Между Рая и Ади

Всичко започнало със свирка – тежка, пронизителна и директна като юмрук. От онези, които стриват съзнанието на пудра захар и го отвяват във всички посоки. Последвало петчасово клатене по железопътната линия, в края на която, като символ на всичко хубаво и ново в живота, се издигал градът с главно С. Превита под тежестта на сака, пълен с дрехи и храна за поне седмица, Рая слязла неохотно на перона. Срамувала се да пита за посоката и сама затърсила спирката на автобуса, който трябвало да я откара до общежитието. През целия път до новия си дом, а и дълго след това, незаглъхващият писък на влака тихо чоплел в раната ѝ, зейнала при раздялата с майка, брат и градчето, побирало калъпа на живота ѝ.

Гледах отсъстващите звезди през прозореца, а думите на Рая се плъзгаха в мен заедно глътките от петата бира. Чудех се с какво остроумие да отвърна на нейната компактна житейска история, когато се случи нещо извън контрола ми. Дясната ми ръка пусна халбата, отдръпна се от масата, изкачи облегалката на стола и предпазливо се лепна на гърба ѝ. Допирът до женско тяло подейства като катализатор на задрямалата ми мъжка природа. Сърцето ми се впусна в яростен спринт и отприщи спешни потоци от еритро, левко и тромбоцити към две основни направления – главата ми и другата ми глава. Пиян, сдухан и надървен на диамант гледах навън, неспособен да отроня и дума от извинението, което се кондензираше в устната ми кухина. Но така и не се наложи. Малка бледа ръка се намести като котка на чатала ми – точно там, където огънят беше най-силен, и не само че не се отдръпна, а и започна да ми го гали.

Първият ми път с Рая беше няколко седмици след това. След лекции я изпратих до входа на общежитието, където се заговорихме за тривиални неща. Стъмни се и дойде време да тръгвам. Тя предложи да изчакам с пожеланията за уикенда и първо да изпием по чаша чай в стаята ѝ. Приех с престорена изненада. Кълбовидна мълния с равен заряд страх и възбуда ме покоси и изгаряше по дългия път до седмия етаж. Стаята беше безупречно скромна – две легла, маса с мушама, разкривен гардероб. Рая включи нагревателната кана. Аз констатирах колко е топло и уютно. Тя сподели, че обича да шета. Аз я попитах свиква ли със София. Тя разкри, че всеки ден преоткривала чара ѝ. И така се измъчвахме с дежурни въпроси и отговори, докато изведнъж темите се изчерпаха. Налегна ни килотонна тишина, нарушена единствено от завиращата вода в каната. Който твърди, че тишината е висше блаженство и знае как да я постигнете – не му вярвайте, просто иска да ви вземе парите. Рая пое инициативата за втори път този ден:
– Одеве на входа…май малко ме надуха.
Джентълменът в мен се притече моментално на помощ. Седнах зад нея и замачках кльощавите ѝ рамене като виртуозен органист. Дишането ѝ се учести и вдъхна сила и смелост на пръстите ми, които тръгнаха надолу, а впоследствие и навътре. Тя замърка и не след дълго си показа ноктите. Нощта ни погълна лакомо и без задръжки.

След тази нощ започнахме да се консумираме на всеки две седмици – когато съквартирантката ѝ се прибереше на село. Винаги се срещахме там – на предпоследния етаж в блока с мръсно жълта фасада, от който се открива неповторима гледка към Ловния парк. С Рая беше като на свръхекспресна експедиция от Северния полюс до тропиците – ледените полета се превръщаха в топли влажни джунли по-бързо дори от мисълта на светлината. Не се измъчвахме с думи и прелюдии, а го вкарвахме по същество. Аз лягах по гръб, тя яхваше елхата и първичното повтаряемо движение беше всичко, което искахме да празнуваме. Леглото осъмваше в локва от страст, заслонена под зашеметените ни тела. Отивах за душ, тя отваряше прозорците широко и продухваше наводнения матрак със сешоара си. Винаги се къпеше, след като си тръгна. И с това следите от всичките агрегатни състояния на похотта биваха заличени до следващия път.

Всичко завършило с чукане – напористо, несекващо, грубо.  От онези, които оставят дробовете без дъх, изстрелват пулса в Млечния път и потапят косъмчетата по гърба с объркани вадички пот. Тласък след тласък, всеки по-яростен от предишния, секундите приближавали към неизбежната кулминация. Вратата изригнала изведнъж и едвам се задържала на пантите. Бащата на Ади връхлетял мъртво пиян. Грабнал четката от ръката ѝ, изхвърлил я през отворения прозорец, разпилял бурканчетата с боя и разкъсал платното, от което се усмихвало незавършено лице. Крещял ѝ, че не го уважава, защото си губи времето в безсмислени драсканици, вместо да си намери работа както всички нормални хора. Залюшкал се към стаята си и потънал в безпаметен сън. Ади напуснала дома си без да чувства каквото и да било и от близо година не била стъпвала там.

Димът се напластяваше тежко по стените на хола, разтърсван от гангстерски рап. Наведох се към нея, за да ме чуе по-добре и повиших гласа си почти до вик:
– Надявам се да си по-добре, Ади. Между другото, хубаво име.
– Идва от Адира, което значи „силна“ – отвърна и дръпна с удоволствие от цигарата си.
– Е, Адира… – погледнах я в очите, докато взимах цигарата от пръстите ѝ и дръпнах на свой ред – тази вечер няма да те оставя намира.
Изгледа ме сериозно за момент и прихна да се смее – не отнесено и безчувствено като напушените наоколо, а с открит и заразителен смях, типичен за добрите по сърце хора. Заля ме непоклатима увереност, че мацката ми е в кърпа вързана. Изведнъж лицето ѝ стана сериозно и затърси нещо в джоба си. Погледна си телефона и изхвърча навън толкова рязко, че повлече част от дима след себе си. Аз останах намясто и самочувствието ми, съживено от вчерашното опипване с Рая, започна да рисува картини на баснословни сексуални подвизи. Щях да седя там, да дърпам блажено от фаса и когато тя се появи отново – да атакувам право напред. Песните се занизаха една след друга, лицата около мен ставаха все по-разкривени, а димът започна да вади сълзи от очите ми. Сепнах се, че може да си е тръгнала и започнах да я търся из апартамента. В спалнята полуголи хора се въргаляха поголовно един връз друг, в кухнята самотен младеж топеше пръст в тенджера с повърнато, а банята, от която изтичаше вода, беше заключена отвътре. Открих я на балкона, вглъбена в мастилото над прозаичния квартал.
– Ади – поставих длан на кръста ѝ – аз много те…
Недочакала думите ми, тя се обърна, сгуши се в мен и заплака. Изфабрикуваната ми казановщина се изпари на момента. Прегърнах я и с другата ръка и останахме там по-дълго от вечността.

Първият ми път с Ади беше в деня след купона. Приготвях се да карам колело, когато ме потърси непознат номер. Включих на безшумен, но вибрацията не спираше. Някой имаше дяволски добра причина да чуе гласа ми.
– Обажда се „силното“ момиче от снощи.
– Ади?
– Като се заговорихме, ми бутна телефона си, за да ти запиша моя номер. После ми клипна. Помниш ли?
– Разбира се – излъгах.
– Значи помниш и какво направи за мен.
– Спасих те от биполярна кунг-фу панда.
– А освен това?
– Помагах ти с цигарата.
– Добре, а друго?
– Не ти пуснах ръка.
– Именно. Благодаря ти за подкрепата, а също и, че не ми пусна ръка в онзи много удобен момент.
– За мен беше чест цяла вечер да стискам зъби.
Тя се засмя по нейния неповторим начин и разговорът продължи още час.

Оттогава започнахме да се чуваме сравнително често и всеки път говорехме дълго, богато и по абсолютно всякакви теми – спорт, хипохондрия, туризъм, клюки, мастурбация, семейни драми, спомени от детството, клизми. Общуването ни се превърна в интелектуална наслада и приключение, в което всеки път откривахме нови богатства – остроумни шеги, прямота, интересни съчетания от думи. Обичах да сядам по турски и да слушам със затворени очи обстоятелствените ѝ монилози по дадена тема. В тези моменти си представях как тя застава пред мен със скалпел в ръка и го плъзва меко в челото ми все едно е зряло авокадо. Тръгва да реже през дясната скула, слепоочието, тила и останалата половина, без да се отклони от правата линия и без да пролее капка кръв. После хваща темето ми с много любов и дръпва нагоре. Чува се звук от разхерметизиране. Вътре мозъкът ми тупти като сърце. Тя го обгръща с ръце, поднася го към розовото си езиче си и бавно, много бавно, като охлюв върху сладолед Нирвана, го облизва точно по средата.

Януарският въздух изпълваше стаята с хлад и свежест. Като излязох от банята, Рая чакаше с неспокоен кичур коса между пръстите. Бях я склонил да ми пусне отзад и почувствах лека вина:
– Да не те заболя?
– Не.
– А какво има?
– Нищо.
Облякох се набързо, гледайки с неохота парцалите сняг през прозореца. Бях дехидратиран, гладен и замаян от умора и нямах търпение да се прибера, за да си обърна внимание. Казах довиждане до след две седмици и, докато излизах, тя ми призна. Искала да се виждаме по-често и да излизаме навън, за да правим и други неща. Обещах да ѝ пиша следобяда и бързо изчезнах в сумрачния коридор.

Ходенето до спирката ми подейства ободряващо. Автобусът пристигна веднага и се отпуснах по посока на движението. Както обикновено, нямах никакви конкретни планове за деня, но фактът не ми тежеше. Бях изпразнен от мисли и съдържание и поне за малко демонът на терзанията беше спрял да ме дъвче отвътре.

Няколко спирки по-късно телефонът ми иззвъня. Ади. С треперещ глас каза, че иска да говори с мен. Слязох, хванах първото такси и след половин балада на Фил Колинс бях там. Тя ме посрещна подпухнала от плач и с извинението, че не трябвало да я виждам такава. Опитала да се помири с баща ѝ. Върнала се тайно вкъщи, докато той бил на работа. Сготвила вкусна вечеря и зачакала. Той се зарадвал на изненадата. Разговаряли зряло и без напрежение. Било хубаво. Толкова хубаво, че тя приела да пийнат по бира. Бутилката му бързо пресъхнала. Последвала нова, и още една, и още една, и още една, и така до последната, която полупразна полетяла в лицето ѝ. Крехкото примирие се пръснало на съставните си атоми. Избягала, прибрала се и до сутрина напоявала възглавницата си с огорчение. Когато разказът ѝ приключи, нощта се бе завърнала. Предложи ми да пренощувам на дивана в хола, за да не тръгвам в снежната виелица. Вече се унасях, смазан под умора от всякакъв тип, когато чух приближаващи стъпки. Топлото ѝ тяло се намести под завивката за мен. Прошепна ми колко ѝ било хубаво да съм там, целуна ме нежно по врата и заспа. Сънят ме отмина и ме остави да се взирам в мрака наоколо.

На следващата сутрин слънцето беше разгонило облаците и проблясваше върху снежните преспи с обещания за прекрасен зимен ден. От периферията на Студентски град крехко момиче изпращаше съобщение след съобщение без да получи отговор. Когато такъв най-сетне дойде, съкрушени сълзи заляха лицето ѝ. В идеалния център друго момиче гледаше с пламнали очи как чашата ѝ с вода, на която бе открила кратка бележка, се разбиваше в отсрещната стена.

А недалеч от тях, погнат от призраците на онова чувство, заради което от незапомнени времена се извършваха подвизи, пееха песни и отнемаха човешки животи,…

…eдин мъж бягаше. Пак.

Историята се посвещава на всички мъже, които не знаят какво искат.

Започната е през октомври 2014 г. и е дописана за „Пощенска кутия за мръсни приказки 7“ (8-9 април 2016 г.), но не попада във финалната селекция.

Advertisements

Уау или мяу? Как ти се стори?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s