От задните редове чу се „почивка“,
претъпканата зала притъмня
и тя пристъпи с усмивка
в бледия кръг светлина.
И така озарена на малката сцена,
им разказа за момент от детството,
когато със семейството тръгнали на море
в стара раздрънкана лада със задушно купе
и през деветте часа
от столицата до градчето със ситния пясък
и спокойните сини вълни
с тях се случили много беди.
Още преди да излязат на магистрала,
колата прегряла
и от честото спиране спукали гума,
но нямали резервна и крик,
само стъргалка за сняг и някакъв плик
с ръждясали гаечни ключове.
След известен период на закучване,
малко кавги и две-три случайни стечения,
в маранята, надвиснала над шосето,
изплувал ликът на морето.
Втурнали се дружно към плажа
в градските дрехи и без да се мажат
и се плацикали в чая солен
чак до края на безкрайния ден.
До вечерта тя изгоряла като рак
и три дни гледала морския бряг
изпъната като тъжна рапира
в сянката на малката квартира.
После сцената светна
и разкри осем човека
с тениски в различен цвят
и общ енергиен заряд
да скочат в пясъчник от вдъхновение
и заедно да се отплеснат
в неизвестните му владения.
Маслинено зеленото момиче с умислено чело
стъпи смело с четири стола,
разтвори ги на два реда в квадрат
и зарида от десния стол отзад.
Брадатият жълт мъж седна до нея,
прегърна я като че беше дръвче
и с глас на петгодишно момче
се зарече в конзолните си игри и колички,
че ще стигнат по-рано от всички
на коледната парти викторина
на випуска от детската градина.
Тъмносиният добре сложен мъж
скочи като пружина отведнъж,
просна се на предния стол вдясно,
прозина се бясно,
разхлаби си тесния колан,
грабна въображаем волан,
нагласи лоста за скоростта
и натисна рязко газта.
Светлосинята девойка с ярък кичур в косата
притича тежко и се мушна колата –
била бременна и тъкмо й потекли водите,
но мъжът ѝ прежълтял и плувнал в пот
думнал по лице на кухненския плот,
а тя сама със своите спазми,
звъняла по таксита разни,
но отказвали навред,
защото курсът бил само за два и шейсет.
Тюркоазената жена с черна къса коса
и сивия дългуч с мимики, държани под ключ,
минаха пред пълния автомобил,
решиха, че отдавна никой не го беше мил,
наизвадиха парцали, препарати, сапуни
и зачистиха с цинични думи.
Децата ревнаха със сълзи и сополи,
бъдещата майка простена и замърмори
като демон със запушен нос,
на шофьора му кипна благият сос
изхвърча навън и започна да храчи
по двамата ведри чистачи.
Черният здравеняк
се престори на простуден котак,
започна да се умилква
около клетата родилка,
на топло в краката ѝ се сгуши
и за респект й гризна ботуша.
Зеленият мъж с коса като цъфнала ръж
влезе последен и като божи син
се обърна към другите седем
със слова за смирение и страсти леки
и прекръсти по три пъти всеки.
Всичко угасна в ураган от ръкапляскания
и последва нов монолог.
Той отприщи пълноводен поток,
който с всеки смел ход
се насищаше с образи искано и искрено
театрални,
но някак напълно реални
като екстракт от живия живот,
гледан под прецизен сценичен микроскоп.
Имаше партиен претендент,
който с югоизточен акцент
оформяше реформа за безплатна храна
за всички пенсионери и деца
и поне по една почивка на година
на място по избор в чужбина.
Репортерката го попита
кой ще осигури парите,
но той игнорира въпроса
и продължи да си философства.
Имаше хипохондрик,
който виждаше в очния тик
витилиго с танцуваща чума,
хроничен девствен мъх
и поне седем години лош дъх.
Докторът му предписа рехабилитация
по планините на Източна Азия,
но болникът се сопна и присети,
че ще има по-добри ефекти,
ако цапне от раз
чаша сливова с топена свинска мас.
Имаше и гост в предаване за нестандартна храна,
който редеше мантри и нов вид капама.
Вместо пилешки бутчета, свинско и суджук,
той сложи тофу, елда и праз лук,
добави свободно отглеждани водорасли,
органична тиква
и затвори гърнето с молитва.
Водещият вкуси кулинарния хит
с префърцунени думи и фин апетит,
но миризмата му дойде доста
и повърна директно в лицето на госта.
Имаше и двойка,
която си обеща вечна любов
и младежът беше готов
да я консумира още в същия миг,
но девойката го възпря с вик и му се тросна,
че до брака ще карат само на постно.
Имаше какво ли не,
защото в тази импровизационна леярна
всяка дума беше вярна,
всеки ход – откритие
и всеки човек – главен архитект.
Играеха наравно осмина,
всеки с лична причина
да е част от този цветен отбор –
да даде отпор на зоната на комфорт
и леността от себе си да изтика;
да заглуши безпощадния глас на критика,
който кънти във всеки от нас;
да се забавлява
и от гърба си теглото на дните да сваля;
да открие своята си терапия
срещу хаос, студ и апатия,
за да бъде на всичко в живота готов…
Причини имаше много,
но над всички тях стоеше любов.
Любов към различията, потенциала и нуждите –
както личните, така и на ближните, а и на чуждите.
Любов да дадеш шанс
крачката да порасне в красив танц.
Любов в крепката вяра,
че човек е най-богат, когато дава.
Любов да кажеш „да“ на случващото се тук и сега.
И играеха, и играеха,
и енергията преливаше в ситуации и емоции
и те плаваха без страх във вълнуващите потоци
и никой не знаеше накъде точно отиваха,
но с любов заедно го откриваха.