Факсовете, факсовете.
Никога не спират.
Факсовете, факсовете.
Вечно ме намират.
Факсовете, факсовете.
Не ми дават мира.

Откъс от „Неизпятата песен на щастливите луди”

Беше ми, едно такова, нек’во ник’во. Бях напълно празен. Малко много ми се насъбра и леко ми стана тежко. Трябваше по-хлабаво да се стегна и да започна да спирам с това темпо. Да бързам бавно, защото твърде много време бях стоял седнал на меко. Първо да тръгна да ходя, после – да вървя да тичам и чак тогава – да бягам да летя. Да, ама не. Безкрайно не ми дремеше за пределното недоспиване. Или просто приемах нещата твърде сложно? Не съм убеден със сигурност. Но знам, че дълго се държах изкъсо и горе-долу по средата на декември, в един студен ден, прегрях и ми стана ясно, че в мен се стъмва. Невероятното стана възможно. Направо не осъзнавах как съм бил стъпил накриво. Мисълта ми прекъсваше непрекъснато. Усетих, че се чувствам изтощен. Време беше да спра да продължавам с този неправилен ритъм. Годините минаха и заминаха. Черното избледня. Ненастроението ми се разстрои. Сметнах, че е нужно да чета много и че трябва да гледам да видя още повече. Защото накъде тук или другаде надалеч, скритият смисъл очаква да бъде намерен. Като нищо ще изскочи нещо. Нека не забравяме да помним това. Сега и винаги. Струва ми се безценно.