Фишът, актът, благодарността

Изпълнен съм с благодарност.

Благодаря на полицая, който не ме глоби заради това, което направих.

Благодаря и на полицая, който ме глоби заради това, което не направих.

Провеждах важен, 5-секунден разговор, когато патрулката ненадейно се появи от една странична улица. Въпреки скоростната ми реакция да пресъздам заблуждаваща стойка, имитираща тази, в която бях, докато държах телефона, вече бе късно. Сирена, крайно вдясно, аварийки, документи за проверка. След кратката размяна на реплики с учтив и приятелски тон (чувствах се така все едно бях нахлузил перфектния poker face и се разхождах по терлици сред безветрено поле, изпълнено с пулсиращи в червена светлина бомби), полицаят, чието име не запомних, въпреки че се представи два пъти през това време, премина към същината на разговора:

Знаеш защо те спрях, нали?

(Влизам в задължителната роля на галфон). Мисля, че карах с нормална скорост. Не съм превишавал ограниченията.

Не е заради скоростта. Говореше по телефона.

(Няма смисъл от преструвки. Решавам да не се отдавам на махалото на неистината и да бъда максимално искрен). Да, но само за 5 секунди. Бързам да оставя едни неща, понеже е 5 без нещо и работно време на фирмата е към края си. Моята лента беше абсолютно чиста. Нито отпред, нито отзад, имаше някой. Внимавах, а и беше за толкова кратко.

Няма значение за  колко време е било. Ти говореше по телефона, докато шофираше. А това, според чл. 183, ал.4, т.6 от Закона за движение по пътищата, се наказва с глоба в размер на 50 лв…

(О, не) Ъхъ.

…и отнемане на 9 контролни точки.

(О, нееееееееееееееееееееееее)…

– Остани тук, докато ти напиша акта. След 20 мин ще съм готов с него и ще те извикам, за да го вземеш.

Полицаят се прибра в патрулката, а аз се отдадох на размишления, облегнат на отворения прозорец. Времето беше слънчево и спокойно (също като мен) и по никакъв начин не даваше индикации, че след по-малко от 30 минути щеше да се намръщи (за разлика от мен) и отприщи влошаващото си настроение под формата на жесток порой от водни талази и градушка. Приземният етаж на сравнително нова бизнес сграда щеше да започне да се наводнява и една чистачка самоотвержено, но безполезно, щеше да изрива настъпващите вълнички с лопата за сняг. Влюбени до скалп тийнейджъри щяха да се целуват нежно под дъжда напук на едрите капки и подгизващите кецове. Хора с апокалиптични настроения щяха да предвидят началото на края. Хиляди други, скрити зад стъклените стени на модерните си офиси и вглъбени в текущите си дела, щяха разсеяно да погледнат навън и веднага след това отново да се потопят задачите си. Котката ми щеше да продължи да спи, свита на кравай.

Доста преди да минат обявените 20 минути, от патрулката ме привикаха с клаксон. Пътят до съдийската скамейка се откри много по-скоро от очакваното. Приближих се до мястото отдясно на шофьора, облегнах се на прозореца и безмълвно зачаках неизбежното.

Чукчето се издигна до най-високата си точка…

– Борисе, виждам, че си шофьор отскоро. Още нямаш три години стаж, съответно нямаш и пълния набор от контролни точки. Ако сега ти взема тези девет, ще паднеш под критичния минимум.

…за един кратък миг остана напълно неподвижно там…

– Което ще рече, че като ти напиша акта, ще трябва да отидеш при инструктор и да изкараш няколко допълнителни часа, за да възстановиш част от отнетите точки.

…след което бавно, но непоколебимо, се устреми надолу с глухо свистене…

Но реших да не ти  го пиша. И това е изключение. Следващият път няма да завърши така. Вземи си поука. Купи си хендсфрий. Използвай го. Избягвай такива ситуации.

…и “пуф” – точно преди да удари плочката с безкомпромисна решителност, ненадейно изчезна в гъстата бяла мъгла на моето недоумение.

– Ето – вземи си документите. Това е от мен. Приятен следобед.

– (Това наистина ли се случва?). Благодаря ви. (Сплитам пръсти). Наистина ми беше за първи път. (Разплитам пръсти). Повече няма да се повтори.

Върнах се бавно към колата, разкъсван от въпроси, на които не можах да си дам адекватен отговор. Очаква ли се нещо от мен сега? Наистина ли всичко приключи или той иска да му се отблагодаря по някакъв начин? Бях чувал много истории за поощряване на полицейската благосклонност, но когато яйцето се търкулна опасно близо до седалището ми, се чувствах абсолютно безидеен как следва да постъпя. Седнах на шофьорското място и се взрях в огледалото за обратно виждане. Патрулката също ме гледаше и чакаше. Началните акорди от „Ecstasy of gold” в изпълнение на Metallica прокънтяха в съзнанието ми. Ами сега?

Изведнъж ми хрумна нещо. Реших да импровизирам и да се престоря на хищен бозайник от семейство кучета, притежаващ оранжева козина, дълга пухкава опашка, удължена остра муцуна и ценна кожа, който е престанал да съществува. Накратко – „Умрела лисица”. Зарових се безцелно в документите, започнах да изследвам с интерес съдържанието на полупразната жабка, пуснах два-три въображаеми смс-а. И еврика! Минути по-късно патрулката пусна предните светлини и отпраши в неизвестна посока. А аз направих едно от най-бавните си пълни йогийски дишания досега. Така и не разбрах дали полицаят е искал нещо или не. Не съжалявам, че не научих отговора.

В този момент получих първия искрен пристъп на благодарност за деня.

Но явно той не беше достатъчно силен и искрен, защото около 2 часа по-късно, на жълтите павета, поредният Чичко Полицай ми помаха със стоп палка. Крайно вдясно, аварийки, документи за проверка. Този път съвестта ми беше по-чиста и от девича сълза, проронена в лъчист августовски ден на брега на най-високото от Седемте рилски езера. Езикът ми се отприщи като мустанг, пуснат свобода:

– (Like a boss). Заповядайте шофьорската ми книжка и талона към нея. Тук някъде са и документите за гражданската отговорност. Момент. А, ето ги. Докато разглеждате документите вероятно ще забележите, че регистрационния номер в полицата не е същия като този на автомобила. Пояснявам. Преди време ни откраднаха една от табелите и я пуснахме за издирване. За съжаление не я откриха и се наложи да подадем документи за  нов номер. Доста бързо стана. Допълнението към полицата относно новия номер е ето тук. Каското е в папката под…

 Господин Кондев, знаете ли защо ви спрях?

(Мислено прехвърлям какво се е случвало в последните минути – не съм говорил по телефона, не съм засичал никой, нито пък съм минавал на червено или карал с висока скорост. Абсолютна сълза, че и дестилирана даже). Ами, не. 

Защото от първи август са въведени нови правила относно шофирането с включени светлини. След  тази дата те задължително трябва да са пуснати  през цялата година. Днес е 10-ти, а вашите светлини не са пуснати.

Мустангът изпръхтя и премина в лек тръс.

(Човек, защо не си четеше смс-ите? Да – онези, които допълнително получаваше след  потвърждението на плащането на таксата за Синя зона? Там съобщаваха именно за това. Сам си си виновен. Понякога не мога да се/те разбера). Така ли? Ами, за съжаление, не гледам много телевизия и явно съм пропуснал тази важна информация.

– Не по телевизията. Беше обнародвано в Държавен вестник.

– (Ама ти сериозно ли? Държавен вестник? Не, не трябва да се смея.  Добре, нека опитаме нещо различно). Добреее. А знаете ли, че преди малко ваши колеги ме спряха за рутинна проверка? Всичко беше наред. Дума не споменаха за светлините. Ако ми бяха казали за това изискване, сега нямаше да има повод за нашата среща.

– Не мога да отговарям за действията на мои колеги. Аз констатирах нарушение по чл. 70, ал.2, т.3 от Закона за движение по пътищата. За него се съставя фиш за глоба в размер на 20 лв. Можете да я платите в 7-дневен срок чрез пощенски запис в най-близката пощенска станция или чрез банков превод по сметката, посочена във фиша. Искам да ви помоля за личната ви карта.

Мустангът се спря. Не се чувстваше уморен, нито пък мислеше, че така стеклите се обстоятелства са спънали устрема му по някакъв начин. Просто предпочете за момент да погази в поток от тишина и даде думата на света.

Изчаках написването на фиша, взех го с усмивка и изпратих полицая с искрени пожелания за всичко най-добро. Завъртях ключа и потеглих. С пуснати светлини и телефон на почетно разстояние. И през ум не ми мина да запея “Fuck the police”.

Тогава получих втория искрен пристъп на благодарност за деня.

Полицаи са ме спирали и преди, но за първи път ме глобяваха. И то как! Актът щеше да ме ужили доста грубо и да повлече куп разправии след себе си – времеемки пътувания в провинцията, разходи, сблъсък с институции. В сравнение с акта, фишът ми изглеждаше като безобидно ухапване от комар, от което след броени дни няма да има и следа. Само блед спомен, може би.

По времето, когато се случи всичко това, бях обзет от едно нереално спокойствие. Не се уплаших. Не се държах предизвикателно. Не провокирах. Не се отдадох на негодувание. Не се самосъжалявах. Не изпадах в безсмислени пораженчески разсъждения от типа „Защо точно на мен се случи? Шиб***** куки нямат ли си друга, по-важна работа? Хората се избиват по пътищата и виновните се измъкват безнаказано, а те, видиш ли ги, ми правят проблем за някакви дребни неща”.

Нищо подобно. Просто се пуснах по създалото се течение от пространството на вариантите, свалил степента на важност на събитията до един абсолютен минимум, пределно спокоен и неподвластен на жадните за енергия махала, които хищно кръжаха наоколо. Не оцветявах ситуациите с излишни емоции, нито се водех от често пробутваните мнения какво представлявали полицаите в България. Концепцията си беше лично моя. Предпочетох да приема всичко като една игра и да се водя от моите представи какви биха могли да са правилата й. Дори вътрешно се радвах, защото през тези няколко часа непрекъснато осъзнавах, че попадайки в тези необичайни за мен ситуации, аз научавам много важни неща. (Препоръчвам ви да се запознаете с книгите от поредицата „Транссърфинг на реалността” на руския автор Вадим Зеланд, в които можете да намерите доста смислена информация по тези, а и по много други интересни теми).

Някъде тогава си припомних момент от една лекция по НЛП (невро-лигвистичното програмиране) преди време. Човекът, който обясняваше какво представлява този подход за общуване, личностно развитие и психотерапия, отбеляза нещо много важно, което се запечата в съзнанието ми. Kаза, че понятие като „отрицателен опит” не съществува в терминологията на НЛП. Всичко било обратна връзка. Дали тя ще се трансформира в нещо полезно (опит, от който да се поучим как по-ефективно да действаме в бъдещи ситуации) или в нещо пораженческо  (негодуване, че вечно другите са отговорни за незавидното ни положение), зависи от личния избор.

Аз избрах да се уча от опита и така се появи благодарността. И в този ден, в който преди 26 години поех първата си глътка въздух, искам да ви пожелая точно това.

Advertisements

2 thoughts on “Фишът, актът, благодарността

  1. Човек, ако за 2 спирания от полицаи можеш да напишеш това, то с нетърпение аз очаквам това което ще напишеш след като се върнеш от мурйету :)))

    Like

    1. Ами, Момак, то зависи от ситуацията и от поуката от нея, не толкова от самата продължителност. Иначе за морето – ще поживеем, ще видим. 😉

      Like

Уау или мяу? Как ти се стори?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s