Неделният следобед е момент, предразполагащ към размишления как животът е едно колело и случилото се преди, рано или късно ще се случи отново. Пиех чай сред лавиците с книги и спокойствието на читалнята в Orange Center, когато песента на Боб Дилън ме изтръгна от тези мисли и ме запрати в други.
Дори животът да е сбор от циклични събития с подходящата нагласа, всеки един момент може да е уникален. От нас зависи.
Някой се беше досетил.
Месеци преди бума на виртуалното земеделие, статус-воайорството и зараждането на тенденцията количеството натрупани лайкове да се превърне във фактор за лична самооценка, някой заподозрял всичко това и се заел да материализира предприемчивите си мисли.
Така се родила идеята за изделие, което да залъже бъдещия масов глад за лайкове, но, за съжаление, прототипът бил откраднат.
Останала само една снимка, която е достатъчно красноречива от какъв шедьовър биде ощетен светът:
От половин година съм постоянен свидетел на завързани игри на тронове, кралски сблъсъци, вихрене на мечове и врански пиршества.
Съвсем скоро драконите ще се качат на сцената с валсова стъпка и нещата доста ще загрубеят, защото който затанцува с тях, го прави докрай.
На 14 ноември излиза петата книга от култовата епик фентъзи поредица „Песен за огън и лед” и вече нямам търпение да се хвана на хорото.
Задават се много безсънни нощи.
Едно, две, три…
Настоящата идея прескочи от безкрайното информационно поле в съзнанието ми твърде неочаквано. Поразходи се известно време, после подремна, а сега бодро потърква очи.
Седемдесет и две думи са предостатъчни за написването на какво ли не. Щом преминах психологическата бариера на първия пост, тук ще се появяват разнородни съчетания от слова. Повече смислени, отколкото обратното, надявам се.
Думите ми вече попривършват, затова ще кажа само „Добре дошли“.
…седемдесет и две.
Отвъд 72 думи 