приятно. След десетия концерт друго ще мислиш. Хаха. Знаеш ли, намерих ти канали за кабели? Оф, напълно забравих за тях. Случва се. Откъде да ги взема? Най-добре да отидем заедно, че мястото е много забутано. Сега? Не, утре сутрин. ОК, много ти благодаря. Моля, нали сме тук, за да си помагаме.

Последната ми задача на Локация на събитие през юли е да проверя как са табелите на алеята. Колчетата са поставени както дойде – килнати на всички страни, забити на различни височини, а мислената права линия на табелите си е останала мислена. Девата в мен изпада в аналитичен шок. Рибите в мен вярват, че нещата ще вървят по вода. И двата зодиакални знака са единодушни, че утре ще ми се отвори още работа. В Баничарка 2 пускам климатик и музика. Евродиско парчето ми лепва като дъвка в гъсти къдрици. Това е звукът на лета без грижи и отговорности, легени с топчета за джаги и много нинтендо от онези с шарените копчета на джойстика. Хубави времена – на носталгия, която обичаш да каниш отвреме-навреме в дома си като стар приятел, за да си припомните случките от миналото и да се изпратите с прегръдки до следващия път. Изключвам радиото и до офиса се оставям на звуците на града, приглушени от затворените прозорци.

В кутията за инструменти в склада търся винт за тентата. В капака има отделение за джунджурии, които разрявям с пръст. Нещо остро като игла се забива под нокътя на десния ми показалец. Крещя от болка и изненада. До кутията виждам кашона с изостанал от събития алкохол. Грабвам шише водка и в шахтата пред склада обливам кървящия пръст. Липсва ми само щипка черен пипер на прах, за да бъде това Блъди Мери точно по вкуса на Мери Шели. Откривам точния размер винт без да проливам повече кръв и подкарвам колелото към центъра.

Ден 0 от Събитие през юли приключи, но днес ми предстои и друго събитие, за което неведнъж си обещавах да не закъснявам. Наруших обещанието преди половин час, а ме чака още толкова време в път. Не стига това, а и отивам с празни ръце, изтощен, гладен, полуслънчасал и лепнещ от пот в дрехите от работа. Докато напредвам из кварталните завои през лепкава паяжина от безвремие и в състояние на тиха, но влудяваща празнота, се питам такова отношение ли заслужава животът ми? Поправка – не животът ми, а първоизточникът на живота ми. Днес майка ми има рожден ден.

Advertisements

Навсякъде, където те няма

В извивките на момичето,
тичащо в парка,
в парфюма на дамата
от първия ред,
в смеха на възрастната жена
пред павилион за бонбони
виждам частици от теб.
Виждам те в черти,
във форми,
дори в ръбове,
както и навсякъде другаде.
Навсякъде, където те няма.

Зарана

Нуждаех се някой да ме обича
и, когато те срещнах,
се заобичах.

Един ден в битиела

bob

Вторник, шест сутринта. Точно четири дни до старта на обиколката на Витоша. Събуждам се от повтарящия се кошмар, че отивам на състезанието без стартов номер и не ми позволяват да участвам. Прекалено рано е за ставане, но повече няма да мога да заспя. Прехвърлям няколко страници от Човек на име Уве. Книгата е свежа, но сега не ми се чете. Въртя се наляво-надясно, пия вода от филтърната кана, после се въртя още. Минавам мислено през деня. Ще отида на работа с колелото, ще работя, след това ще откарам колелото на сервиз. За състезанието искам да сменя дискове и накладки, за да спирам по-добре. Вземам душ и зареждам кафеварката. Отивам до денонощния магазин с маратонките, които са ми само за квартала. Купувам разни неща. Връщам се и закусвам с препечени филии с тахан и мед. В бързането разливам готовото кафе в паркета. За мен остават глътка-две. На асансьора осъзнавам, че от месеци не съм обръщал внимание здравеца. Връщам се на пръсти, защото ме мързи да се събувам, поливам го с два галона хладка вода и завъртам педалите смело, че е малко преди девет.

Както винаги закъснявам. В офиса – имейли. Второ кафе и още имейли. По принцип прекарвам деня почти изцяло тук, напълно отдаден на моя Основен клиент, но днес се налага да помогна на Колежка 2, като свърша разни неща навън. Денят ми започва да се оформя така: отивам до Архитект 1 за Документ с печат и подпис (като по път оставям колелото в сервиза); занасям Документ на Архитект 2 за неговите печат и подпис; завеждам готовия Документ с подписи и печати в общината; минавам през офиса на моя Основен клиент да занеса и обсъдим мостри на подаръци за Събитие през юли; на връщане в офиса взимам куфари за събитие на Колежка 3.

Събирам всичките необходими хартии и с Колежка 2 слизаме до банкомата за най-важната хартия. Архитект 2 обеща да ни съдейства срещу сума Хикс, която се превърна в Хикс плюс двайсет процента заради фактурата. Ние изискваме фактури винаги, защото за нас прозрачността е водещ приоритет.

(Тук искам да отбележа, че настоящата история не е поръчкова. Тя е базирана на случките и преживяванията ми през съответния ден, както и на досегашния ми опит на работното място. Макар че съм в рекламата от известно време, и около нея постоянно се навъртят хрътки като пиара и разни други неща, които до ден днешен не разбирам и не искам да разбера, единствената цел на написаното е то просто да бъде написано.)

Вземам сума Хикс плюс двайсет процента, скачам в Баничарка 1 (синьо-зелена, с педал за газта, който зацепва някъде след средата) и я закарвам пред склада. Задните седалки на Баничарка 1 са свалени, за да увеличат капацитета на багажника. В него се въргалят калъфи за брандирани стени, пръчки за знамена, листовки, пликове с дрехи, избушени кашони, празни пластмасови бутилки и може би пакет елда, ако се разтърся по-добре. Колега 1 каза, че оставил Баничарка 1 така, защото на събитието днес сутринта си сецнал кръста с тежестите от шатрата, и, ако катунът не ми пречи, да не го разтоварвам. Измествам всичко вляво, за да освободя място за колелото. Вмъквам го внимателно, но не ми достигат десетина сантиметра за задната гума. Бутвам го леко, после силно, и в двата случая не поддава. Нещо черно и кожено между предните седалки е запречило гумата. Звъня на Колега 1. Той потвърждава, че Промоутърка X си е забравила чантата. ОК, де. Слагам я на предната седалка, намествам байка и след двайсетина минути го оставям в сервиза на Красно село с уговорката да ми звъннат на личния номер, като разберат какво и за колко. До срещата с Архитект 1 на Съдебната палата остава малко. Преди да потегля, ми звъни Организатор на събитие през юли. Спешнотии, да се видим. Кога? Късния следобяд днес. Къде? На Локация на събитие през юли. ОК, да се видим. Дамската чанта започва да звъни със „снимката виж ми, хаштаг аре фак за всички бивши“. Позволявам си да я отворя и погледна. Айфон седмица, на екрана някой си Митака. Пак звъня на Колега 1. Брат, тука е жега – телефонът не се спира, какво правим? Сега ще звънна на Супервайзър и ще ти кажа. Благодаря ти, до скоро. Потеглям. Звъни ми Архитект 1. Плановете ѝ се променили и вече не била в центъра. Да се срещнем на спирката на метрото в Младост 1, от страната на пазара, не откъм дюнерите. ОК, да се срещнем. Врът-врът по уличките и излизам на Бъкстон в посока Околовръстното. Звъни ми Архитект 2. Ами не можем да ви издадем фактура с касова бележка. Добре, а какво можете? Можем фактура по банков път. ОК, фактура по банков път. Но има проблем. Какъв проблем? Не можем да положим печат и подпис на Документ, докато не видим плащането по банков път. Нямаме време за банков път, защото вече съм на път, Архитект 1 ме чака, след което идвам при теб с Документ и сума Хикс плюс двайсет процента, подпис, печат, плащам кеш и, когато видите парите по банков път, ще ми върнеш кеша, ОК? Става. Добре, ще се чуем след час. Стъпвам на Околовръстното. Отново Архитект 1. Почти там съм, а Вие? Аз съм на десет минути. Ау, десет минути, добре, чакам Ви десет минути. ОК, до след малко. Педалът – до ламарината. Задминавам Макдоналдс и смътно се сещам, че наоколо има камера и не карам само с осемдесет. Здраве да е. Ляво-дясно, без мигач. Драгалевци, Симеоново, спускам се по Климент Охридски и ми звъни Супервайзър. Аз тук за чантата на момичето. ОК, аз карам към спирката на метрото на Младост 1. Къде да се чакаме? От страната на пазара, не откъм дюнерите. Добре, идваме. Спирам на аварийки на метри от спирката на градския транспорт с ясното съзнание, че съм тъпанар, и ако сега Колежка 1 ме види, ще ме оглозга до кокал като пираня след великденски пости. Откриваме се с Архитект 1. Документ с нейните печат и подпис е перфектен. Казвам ѝ да изчака за секунда. От седалката до шофьора измъквам голяма кутия с бонбони Мерси (взети с фактура) и я връчвам с огромна благодарност. Тя е приятно изненадана, но признава, че се пази от сладкото, защото лесно ѝ се лепи. Предлагам ѝ да подари бонбоните на някой, който не ѝ е по сърце, за да се лепи лесно на него. Архитект 1 се отдалечава, аз взимам забравената чанта и я държа като реликва. Този път мелодията стига някъде до „мишка такава, напускай и трай си“. Супервайзър спира зад Баничарка 1. В колата му – Промоутърка 1 и Промоутърка 2, като не съм сигурен коя коя е. Облечени са в червено-жълто впито трико, колкото да се каже, че са облечени. Промоутърка 1 слиза от задната седалка с прическа, устни и както си трябва, а аз смътно си мисля разни неща. Мисля си как едно време правех топчета от мокета вкъщи и баща ми удряше тавана от радост по чудесата на Стоичков и сие по терените на Америка, а тези двете най-вероятно са били просто вял нагон в слабините на младите им родители, които още не са се познавали. Промоутърка 1 взима чантата с едва чуто благодаря, врътва си дупенцето и обратно към колите. През това време аутотюнът от чантата нарежда „път направете, чу ме отлично, просто не ставаш, нищо лично“.

Време е за Архитект 2. Уговаряме се, че до няколко минути ще ме чака с черна чанта на входа на новия корпус на УАСГ. Пускам се по наклона на Драган Цанков, но в унеса пропускам единствената правилна отбивка. Пътят ме извежда на Графа, в чиито пресечки ме чакат поредица от знаци за направо и вляво, но нито един в моята посока. Врът-врът, някак си стигам до университета. Аварийки, ключ и спринт към мъжа с черна чанта на входа. Добър ден и извинявайте, че закъснях. Моля? Не говорих ли с Вас преди малко? Не. Добре, а това ли е новият корпус? Нямам представа и моля да ме оставиш. ОК, оставям те. Под козирката – друг човек с черна чанта. С Вас ли говорих преди малко? Ъхъ, хайде. Докато се качваме с разкатания асансьор, ми звъни Колежка 2. Пита ме дали мога да отида до близката метростанция. Защо? Имаме проблем. Какъв? Някой е снимал кофите за боклук, препълнени с бутилки от соковете, които раздавахме вчера, и качил снимката в Забелязано в София. И? И драма, яко хейт във Фейсбук и клиентът иска обяснение. Нали осигуряваме кофи за боклук на събитието? Да, както и почистване на района около него, но клиентът иска обяснение. Но нали ние не сме отговорни за това кога, къде и как хората си хвърлят бутилките? Разбира се, че не сме, но клиентът иска обяснение, затова моля да снимаш кофите, които вече трябва да са изчистени. ОК, само да приключа тук. Много мерси. Архитект 2 ме въвежда в кабинет с интериор и въздух, непроменяни от десетилетия. Попълва чинно Документ с печат и подпис от Архитект 1, както и фактурата по банков път за сума Хикс плюс двайсет процента. Въртя се на триста и шейсет градуса, удивен от впечатляващата гледка към София. Той изсумтява и започва монотонна реч как стоят нещата, кое е редно и кое не, както и защо простата хартия в ръцете му е плод на усилия и време, който плод няма как да бъде откъснат даром. Мълча и се съгласявам с всичко казано, защото и моето време е ценно. След монолога ни си тръгвам с перфектно попълнен Документ с печати и подписи, фактура за сума Хикс плюс двайсет процента по банков път и, за голяма моя изненада, непожелан кеш Хикс плюс двайсет процента. Ходи разбери какви ги строят в главите си архитектите…

Оставям Документ с печати и подписи в Баничарка 1. Малко съм прегладнял и в Добрев на площад Журналист поръчвам сок от бъз и сандвич със сирена. Момичето ме пита с какъв хляб да е. Не мога да взема решение и ѝ казвам да е по нейна преценка. Двете ѝ колежки тихо се кискат. После ме пита дали искам медена горчица. Пак ѝ казвам по нейна преценка. Онези пак се кискат. Така и не разбирам защо. Плащам и отивам на обръщалото на трамваите. Сядам на свободна пейка. След малко як мъжага в работни дрехи се настанява до мен без да ме пита. На съседната пейка сядат още трима като него. Всички обсъждат как от другата страна на площада някаква жена купува маратонки на черно от някакъв циганин. Поглеждам натам под прикритието на слънчевите очила. Маратонките всъщност са сандали, но циганинът си е циганин. Мъжагите говорят по начин, който ме връща във времето, когато живеех в къща и смятах Благоевград за Ню Йорк на Балканите. Питам ги откъде са. Якоруда. Аз съм от Разлог. Следва разговор, който няма да пресъздавам, защото сте го чували хиляди пъти – този за малкия град с разсипана индустрия и роднините, пръснати по София и света.

На път за метростанцията ми звъни Колега 1. Къде си, брат? Ами на УАСГ. Чакай ме там, идвам до десет минути. Защо? Клиентът иска спешно да му закарам катуна от багажника. И как да стане, като имам още работа? Споко, идвам с Баничарка 2 (бяла като лебед и може да вози до седем човека накуп). ОК, идвай. Снимам вече празните кофи и ги изпращам на Колежка 2. Докато се върна, Баничарка 2 вече спира на отсрещната страна на улицата и от нея излизат Колеги от 1 до 3. Колега 1 е прегърбен заради сецването и ръси шеги като левент на сеитба. Колега 2 не е много по-добре – куца, защото пак е ритал не само футболната топка, но в типичния си стил трескаво се втурва да помага. Колега 3 е непроницаем зад огледалните си очила и устни в хоризонтална линия. Аз, в качеството ми на Лирически герой, не знам как изглеждам отстрани. Претоварваме за секунди през релси, павета и движещи се коли, чао, чао и мръсна газ в противоположни посоки. В центъра паркирам на синята зона пред хотел Рила. Облягам се на Баничарка 1 като каубой и пускам смс за синя зона. Захладняло е и небето се надипля с облаци. Следващата ми цел е да заведа бумагите заедно с Документ с печати и подписи в направление Архитектура и градоустройство или накратко НАГ.

(НАГ са звено към Столична община и играта с тях е следната – ти не си връзкар, а произволна организация, която иска да направи събитие с преместваем обект – тента, шатра, сцена и подобни. Дори и да имаш принципно разрешение за събитието от общината, без да предоставиш необходимите документи пред НАГ за използваните съоръжения и без да получиш изрично съгласие за тях, просто нямаш събитие. Преди години процедурата по одобрение била много по-лека, направо песен, но всичко се променило, когато някакъв келеш се пребил в недобре обезопасена зона на събитие на НДК. За да си върже гащите, Общината стегнала примката на изискванията за вадене на разрешения за преместваеми обекти. Стегнала я дотолкова, че от тогава пътищата между НАГ и желаещите да правят събития на открито в София редовно се асфалтират със сълзи и сополи.)

В чакалнята на деловодството подготвям документите – молба, схеми за разполагане, декларация за монтаж, съгласувателно писмо. И най-важния документ – учтивостта. В общината трябва да си учтив. Никой не харесва някой, който си развява документите и егото като байрак и само иска и изисква. Учтивост. Защото едно „не“ от хората зад гишетата ти шкартира от раз великата идея за инсталация, флашмоб или спешъл ивент, които толкова дълго и напоително си брейнстормвал с хора, обичащи да се замерват с чуждици. Приемат документите и ми издават номер, с който да проверявам движението по молбата. Хрумва ми, че мога да свърша и още нещо, защото с НАГ човек трябва да има повече от едно на ум. Преди години подготвяхме голямо събитие и в продължение на месец Госпожа архитект по рекламата ни връща документите за допълване общо седем пъти. В деня преди събитието аз – човек, що-годе уравновесен и стремящ се да подхожда с разбиране в ситуациите, звъня на Госпожа архитект по рекламата и я питам по кое време на деня ще е удобно да отида за готовото разрешение. Ами не е готово, трябва да предоставите и план за евакуация на шатрата. Следва тишина, в която бавно, като в сън, виждам как телефонът тръгва да се отдалечава от мен напук на всякаква воля и разум, спира на педя от устата ми за един безкраен миг и мигът, заедно с учтивостта и тем подобни, се пръсва на съставните си стотни от зверско излайване. Крещя по дисплея на телефона. Крещя, както съм си позволявал не повече от два-три пъти през живота. Крещя срещу цялата безразлична тромавост на системата и пречките пред честния човек, който опитва да си свърши работата по каналния ред. Крещя, а на отсрещната страна Госпожа архитект по рекламата слуша. Крещя още малко, после учтивостта се завръща и абсорбира червената мъгла в главата ми. Заради този случай, а и десетки други, сега искам да се срещна с Госпожа архитект по рекламата и да се уверя, че всичко е наред. Не просто наред, а наистина наред. През фолираните стъклени стени на кабинета ѝ виждам, че вътре свети. Почуквам няколко пъти, като след всяко почукване тишината става все по-красноречива. Тръгвам си с поглед, обърнат назад, и надежда, че ще видя как строгото ѝ лице ще надзърне между стъклата. Много хора не я харесват, защото е костелив орех и не цепи басма никому, но аз съм убеден, че и под нейната черупка има памуче, напоено с есенцията на добрия човек. Вратата остава затворена, а навън вече вали.

В подлеза на Сердика усещам онова познато състояние, като че плувам в желе. Желе се римува с кафе, при това много добре, а точно сега, с и без извинение, направо ще се ебе. Гледам часа – минава четири. Късничко е за кофеин, че и за куфари. Питам Колежка 3 дали това с куфарите може да се отложи. Споко, може. Супер. На излизане съм в сериозна дилема. Пия ли кафе, качественият сън заминава. Не пия ли, качественият аз заминава. В това отношение дъждът ми помага. Капките са едри, тежки и студени. Кълват ме без жал и хич не ги е еня за копията на ценните документи, които заслонявам навити на руло под мишница. Ускорявам крачка, а на последната пресечка спринтирам. Лъвски скок и съм в Баничарка 1. Взимам си дъх и звъня на Основен клиент за мострите. Заето. Проверявам си личния телефон – от сервиза не са ме търсели, батерията е на крайно червено, във Фейсбук – видео с котенца. Скролвам малко. Пак звъня. Заето. Ами сега? До срещата с Организатор на събитие през юли има към час и нещо. Куфарите са далече. Основен клиент не вдига. Пак Фейсбук. Скролвам дълго и машинално. Баси, някой вече е ходил в Лефкада. По някое време трясва жесток гръм, който ме избутва от желето и статията за пияния швед и изританата камериерка. Звъня трети път. Трето заето. Ами щом не вдига, ще се самопоканя. Така и така нося мострите. Врът-врът и съм на задръстването на жълтите павета. Точно в 16:27 ч. батерията на личния ми телефон умира. Стигам в офиса на Основен клиент след радио реклами за фолк клуб, магазини за мебели с големи отстъпки и нещо за отслабване. Представям се на рецепция. Добър ден, днес госпожата отсъства. В този случай мога ли да ти оставя чантата и да ѝ я предадеш? Не можете, защото не сме предупредени за нея. Спокойно, не е бомба. Разбирам Ви, но тук е обща рецепция и, ако пратката не дойде, адресирана по куриер, или не сме предупредени за нея, не можем да я приемем. Значи не мога да я оставя? Тук – не, но може да я оставите в офиса им. ОК, да я оставя. Момичето ме завежда до офиса през лабиринт от стъклени аквариуми. В един от тях, на голяма дълга маса, рамо до рамо седят десетина човека. Всички мълчат и зяпат в лаптопите. Искам да им изкрещя да се събудят, но се сещам, че самият аз съм като тях – един от многото корпоративни композитори на имейли. Оставям мострите и обратно към рецепция се сещам нещо. Вадя си личния телефон и го разклащам пред секретарката. Мода ли да те помоля за нещо? Разбира се. Падна ми батерията, а чакам важно обаждане, можеш ли да отвориш един сайт и да ми кажеш телефона им? Кой е сайтът? Джестър, пише се джей, и, ес, ти, и, ар. Джестър байк шоп? Да, точно. На излизане от офиса на Основен клиент става точно това, което очаквам – звъни ми Основен клиент. Ало. Извинявай, бях в обучение. Няма проблем, звънях за мострите, но ги оставих в офиса ви. Добре, другата седмица трябва да се видим. За Събитие през юли? Не, за да ви брифирам. Супер, за какво? За Тимбилдинг в края на юни, Малка промоция през юли, Голяма промоция от средата на юли до август, Събитие през септември и всички неща, които пропускам. ОК, да ни брифираш. Връщам се в Баничарка 1 и звъня на Марто от Джестър. Колелото ми още не е готово, ще ме потърси по-късно. Слънцето се показва отново и пече сякаш никога не е валяло, сякаш никога няма да спре да пече. До следващата среща има достатъчно време. Вдигам на втора предавка и спокойно се насочвам към Локация на събитие през юли.

Малко подранявам, той малко закъснява, но след един рекламен блок вече сме където трябва и разговаряме. Баровете са там, фууд кортът е там, тук има базар и малко по-нататък предлагам да сте вие. А сцената накъде гледа? В посока към баровете. И се падаме малко встрани от нея? Точно така. Но видимостта е добра? Видимостта е отлична. Хора минават ли? Разбира се, тук е основен поток, минават, разглеждат базара и се разполагат по полянката наоколо. Значи мястото е добро? Мястото е отлично, затова ви предлагам да сте тук. ОК, да сме тук. Колко ток ви трябва? Kато за няколко тостера, вие откъде го взимате? От два агрегата зад сцената. Няма ядове значи. Сядаме за по едно на близкия бар. Той поръчва аперол с много лед, аз вода, при това топла. Бобка, добре ли си, каква е тая вода? Супер съм, друго не ми се пие. Разказва ми за себе си – бил музикант, после работил дълго време с разни светила по радиата, след това започнал да се занимава със Събитие през юли. Включвам се вяло в разговора с коментари и въпроси. Освен за колелото, състезанието и че не съм от София, почти не говоря за себе си. Интересно ми е, но просто не ми се говори. Преди време се притеснявах да не създавам впечатление на скучен събеседник. Вече не се притеснявам. Ако има какво да кажа – говоря, ако няма – мълча. „Каквото-такова“, както обича да казва Колега 3, когато не е непроницаем зад огледални очила и хоризонтални устни. Аперолът е към края си, разговорът – също. Поглеждам служебния телефон – пропуснато от Марто от Джестър. Връщам обаждане. Здравей, аз съм момчето със шокблейза. Здрасти. Колко кинта? Игрек кинта. Уоу, това е почти двойно на каквото очаквах. Ами дисковете са толкова, накладките – толкова, преходниците – толкова и толкова за труда. ОК, да е толкова. Да ги сменям значи? Абсолютно, сменяй ги и благодаря. Ако в този момент размишлявах банално, бих разсъдил, че кеф цена няма, но само си го помислям, без да го мисля наистина.

Стигам до офиса изненадващо бързо, макар че задръстването дава най-доброто от себе си. Малко след седем в стаята работят само климатиците. Част от колегите са си тръгнали, други са по събития. Изкушавам се да не си проверя имейлите. Проверявам ги. Имам петнайсетина непрочетени, два от които спам. Никой не е на умирачка. Слагам слушалките и тръгвам по малките улички към трамвая. Почти не срещам хора по пътя. Спирката е огряна в злато и след дъжда се носи свеж аромат. В краката ми съзирам охлюв, устремен към ръба на бордюра. Накъде си тръгнало, приятелче? Местя го на безопасно място в тревата, докато трамваят приближава с тихо свистене. В ушите ми Хозиър зове някой да го заведе на църква и реди амин след амин. Аз пък искам да се прибера вкъщи и да изчистя сухия здравец, за да покарат новите стръкове. Отвътре ми е леко, макар и без църква. Днес май се обичам в работата.

Индукция

Обичам да ме притискаш със страст,
от която телата ни да омекват,

обичам да шепнеш с тих глас,
а звуците като тътен да екнат,

обичам парчето ти лед
да ни изгаря бавно на клада,

обичам как с пръстите пет
казваш повече от думи хиляда,

обичам да ме водиш към върха
и в дълбините безметежно да се снишаваме

обичам и да ми спираш дъха,

но не да се задушаваме.

Сложни думи

Служим си със сложни думи
и градим стени
от тромави фрази,
за да се предпазим
от простата истина,
която кънти
с оглушителен звук:

Не сме един
за друг.

Последният изпит

– Как се казва, като чувстваш страх?
– Страх ме е.
– А друго?
– Страхувам се.
– И още?
– Не се сещам.
– Изпитвам страх. Изпитвам. Страх. Помисли върху тези думи. Помисли много добре.

Навлизаше в състояние на пълна прозрачност и избра да прекара оставащите няколко припадака в покой. Постепенно забави движението си и след последните отломки спря. Отпред се разпростря съвършено плоска мастилена пустош, пропита със смътно жужене. В това пространство, лишено от каквито и да било форми, себеподобните ѝ биваха изпращани по направление, методично и със стотици на всяко замайване. Много скоро, след като очертанията ѝ изчезнеха и тя станеше напълно неразличима във видимия спектър, щеше да дойде и нейният ред. Дългото чакане приближаваше края си.

Разбира се, понятието “дълго” беше напълно непривично за безвременно явление като нея. Също както бяха и “живот”, ”любов” или “его”. Обаче нейният избор да практикува в Души ѝ наложи да опознае не само тяхното устройство, мисловните и поведенческите им модели, а и понятийните им системи. Приблизително една голяма криза по-късно, откакто хаотичната тъмна енергия намери своя градивен уклон и започна обучението си, тя бе на прага да се превърне в Страх. Оставаше ѝ последната и най-важна фаза. Тя трябваше да навлезе дълбоко в отредената ѝ Душа, за да бъде осъзната от нея, след което – овладяна от Душата, и в последствие – отхвърлена. За да успее, трябваше да бъде отхвърлена. Това е крайната и най-висша цел на всички истински Страхове. Тя обаче често се оказваше непосилна, защото имаше Души, които обикваха Страховете си. Така здраво се вкопчваха в тях, че не ги пускаха до края на всеки от животите си. Никой уважаващ се Страх не биваше да допуска да действа на ниското ниво, характерно за обикновените Притеснения. Мнозина обаче се пречупваха и оставаха в плен до момента на самия разпад на физическото тяло на Душата. След което трябваше да опитат отново или просто да се откажат и насочат енергията си към други прояви на пространството.

Далеч зад нея ослепителният диск на титаничното кълбо от горящи газове бавно потъваше зад хоризонта. Недоказани знания твърдяха, че от самия генезис на Съществуването светлина и тъмнина били едно цяло. След това настъпил разрив и те поели в противоположни посоки.

Веднага щом се сля с пространството, тя продължи към звуците. Вибрациите се усилваха, колкото по-навътре навлизаше, и изпълваха цялата ѝ същност. Налягането се промени изведнъж и всичко утихна. Озова на място, отстоящо на няколко милиона парсека от зоната за изпращане. Отвратителната воня на газа, поддържащ жизнените функции на душевните обвивки, и наличието на чудовищо налягане бяха правдоподобни доказателства, че мястото бе правилното. Никой ни усети присъствието ѝ.

Намираше се в мрачно помещение на убежище от колективен тип. Две Души в тленните си обвивки се намираха в състояние на сън. Непредставляващата интерес Душа беше в гръб, тиха и несънуваща. Отредената ѝ Душа лежеше със сбърчено лице към тавана и излъчваше едри вълни от образи и понятия. Предварителният анализ беше показал, че е Душа с особена чувствителност, устроена да насочва енергията си навътре – тоест центрирана и предпазлива към обкръжаващия свят. Беше аналитична, впечатлителна, дълбоко самокритична, разделяна от противоречия и със засилено внимание към състоянието и целостта на обвивката си.

Тя опита да идентифицира нечленоразделните звучи, издавани от Душата. Установи, че са несъществени и премина към откриването на Ключовата мисъл. Отдаде се на мисловните потоци и пусна вибрациите им да преминават свободно през нея. Заля я хаотична амалгама от минали, настоящи и още несъстояли се впечатления, всяко от които с потенциал в различни степени да намалява или увеличава плътността на Душата.

Няколко понятия провокираха рязък трус в биохимичните показатели на душевната обвивка, който я удари с неподозирана сила. Тя призова цялата си налична концентрация и бавно започна да се увива около парчетата от мисълта, за да търси нейното начало. Преминаваше през наясни, но трескави образи и колкото по-близо се промъкваше до зародиша на уловения мисловен поток, толкова по-отчетливи ставаха те – блед мъж, дрънчащ звънец, сладоледена топка, мръсни плочки и… Това беше. Просмука се в мисълта и се отпусна напълно по нейното пулсиращото от напрежение течение:

Първо чинията с гофрета, a сега и топка ментов сладолед. Голям некадърник съм, а е само 10 сутринта! Какво ли още ще изпусна, счупя, стъпкам, смажа до края на деня? Забърсвам пожълтелия теракот. Фугите са набити с мръсотия и хич не стават за търкане. Няма никакъв смисъл. В ъгъла има буца шоколад. Нахапана е от мишки. Дреме ми. Започвам нова топка. Загрявам лъжицата с топла вода. Избърсвам внимателно капчиците с нова суха кърпа. Отварям витрината. Махам капака от кутията със зелен сладолед. Оформям почти идеална топка. Хващам им цаката вече, но на никой не му прави впечатление. Никога не забелязват старанието ми, а и аз не умея да се изтъквам. Чувствам се неудобно да го правя. Не че е кой знае какво да правиш съвършени топки сладолед, но все пак. Поставям топката в чиста купичка с лого, което вече мразя. Имам такова дори на сърцето. Добавям шоколадова глазура. Тя е на привършване и си напомням да направя нова. Ще изстъргам нахапаната буца, ще я разтопя и готово. Подавам всичко на нервния сервитьор. Защо ме гледаш изпитателно, педалче? Сбърках ли пак или си представяш как ме въртиш на шиша? Защо само такива ви взимат? Входният звънец издрънчава. Петя. Винаги е навреме, но не и днес. Изглежда толкова тъжна. Трябвало да отиде до неин приятел, за да си вземе сбогом. Имал някакъв проблем с вените. Онзи ден десният крак го заболял неимоверно и после… Петя идва направо от там. Очите ѝ са подпухнали, говори едвам. Защо изобщо е на работа днес? Иска ми се да ѝ кажа нещо утешително, но не зная какво. Не зная как. Вцепенен съм. Той бил толкова млад. Като Петя. Като всички тук. Като… като… мен.

Уловеното надмина всичките ѝ очаквания. Колко потенциал от несигурност, горчивина и тревожност имаше само! Позитивен импулс пробягна през нея, от което обвивката на Душата простена тихо насън. След като Душата реагираше лесно на деликатните промени в енергийното поле, защитните механизми на подсъзнанието ѝ забавяха функциите си и пропадането в следващото ниво на съня наближаваше. Тогава Малкия праг щеше да е отворен широко и Душата – най-лабилна и податлива на външо влияние.

Приближи се още и в нея започна да се надига нещо, за което най-близкото понятие в тази макроскопична част от пространството беше „вълнение“. Предстоящото изпитание щеше да е трудно и интригуващо и да провокира всичките ѝ способности. Условията да се развихри с необятната си палитра от страхове бяха идеални и пред Душата щеше да се разкрие уникална възможност. Защото най-много страхове получаваха Душите, предопределени да достигнат най-голям запас от знание в животите си, което да надграждат със всяко следващо прераждане.

Последният изпит, чиято най-тежка фаза щеше да продължи повече от 4 години, започна.

Декември 2006 г.

Абракадабра

Тя обичаше вълшебствата,
които чезнеха от нашия свят:
дребен жест, подарък без повод, цитат,
затова я помолих да си покрие очите,
да се завърти на крак три пъти
и като стъпи, да протегне ръка.
Тя се оттласна и се засмя,
замая се доста, но устоя,
после ме потърси с длан
и вече не бях там.

Гонка

Избягай в гората,
крий се няколко дни,
и като чуеш, че идвам,
тичай колкото можеш,
но никога твърде далеч
или прекалено наблизо –
нужно е само да виждам
гърба ти и посоката,
в която отиваш.
Когато силите ти
стигнат предела,
спри с туптящо сърце,
обърни се към мен,
и ме остави
да сваля пръст от спусъка.

Вечеря за двама

Нощ,
дъжд,
улична лампа,
устни две –

събери всичко,
разбъркай
и ще получиш клише.

Ако се справиш добре,
ще е вкусно,
но един съвет:
не смесвай
мокри със сухи устни.