Един ден в битиела

bob

Вторник, шест сутринта. Точно четири дни до старта на обиколката на Витоша. Събуждам се от повтарящия се кошмар, че отивам на състезанието без стартов номер и не ми позволяват да участвам. Прекалено рано е за ставане, но повече няма да мога да заспя. Прехвърлям няколко страници от Човек на име Уве. Книгата е свежа, но сега не ми се чете. Въртя се наляво-надясно, пия вода от филтърната кана, после се въртя още. Минавам мислено през деня. Ще отида на работа с колелото, ще работя, след това ще откарам колелото на сервиз. За състезанието искам да сменя дискове и накладки, за да спирам по-добре. Вземам душ и зареждам кафеварката. Отивам до денонощния магазин с маратонките, които са ми само за квартала. Купувам разни неща. Връщам се и закусвам с препечени филии с тахан и мед. В бързането разливам готовото кафе в паркета. За мен остават глътка-две. На асансьора осъзнавам, че от месеци не съм обръщал внимание здравеца. Връщам се на пръсти, защото ме мързи да се събувам, поливам го с два галона хладка вода и завъртам педалите смело, че е малко преди девет.

Както винаги закъснявам. В офиса – имейли. Второ кафе и още имейли. По принцип прекарвам деня почти изцяло тук, напълно отдаден на моя Основен клиент, но днес се налага да помогна на Колежка 2, като свърша разни неща навън. Денят ми започва да се оформя така:

  • Отивам до Архитект 1 за Документ с печат и подпис (като по път оставям колелото в сервиза);
  • Занасям Документ на Архитект 2 за неговите печат и подпис;
  • Завеждам готовия Документ с подписи и печати в общината;
  • Отивам до офиса на моя Основен клиент да занеса и обсъдим мостри на подаръци за Събитие през юли;
  • На връщане в офиса взимам куфари за събитие на Колежка 3.

Събирам всичките необходими хартии и с Колежка 2 слизаме до банкомата за най-важната хартия. Архитект 2 обеща да ни съдейства срещу сума Хикс, която се превърна в Хикс плюс двайсет процента заради фактурата. Ние изискваме фактури винаги, защото за нас прозрачността е водещ приоритет.

(Тук искам да отбележа, че настоящата история не е поръчкова. Тя е базирана на случките и преживяванията ми през съответния ден, както и на досегашния ми опит на работното място. Макар че съм в рекламата от известно време, и около нея постоянно се навъртят хрътки като пиара и разни други неща, които до ден днешен не разбирам и не искам да разбера, единствената цел на написаното е то просто да бъде написано.)

Вземам сума Хикс плюс двайсет процента, скачам в Баничарка 1 (синьо-зелена, с педал за газта, който зацепва някъде след средата) и я закарвам пред склада. Задните седалки на Баничарка 1 са свалени, за да увеличат капацитета на багажника. В него се въргалят калъфи за брандирани стени, пръчки за знамена, листовки, пликове с дрехи, избушени кашони, празни пластмасови бутилки и може би пакет елда, ако се разтърся по-добре. Колега 1 каза, че оставил Баничарка 1 така, защото на събитието днес сутринта си сецнал кръста с тежестите от шатрата, и, ако катунът не ми пречи, да не го разтоварвам. Измествам всичко вляво, за да освободя място за колелото. Вмъквам го внимателно, но не ми достигат десетина сантиметра за задната гума. Бутвам го леко, после силно, и в двата случая не поддава. Нещо черно и кожено между предните седалки е запречило гумата. Звъня на Колега 1. Той потвърждава, че Промоутърка X си е забравила чантата. ОК, де. Слагам я на предната седалка, намествам байка и след двайсетина минути го оставям в сервиза на Красно село с уговорката да ми звъннат на личния номер, като разберат какво и за колко. До срещата с Архитект 1 на Съдебната палата остава малко. Преди да потегля, ми звъни Организатор на събитие през юли. Спешнотии, да се видим. Кога? Късния следобяд днес. Къде? На Локация на събитие през юли. ОК, да се видим. Дамската чанта започва да звъни със „снимката виж ми, хаштаг аре фак за всички бивши“. Позволявам си да я отворя и погледна. Айфон седмица, на екрана някой си Митака. Пак звъня на Колега 1. Брат, тука е жега – телефонът не се спира, какво правим? Сега ще звънна на Супервайзър и ще ти кажа. Благодаря ти, до скоро. Потеглям. Звъни ми Архитект 1. Плановете ѝ се променили и вече не била в центъра. Да се срещнем на спирката на метрото в Младост 1, от страната на пазара, не откъм дюнерите. ОК, да се срещнем. Врът-врът по уличките и излизам на Бъкстон в посока Околовръстното. Звъни ми Архитект 2. Ами не можем да ви издадем фактура с касова бележка. Добре, а какво можете? Можем фактура по банков път. ОК, фактура по банков път. Но има проблем. Какъв проблем? Не можем да положим печат и подпис на Документ, докато не видим плащането по банков път. Нямаме време за банков път, защото вече съм на път, Архитект 1 ме чака, след което идвам при теб с Документ и сума Хикс плюс двайсет процента, подпис, печат, плащам кеш и, когато видите парите по банков път, ще ми върнеш кеша, ОК? Става. Добре, ще се чуем след час. Стъпвам на Околовръстното. Отново Архитект 1. Почти там съм, а Вие? Аз съм на 10 минути. Ау, 10 минути, добре, чакам Ви 10 минути. ОК, до след малко. Педалът – до ламарината. Задминавам Макдоналдс и смътно се сещам, че наоколо има камера и не карам само с 80. Здраве да е. Ляво-дясно, без мигач. Драгалевци, Симеоново, спускам се по Климент Охридски и ми звъни Супервайзър. Аз тук за чантата на момичето. ОК, аз карам към спирката на метрото на Младост 1. Къде да се чакаме? От страната на пазара, не откъм дюнерите. Добре, идваме. Спирам на аварийки на метри от спирката на градския транспорт с ясното съзнание, че съм тъпанар, и ако сега Колежка 1 ме види, ще ме оглозга до кокал като пираня след великденски пости. Откриваме се с Архитект 1. Документ с нейните печат и подпис е перфектен. Казвам ѝ да изчака за секунда. От седалката до шофьора измъквам голяма кутия с бонбони Мерси (взети с фактура) и я връчвам с огромна благодарност. Тя е приятно изненадана, но признава, че се пази от сладкото, защото лесно ѝ се лепи. Предлагам ѝ да подари бонбоните на някой, който не ѝ е по сърце, за да се лепи лесно на него. Архитект 1 се отдалечава, аз взимам забравената чанта и я държа като реликва. Този път мелодията стига някъде до „мишка такава, напускай и трай си“. Супервайзър спира зад Баничарка 1. В колата му – Промоутърка 1 и Промоутърка 2, като не съм сигурен коя коя е. Облечени са в червено-жълто впито трико, колкото да се каже, че са облечени. Промоутърка 1 слиза от задната седалка с прическа, устни и както си трябва, а аз смътно си мисля разни неща. Мисля си как едно време правех топчета от мокета вкъщи и баща ми удряше тавана от радост по чудесата на Стоичков и сие по терените на Америка, а тези двете най-вероятно са били просто вял нагон в слабините на младите им родители, които още не са се познавали. Промоутърка 1 взима чантата с едва чуто благодаря, врътва си дупенцето и обратно към колите. През това време аутотюнът от чантата нарежда „път направете, чу ме отлично, просто не ставаш, нищо лично“.

Време е за Архитект 2. Уговаряме се, че до няколко минути ще ме чака с черна чанта на входа на новия корпус на УАСГ. Пускам се по наклона на Драган Цанков, но в унеса пропускам единствената правилна отбивка. Пътят ме извежда на Графа, в чиито пресечки ме чакат поредица от знаци за направо и вляво, но нито един в моята посока. Врът-врът, някак си стигам до университета. Аварийки, ключ и спринт към мъжа с черна чанта на входа. Добър ден и извинявайте, че закъснях. Моля? Не говорих ли с Вас преди малко? Не. Добре, а това ли е новият корпус? Нямам представа и моля да ме оставиш. ОК, оставям те. Под козирката – друг човек с черна чанта. С Вас ли говорих преди малко? Ъхъ, хайде. Докато се качваме с разкатания асансьор, ми звъни Колежка 2. Пита ме дали мога да отида до близката метростанция. Защо? Имаме проблем. Какъв? Някой е снимал кофите за боклук, препълнени с бутилки от соковете, които раздавахме вчера, и качил снимката в Забелязано в София. И? И драма, яко хейт във Фейсбук и клиентът иска обяснение. Нали осигуряваме кофи за боклук на събитието? Да, както и почистване на района около него, но клиентът иска обяснение. Но нали ние не сме отговорни за това кога, къде и как хората си хвърлят бутилките? Разбира се, че не сме, но клиентът иска обяснение, затова моля да снимаш кофите, които вече трябва да са изчистени. ОК, само да приключа тук. Много мерси. Архитект 2 ме въвежда в кабинет с интериор и въздух, непроменяни от десетилетия. Попълва чинно Документ с печат и подпис от Архитект 1, както и фактурата по банков път за сума Хикс плюс двайсет процента. Въртя се на 360 градуса, удивен от впечатляващата гледка към София. Той изсумтява и започва монотонна реч как стоят нещата, кое е редно и кое не, както и защо простата хартия в ръцете му е плод на усилия и време, който плод няма как да бъде откъснат даром. Мълча и се съгласявам с всичко казано, защото и моето време е ценно. След монолога ни си тръгвам с перфектно попълнен Документ с печати и подписи, фактура за сума Хикс плюс двайсет процента по банков път и, за голяма моя изненада, непожелан кеш Хикс плюс двайсет процента. Ходи разбери какви ги строят в главите си архитектите…

Оставям Документ с печати и подписи в Баничарка 1. Малко съм прегладнял и в Добрев на площад Журналист поръчвам сок от бъз и сандвич със сирена. Момичето ме пита с какъв хляб да е. Не мога да взема решение и ѝ казвам да е по нейна преценка. Двете ѝ колежки тихо се кискат. После ме пита дали искам медена горчица. Пак ѝ казвам по нейна преценка. Онези пак се кискат. Така и не разбирам защо. Плащам и отивам на обръщалото на трамваите. Сядам на свободна пейка. След малко як мъжага в работни дрехи се настанява до мен без да ме пита. На съседната пейка сядат още трима като него. Всички обсъждат как от другата страна на площада някаква жена купува маратонки на черно от някакъв циганин. Поглеждам натам под прикритието на слънчевите очила. Маратонките всъщност са сандали, но циганинът си е циганин. Мъжагите говорят по начин, който ме връща във времето, когато живеех в къща и смятах Благоевград за Ню Йорк на Балканите. Питам ги откъде са. Якоруда. Аз съм от Разлог. Следва разговор, който няма да пресъздавам, защото сте го чували хиляди пъти – този за малкия град с разсипана индустрия и роднините, пръснати по София и света.

На път за метростанцията ми звъни Колега 1. Къде си, брат? Ами на УАСГ. Чакай ме там, идвам до 10 минути. Защо? Клиентът иска спешно да му закарам катуна от багажника. И как да стане, като имам още работа? Споко, идвам с Баничарка 2 (бяла като лебед и може да вози до седем човека накуп). ОК, идвай. Снимам вече празните кофи и ги изпращам на Колежка 2. Докато се върна, Баничарка 2 вече спира на отсрещната страна на улицата и от нея излизат Колеги от 1 до 3. Колега 1 е прегърбен заради сецването и ръси шеги като левент на сеитба. Колега 2 не е много по-добре – куца, защото пак е ритал не само футболната топка, но в типичния си стил трескаво се втурва да помага. Колега 3 е непроницаем зад огледалните си очила и устни в хоризонтална линия. Аз, в качеството ми на Лирически герой, не знам как изглеждам отстрани. Претоварваме за секунди през релси, павета и движещи се коли, чао, чао и мръсна газ в противоположни посоки. В центъра паркирам на синята зона пред хотел Рила. Облягам се на Баничарка 1 като каубой и пускам смс за синя зона. Захладняло е и небето се надипля с облаци. Следващата ми цел е да заведа бумагите заедно с Документ с печати и подписи в направление Архитектура и градоустройство или накратко НАГ.

(НАГ са звено към Столична община и играта с тях е следната – ти не си връзкар, а произволна организация, която иска да направи събитие с преместваем обект – тента, шатра, сцена и подобни. Дори и да имаш принципно разрешение за събитието от общината, без да предоставиш необходимите документи пред НАГ за използваните съоръжения и без да получиш изрично съгласие за тях, просто нямаш събитие. Преди години процедурата по одобрение била много по-лека, направо песен, но всичко се променило, когато някакъв келеш се пребил в недобре обезопасена зона на събитие на НДК. За да си върже гащите, Общината стегнала примката на изискванията за вадене на разрешения за преместваеми обекти. Стегнала я дотолкова, че от тогава пътищата между НАГ и желаещите да правят събития на открито в София редовно се асфалтират със сълзи и сополи.)

В чакалнята на деловодството подготвям документите – молба, схеми за разполагане, декларация за монтаж, съгласувателно писмо. И най-важния документ – учтивостта. В общината трябва да си учтив. Никой не харесва някой, който си развява документите и егото като байрак и само иска и изисква. Учтивост. Защото едно „не“ от хората зад гишетата ти шкартира от раз великата идея за инсталация, флашмоб или спешъл ивент, които толкова дълго и напоително си брейнстормвал с хора, обичащи да се замерват с чуждици. Приемат документите и ми издават номер, с който да проверявам движението по молбата. Хрумва ми, че мога да свърша и още нещо, защото с НАГ човек трябва да има повече от едно на ум. Преди години подготвяхме голямо събитие и в продължение на месец Госпожа архитект по рекламата ни връща документите за допълване общо седем пъти. В деня преди събитието аз – човек, що-годе уравновесен и стремящ се да подхожда с разбиране в ситуациите, звъня на Госпожа архитект по рекламата и я питам по кое време на деня ще е удобно да отида за готовото разрешение. Ами не е готово, трябва да предоставите и план за евакуация на шатрата. Следва тишина, в която бавно, като в сън, виждам как телефонът тръгва да се отдалечава от мен напук на всякаква воля и разум, спира на педя от устата ми за един безкраен миг и мигът, заедно с учтивостта и тем подобни, се пръсва на съставните си стотни от зверско излайване. Крещя по дисплея на телефона. Крещя, както съм си позволявал не повече от 2-3 пъти през живота. Крещя срещу цялата безразлична тромавост на системата и пречките пред честния човек, който опитва да си свърши работата по каналния ред. Крещя, а на отсрещната страна Госпожа архитект по рекламата слуша. Крещя още малко, после учтивостта се завръща и абсорбира червената мъгла в главата ми. Заради този случай, а и десетки други, сега искам да се срещна с Госпожа архитект по рекламата и да се уверя, че всичко е наред. Не просто наред, а наистина наред. През фолираните стъклени стени на кабинета ѝ виждам, че вътре свети. Почуквам няколко пъти, като след всяко почукване тишината става все по-красноречива. Тръгвам си с поглед, обърнат назад, и надежда, че ще видя как строгото ѝ лице ще надзърне между стъклата. Много хора не я харесват, защото е костелив орех и не цепи басма никому, но аз съм убеден, че и под нейната черупка има памуче, напоено с есенцията на добрия човек. Вратата остава затворена, а навън вече вали.

В подлеза на Сердика усещам онова познато състояние, като че плувам в желе. Желе се римува с кафе, при това много добре, а точно сега, с и без извинение, направо ще се ебе. Гледам часа – минава четири. Късничко е за кофеин, че и за куфари. Питам Колежка 3 дали това с куфарите може да се отложи. Споко, може. Супер. На излизане съм в сериозна дилема. Пия ли кафе, качественият сън заминава. Не пия ли, качественият аз заминава. В това отношение дъждът ми помага. Капките са едри, тежки и студени. Кълват ме без жал и хич не ги е еня за копията на ценните документи, които заслонявам навити на руло под мишница. Ускорявам крачка, а на последната пресечка спринтирам. Лъвски скок и съм в Баничарка 1. Взимам си дъх и звъня на Основен клиент за мострите. Заето. Проверявам си личния телефон – от сервиза не са ме търсели, батерията е на крайно червено, във Фейсбук – видео с котенца. Скролвам малко. Пак звъня. Заето. Ами сега? До срещата с Организатор на събитие през юли има към час и нещо. Куфарите са далече. Основен клиент не вдига. Пак Фейсбук. Скролвам дълго и машинално. Баси, някой вече е ходил в Лефкада. По някое време трясва жесток гръм, който ме избутва от желето и статията за пияния швед и изританата камериерка. Звъня трети път. Трето заето. Ами щом не вдига, ще се самопоканя. Така и така нося мострите. Врът-врът и съм на задръстването на жълтите павета. Точно в 16:27 ч. батерията на личния ми телефон умира. Стигам в офиса на Основен клиент след радио реклами за фолк клуб, магазини за мебели с големи отстъпки и нещо за отслабване. Представям се на рецепция. Добър ден, днес госпожата отсъства. В този случай мога ли да ти оставя чантата и да ѝ я предадеш? Не можете, защото не сме предупредени за нея. Спокойно, не е бомба. Разбирам Ви, но тук е обща рецепция и, ако пратката не дойде, адресирана по куриер, или не сме предупредени за нея, не можем да я приемем. Значи не мога да я оставя? Тук – не, но може да я оставите в офиса им. ОК, да я оставя. Момичето ме завежда до офиса през лабиринт от стъклени аквариуми. В един от тях, на голяма дълга маса, рамо до рамо седят десетина човека. Всички мълчат и зяпат в лаптопите. Искам да им изкрещя да се събудят, но се сещам, че самият аз съм като тях – един от многото корпоративни композитори на имейли. Оставям мострите и обратно към рецепция се сещам нещо. Вадя си личния телефон и го разклащам пред секретарката. Мода ли да те помоля за нещо? Разбира се. Падна ми батерията, а чакам важно обаждане, можеш ли да отвориш един сайт и да ми кажеш телефона им? Кой е сайтът? Джестър, пише се джей, и, ес, ти, и, ар. Джестър байк шоп? Да, точно. На излизане от офиса на Основен клиент става точно това, което очаквам – звъни ми Основен клиент. Ало. Извинявай, бях в обучение. Няма проблем, звънях за мострите, но ги оставих в офиса ви. Добре, другата седмица трябва да се видим. За Събитие през юли? Не, за да ви брифирам. Супер, за какво? За Тимбилдинг в края на юни, Малка промоция през юли, Голяма промоция от средата на юли до август, Събитие през септември и всички неща, които пропускам. ОК, да ни брифираш. Връщам се в Баничарка 1 и звъня на Марто от Джестър. Колелото ми още не е готово, ще ме потърси по-късно. Слънцето се показва отново и пече сякаш никога не е валяло, сякаш никога няма да спре да пече. До следващата среща има достатъчно време. Вдигам на втора предавка и спокойно се насочвам към Локация на събитие през юли.

Малко подранявам, той малко закъснява, но след един рекламен блок вече сме където трябва и разговаряме. Баровете са там, фууд кортът е там, тук има базар и малко по-нататък предлагам да сте вие. А сцената накъде гледа? В посока към баровете. И се падаме малко встрани от нея? Точно така. Но видимостта е добра? Видимостта е отлична. Хора минават ли? Разбира се, тук е основен поток, минават, разглеждат базара и се разполагат по полянката наоколо. Значи мястото е добро? Мястото е отлично, затова ви предлагам да сте тук. ОК, да сме тук. Колко ток ви трябва? Kато за няколко тостера, вие откъде го взимате? От два агрегата зад сцената. Няма ядове значи. Сядаме за по едно на близкия бар. Той поръчва аперол с много лед, аз вода, при това топла. Бобка, добре ли си, каква е тая вода? Супер съм, друго не ми се пие. Разказва ми за себе си – бил музикант, после работил дълго време с разни светила по радиата, след това започнал да се занимава със Събитие през юли. Включвам се вяло в разговора с коментари и въпроси. Освен за колелото, състезанието и че не съм от София, почти не говоря за себе си. Интересно ми е, но просто не ми се говори. Преди време се притеснявах да не създавам впечатление на скучен събеседник. Вече не се притеснявам. Ако има какво да кажа – говоря, ако няма – мълча. „Каквото-такова“, както обича да казва Колега 3, когато не е непроницаем зад огледални очила и хоризонтални устни. Аперолът е към края си, разговорът – също. Поглеждам служебния телефон – пропуснато от Марто от Джестър. Връщам обаждане. Здравей, аз съм момчето със шокблейза. Здрасти. Колко кинта? Игрек кинта. Уоу, това е почти двойно на каквото очаквах. Ами дисковете са толкова, накладките – толкова, преходниците – толкова и толкова за труда. ОК, да е толкова. Да ги сменям значи? Абсолютно, сменяй ги и благодаря. Ако в този момент размишлявах банално, бих разсъдил, че кеф цена няма, но само си го помислям, без да го мисля наистина.

Стигам до офиса изненадващо бързо, макар че задръстването дава най-доброто от себе си. Малко след седем в стаята работят само климатиците. Част от колегите са си тръгнали, други са по събития. Изкушавам се да не си проверя имейлите. Проверявам ги. Имам петнайсетина непрочетени, два от които спам. Никой не е на умирачка. Слагам слушалките и тръгвам по малките улички към трамвая. Почти не срещам хора по пътя. Спирката е огряна в злато и след дъжда се носи свеж аромат. В краката ми съзирам охлюв, устремен към ръба на бордюра. Накъде си тръгнало, приятелче? Местя го на безопасно място в тревата, докато трамваят приближава с тихо свистене. В ушите ми Хозиър зове някой да го заведе на църква и реди амин след амин. Аз пък искам да се прибера вкъщи и да изчистя сухия здравец, за да покарат новите стръкове. Отвътре ми е леко, макар и без църква. Днес май се обичам в работата.

Индукция

Обичам да ме притискаш със страст,
от която телата ни да омекват,

обичам да шепнеш с тих глас,
а звуците като тътен да екнат,

обичам парчето ти лед
да ни изгаря бавно на клада,

обичам как с пръстите пет
казваш повече от думи хиляда,

обичам да ме дърпаш към върха
и в дълбините безметежно да се снишаваме,

обичам и да ми спираш дъха,
но не да се задушаваме.

Сложни думи

Служим си със сложни думи
и градим стени
от тромави фрази,
за да се предпазим
от простата истина,
която кънти
с оглушителен звук:

Не сме един
за друг.

Последният изпит

– Как се казва, като чувстваш страх?
– Страх ме е.
– А друго?
– Страхувам се.
– И още?
– Не се сещам.
– Изпитвам страх. Изпитвам. Страх. Помисли върху тези думи. Помисли много добре.

Навлизаше в състояние на пълна прозрачност и избра да прекара оставащите няколко припадака в покой. Постепенно забави движението си и след последните отломки спря. Отпред се разпростря съвършено плоска мастилена пустош, пропита със смътно жужене. В това пространство, лишено от каквито и да било форми, себеподобните ѝ биваха изпращани по направление, методично и със стотици на всяко замайване. Много скоро, след като очертанията ѝ изчезнеха и тя станеше напълно неразличима във видимия спектър, щеше да дойде и нейният ред. Дългото чакане приближаваше края си.

Разбира се, понятието “дълго” беше напълно непривично за безвременно явление като нея. Също както бяха и “живот”, ”любов” или “его”. Обаче нейният избор да практикува в Души ѝ наложи да опознае не само тяхното устройство, мисловните и поведенческите им модели, а и понятийните им системи. Приблизително една голяма криза по-късно, откакто хаотичната тъмна енергия намери своя градивен уклон и започна обучението си, тя бе на прага да се превърне в Страх. Оставаше ѝ последната и най-важна фаза. Тя трябваше да навлезе дълбоко в отредената ѝ Душа, за да бъде осъзната от нея, след което – овладяна от Душата, и в последствие – отхвърлена. За да успее, трябваше да бъде отхвърлена. Това е крайната и най-висша цел на всички истински Страхове. Тя обаче често се оказваше непосилна, защото имаше Души, които обикваха Страховете си. Така здраво се вкопчваха в тях, че не ги пускаха до края на всеки от животите си. Никой уважаващ се Страх не биваше да допуска да действа на ниското ниво, характерно за обикновените Притеснения. Мнозина обаче се пречупваха и оставаха в плен до момента на самия разпад на физическото тяло на Душата. След което трябваше да опитат отново или просто да се откажат и насочат енергията си към други прояви на пространството.

Далеч зад нея ослепителният диск на титаничното кълбо от горящи газове бавно потъваше зад хоризонта. Недоказани знания твърдяха, че от самия генезис на Съществуването светлина и тъмнина били едно цяло. След това настъпил разрив и те поели в противоположни посоки.

Веднага щом се сля с пространството, тя продължи към звуците. Вибрациите се усилваха, колкото по-навътре навлизаше, и изпълваха цялата ѝ същност. Налягането се промени изведнъж и всичко утихна. Озова на място, отстоящо на няколко милиона парсека от зоната за изпращане. Отвратителната воня на газа, поддържащ жизнените функции на душевните обвивки, и наличието на чудовищо налягане бяха правдоподобни доказателства, че мястото бе правилното. Никой ни усети присъствието ѝ.

Намираше се в мрачно помещение на убежище от колективен тип. Две Души в тленните си обвивки се намираха в състояние на сън. Непредставляващата интерес Душа беше в гръб, тиха и несънуваща. Отредената ѝ Душа лежеше със сбърчено лице към тавана и излъчваше едри вълни от образи и понятия. Предварителният анализ беше показал, че е Душа с особена чувствителност, устроена да насочва енергията си навътре – тоест центрирана и предпазлива към обкръжаващия свят. Беше аналитична, впечатлителна, дълбоко самокритична, разделяна от противоречия и със засилено внимание към състоянието и целостта на обвивката си.

Тя опита да идентифицира нечленоразделните звучи, издавани от Душата. Установи, че са несъществени и премина към откриването на Ключовата мисъл. Отдаде се на мисловните потоци и пусна вибрациите им да преминават свободно през нея. Заля я хаотична амалгама от минали, настоящи и още несъстояли се впечатления, всяко от които с потенциал в различни степени да намалява или увеличава плътността на Душата.

Няколко понятия провокираха рязък трус в биохимичните показатели на душевната обвивка, който я удари с неподозирана сила. Тя призова цялата си налична концентрация и бавно започна да се увива около парчетата от мисълта, за да търси нейното начало. Преминаваше през наясни, но трескави образи и колкото по-близо се промъкваше до зародиша на уловения мисловен поток, толкова по-отчетливи ставаха те – блед мъж, дрънчащ звънец, сладоледена топка, мръсни плочки и… Това беше. Просмука се в мисълта и се отпусна напълно по нейното пулсиращото от напрежение течение:

Първо чинията с гофрета, a сега и топка ментов сладолед. Голям некадърник съм, а е само 10 сутринта! Какво ли още ще изпусна, счупя, стъпкам, смажа до края на деня? Забърсвам пожълтелия теракот. Фугите са набити с мръсотия и хич не стават за търкане. Няма никакъв смисъл. В ъгъла има буца шоколад. Нахапана е от мишки. Дреме ми. Започвам нова топка. Загрявам лъжицата с топла вода. Избърсвам внимателно капчиците с нова суха кърпа. Отварям витрината. Махам капака от кутията със зелен сладолед. Оформям почти идеална топка. Хващам им цаката вече, но на никой не му прави впечатление. Никога не забелязват старанието ми, а и аз не умея да се изтъквам. Чувствам се неудобно да го правя. Не че е кой знае какво да правиш съвършени топки сладолед, но все пак. Поставям топката в чиста купичка с лого, което вече мразя. Имам такова дори на сърцето. Добавям шоколадова глазура. Тя е на привършване и си напомням да направя нова. Ще изстъргам нахапаната буца, ще я разтопя и готово. Подавам всичко на нервния сервитьор. Защо ме гледаш изпитателно, педалче? Сбърках ли пак или си представяш как ме въртиш на шиша? Защо само такива ви взимат? Входният звънец издрънчава. Петя. Винаги е навреме, но не и днес. Изглежда толкова тъжна. Трябвало да отиде до неин приятел, за да си вземе сбогом. Имал някакъв проблем с вените. Онзи ден десният крак го заболял неимоверно и после… Петя идва направо от там. Очите ѝ са подпухнали, говори едвам. Защо изобщо е на работа днес? Иска ми се да ѝ кажа нещо утешително, но не зная какво. Не зная как. Вцепенен съм. Той бил толкова млад. Като Петя. Като всички тук. Като… като… мен.

Уловеното надмина всичките ѝ очаквания. Колко потенциал от несигурност, горчивина и тревожност имаше само! Позитивен импулс пробягна през нея, от което обвивката на Душата простена тихо насън. След като Душата реагираше лесно на деликатните промени в енергийното поле, защитните механизми на подсъзнанието ѝ забавяха функциите си и пропадането в следващото ниво на съня наближаваше. Тогава Малкия праг щеше да е отворен широко и Душата – най-лабилна и податлива на външо влияние.

Приближи се още и в нея започна да се надига нещо, за което най-близкото понятие в тази макроскопична част от пространството беше „вълнение“. Предстоящото изпитание щеше да е трудно и интригуващо и да провокира всичките ѝ способности. Условията да се развихри с необятната си палитра от страхове бяха идеални и пред Душата щеше да се разкрие уникална възможност. Защото най-много страхове получаваха Душите, предопределени да достигнат най-голям запас от знание в животите си, което да надграждат със всяко следващо прераждане.

Последният изпит, чиято най-тежка фаза щеше да продължи повече от 4 години, започна.

Декември 2006 г.

Абракадабра

Тя обичаше вълшебствата,
които чезнеха от нашия свят:
дребен жест, подарък без повод, цитат,
затова я помолих да си покрие очите,
да се завърти на крак три пъти
и като стъпи, да протегне ръка.
Тя се оттласна и се засмя,
замая се доста, но устоя,
после ме потърси с длан
и вече не бях там.

Гонка

Избягай в гората,
крий се няколко дни,
и като чуеш, че идвам,
тичай колкото можеш,
но никога твърде далеч
или прекалено наблизо –
нужно е само да виждам
гърба ти и посоката,
в която отиваш.
Когато силите ти
стигнат предела,
спри с туптящо сърце,
обърни се към мен,
и ме остави
да сваля пръст от спусъка.

Вечеря за двама

Нощ,
дъжд,
улична лампа,
устни две –

събери всичко,
разбъркай
и ще получиш клише.

Ако се справиш добре,
ще е вкусно,
но един съвет:
не смесвай
мокри със сухи устни.

Не ти отива

Не ти отива да си сива,
да се свиваш, скриваш
и изстиваш,
но е истина, че от всичко
е най-малко привично
да си отиваш.

Миг от вечността

По традиция* на рождения ми ден обичам не само да получавам, но и да отправям поздрави. Наскоро станах на 30 и се готвех да напиша грандиозен текст, с който да отбележа повода и да ви пожелая разни неща.

Исках да започна с истории на хора, които на юбилеите си са вършели откачени неща. Историите щяха да прелеят плавно в момента, когато ми дойде идея да направя боса обиколка на Витоша и да финиширам на рождения ден. Щях да разкажа за първите ми тренировки, когато 5 извървяни километра бяха голямата работа и за болезненото откритие, че без туристически щеки на по-дълги разстояния ме очаква истински крах. В описанието на подготовката щях да включа и дилемата дали на прехода да спя в хамак, дали само по спален чувал или все пак да взема палатка. Специално място щях да отделя на рисковете и предпазването от набождания, охлузвания, натъртвания, изгаряния, ухапвания, ужилвания и още куп изненади, завършващи на „-ния“. Нямаше да пропусна и съветите на мой познат да не се захващам, защото в неговите разбирания ходенето бос се случва единствено на 300-годишна английска морава. После щеше да дойде големият ден, когато разтъпквах стъпала до чешмата в Бояна и реших да им правя снимки върху повърхностите, по които ще мина. Щяха да последват жената, която ми каза „поздравления“ малко преди Тихия кът; невръстният призрак, който плашеше минувачите за Владая, докато родителите му печаха кюфтета; покритата с борови иглички пътека до Кладница – сцена на най-красивия залез на Витоша; и жадните сърни в сутрешната мараня на язовир Студена. После щяха да дойдат изреченията за безкрайния, грапав и изпепеляващ асфалт към Чуйпетлово, който ме принуди с неохота да си обуя сандалите; за отчаянието, разочарованието и „майната му, ще ходя както дойде“ при спускането към Ярлово; и за притихналата в сумрака гора преди Ярема, където се спотайваха въображаеми зверове. Напрежението щеше да се покачва с вкочанените от росата стъпала на последната сутрин; с пробождащата болка в цялото тяло на всяка крачка след Железница; с окончателното обуване на два горящи желирани крайника някъде преди Бистрица; и да достигне апогея си с емоционалния вакуум обратно до Бояна, когато инстинктът за оцеляване беше единствената реалност.

Смятах да напиша всичко това с подбрани думи, щедри параграфи и вдъхновяващ финал, но по пътя за вкъщи осъзнах, че не е нужно. Обиколката на Витоша беше просто един миг, чиято най-голяма стойност се съдържа именно в случването му. Докато се унасях в леглото с чистите си крака, една мисъл ми се притече на помощ, за да оформи пожеланието ми към вас и традицията да не остане капо.

Ето я и нея с огромна благодарност:

Животът е миг от вечността. Желая ви да изпълните мига с вечност.


*Традицията досега:

2015 г. История за малките неща

2014 г. 1000 километра след оправданията

2013 г. в2про7и

2012 г. Фишът, актът, благодарността

Мило мое

Мило мое, къде си сега?

Дали си някъде в парка
и някой нежно докосва
твоята малка ръка,
която за първи път не отдръпваш?
Покорявате ли страшен връх
или танцувате до първи лъчи
без да си поемете дъх
и без да разплетете очи?
Разреваваш ли се от смях
от поредната му умна шега
или сте легнали в тревата
и радостно броите
колко точно ще паднат
тази нощ от звездите?

Чака ли пред теб скъпарско гурме?
Или тренирате вкуса си
по ъглите на далечни светове?
Пестиш ли си хапките?
Щедра ли си в обноските?
Продължаваш ли да държиш
да е всичко перфектно за гостите?
Плаща ли ти сметката?
Още ли не приемаш това?
Или човек се променя в името на…
Как казваше на нещото,
което още не мога да изрека?

Прегръщате ли се шумно
в някоя пътна отбивка,
в спа хотел в планината,
или на кораб на другия край на Земята?
Трептят ли около вас пламъци на свещи,
лежат ли по пода дрехи и вещи,
започнаха ли устните му те галят,
за да те затоплят и разпалят,
преплитат ли се в косите ти гъсти
белите му зъби и силните пръсти,
отърква в теб перфектно тяло
от всички известни и неизвести страни?
Кара ли те да забравяш думата „спри“?

Мило мое, къде си сега?

Защото аз съм тук – седя
до прозореца с чаша хладно кафе
и гледам празното канапе,
където всичкото
мило и мое
някога
бе.