Годините минути

POV

„Измислицата е истината в лъжата”
Стивън Кинг

– Правим каквото правим – разбираме се помежду си вторник привечер (в един вторник, малко по-специален от обичайното) – с единствената уговорка да пазим розите чисти.

След което колелото се завърта.

Когато се пресягам за чашата, поставена до абсолютно безсмисления декоративен сувенир, който бях получил като подарък, дланта ми близва дръжката на една ваза със сантиментална стойност за майка ми. Вазата рухва на ламинирания паркет с трясък и малка част от нея се отделя със скоростен бяг, за да бъде забравена на момента, но и за да задвижи събитията към неподозирани посоки минути по-късно.

В замъглените от отпечатъците ни стъклени приносители на неустойчиво настроение въздухът ту излиза, ту влиза, но предимно стои на почтително разстояние отвън.

Боса, тя става от дивана, навярно по-възрастен от нея с доста, и с успешно овладян зиг-заг тръгва към банята, тъпчейки се с шоколадова торта, наблъскана с консерванти. На третия завой малкото керамично парченце попада под изящното ѝ дясно ходило, за чийто пръсти биха се водили войни, стига разсъдъкът на света да не беше замъглен от страсти по смачкани правоъгълни хартийки, покрити с микробите на стотици тъжни ръце.

Тя подскача. Подскачам и аз. Подскачаме всички. И хаосът ни приема.

Господин „сигнално червена тениска с щампа Дяволът е в детайлите“ – този с мътните очи, който цяла вечер крие нещо под свивката на едната си ръка, се спъва в ръбестата букова маса и полита напред. Главата му катапултира купата с чипс, която се извърта грациозно във въздуха, изхвърляйки на всички страни тънки парчета с удавени в мазнина парчета картофи. Към вкуса на кетчуп хайнц се добавя и един с прекомерно съдържание на желязо, от който определени същества биха изпаднали в зверски екстаз.

Едно друго същество с маска от тонове грим, допреди секунди е следяло с надменно любопитство няколко добре оформени мускулни групи, изкрещява от ужас. Дълги евтини обещания за красота, покрили късите ѝ изгризани нокти, се впиват в гърба на изпружен като царевица младеж с лице от мазни съзвездия. Тънката му ръка я отблъсква неестествено силно, запращайки я към плоския екран, където един от нейните пластмасови първообрази грачи с нелеп плам. Закритият от изкуствена електриково зелена материя задник, който никога не е бил и никога не ще бъде дупе, се врязва в лицето на екрана.

Туп.

След туй трясък, писъци, искри, миризма на изгоряло, паника, блъсканица, няколко кичура по-малко, три посинени колена, една изгубена джапанка, строшен дисплей, раздран потник, ужасена котка, съседи по изтъркани нощници, заключена входна врата, паника с докторска дисертация, най-сладкия мръсен нощен въздух, таксиджии, хванали Господ за яката…и една спасена бутилка с купешко бяло вино.

– Защо го правим – питам единствения осмелил се да остане, докато сядаме на хладните стъпала пред блока – отбелязваме с истерия дни, доближаващи ни с поредната обиколка до скамейката, където един ден ще сме никому нужни? Защо болката в сърцата си я потушаваме с болка в един друг орган, който толкова много си пати от човешката обърканост и страх в днешно време? Защо допускаме до себе си хора, които ще ни предадат, заради едни голи лъскави обещания, жълти стотинки или места, препълнени с красиви одушевени кухини? Защо сме мълчаливи с тези, към които трябва да сме най-открити? Защо се потим фанатично за онези, които не биха ни дали и глътка вода повече от полагащото ни се? Защо тъй дълбоко тъпчем, и тъпчем, и тъпчем смущаващото ни недоволство към това, което сме, вместо да го пуснем да се разпилее по вятъра и започнем да се обичаме? Защо – питам го за последен път, въртейки в пръстите си някакво остро керамично парченце, боднало ме при сядането – животът ни живее, вместо ние да живеем него?

– Б’атле, б’атлееее, хахаха. Кой мо’е ти ка’е…знае…исе? – обръща се към мен с приглушен лудешки кикот, подавайки ми несръчно бутилката с вино– Ае, п’ег’ъщай я вече. Чше ѝ ‘ипсваш. Хаха. След което отведнъж се свлича в несвяст до решетката на магазинчето за зеленчуци. Хъркането му ми подсказва, че е жив и пред саморазрушителния му живот щеше да има още много помръкнали хоризонти.

Замислен отпивам от бутилката продължително. Тъкмо да отлепя устни от хладното ѝ успокояващо гърло и тялото ми отказва да се подчинява на волята, която досега ми бе служила вярно. Падам бавно назад, като есенно листо в безветрен ден, осъзнавайки смътно, че в думите му се криеше отговорът

(…КА знае…прегръщай я…ще ѝ липсваш…)

на въпроса, който ме човъркаше открай време, но остана незададен.

Угасващата угарка между пръстите на припадналия ми спящ събеседник е последното, което виждам, преди да затворя очи под грайфера на дългата нощ и да бъда обсебен отново от видения за някакво далечно място и време, една невъобразимо висока тъмна кула по средата на поле с пеещи рози, и един древен стрелец с печално лице, отварящ за пореден път вратата към своето минало.

Някъде горе, над входа с пощенските кутии, вечно задръстените с безполезни рекламни листовки; след първото междуетажно пространство и олющената жълта врата с надпис „Чоко е лайно”; точно на етажа, чиято врата никога не се заключва; пред полуоткрехнатия уморен апартамент; върху старото бюро, подарено ми от една добра покойна женица, розите изглеждат непокътнати. Само тънкия слой пепел върху листата и цветовете им подсказва, че нещо съществено бе започнало да се случва и изправяше уверено гръб.

(или, може би, „че”?)

Advertisements

Уау или мяу? Как ти се стори?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s