„Кее е по София?“

Ала все пак и тук
хора раждат се, дишат, мечтаят,
във тревоги и слънчеви дни
подир своето щастие бягат.
„Нашият град“

Ах, светът ни в тебе се оглежда
София, със хиляди съдби
и живеем със една надежда
дните ти да станат по-добри.
„София, моя любов“

Това е, като че, най-трудният въпрос, който някога са ми задавали.

В същата категория (но далеч под върха!) влизат също „С какво ще се похвалиш?“,  „Нещо интересно около теб?“, „Как сме?“, но „Кее е по София?“ (Как е в София?) е отправял най-сериозното предизвикателство към мен.

Може би защото не съм бил сигурен какво точно се пита в него или пък прекалено буквално съм разбирал смисъла му – честно казано – не зная. Зная само, че винаги ме е сковавал и съм отговарял неубедително с нещо от сорта „Знаеш как е“; „Ту така, ту иначе“, „Е, та, бива“; „Нормално“; или тишина. Която, на какъвто език или диалект да е изречена, е предпоставка за назряване на неудобство в човека, неизпълнил ангажимента си към развитието на разговора. Без значение моя полу-отговор, в по-голямата част от случаите някой услужливо е добавял (може би подозирайки, че зад лаконичността ми се крие нещо нарочно премълчано) „По си е убаво там, ле?“ или вариации. След което разговорът е поемал в други посоки.

До 17 септември 2013 г. (който ден, по някаква умилителна ирония на съдбата, е Денят на София) не се бях замислял истински върху горното. А тогава дори не бях в Столицата.

Факсчето ме удари с нежността на оловно гъше перо, докато извършвах една изключително релаксираща за съзнанието дейност, която, драги софиянци и несофиянци, не можем да заучим от лъскава книга или на семинар за безбожно много пари. Трябва да се размърдаме.

В един дъждовен ден взех автобус, пътувах 156 км (по стар стил) в югозападна посока, пих домашно вино, ядох гювеч от току-що набрани зеленчуци и за първи път от незнайно кога си легнах в 9.20 ч. вечерта. На следващия ден прозрението се самослучи.

Замислих се как бих отговорил в конкретния момент на Въпроса, който винаги ме е карал да се чувствам като първолак с проблеми в развитието:

Ами как…От няколко месеца вече хората протестират, защото им омръзна да им дават трохи, докато прасетата се въргалят в трюфели. От друга страна има хиляди, които живеят ден за ден, просто защото това е най-доброто на което са способни. За мен няма политика, партии. Сам съм за себе си.

Всеки ден има задръствания и ако си с кола, хем забравяш да стигнеш навреме, хем си припомняш думи, които по-принцип не би изричал. Има метро, което вече може да те отведе до по-голямата част от града, докато четеш книга или зяпаш пръстите на краката на някоя мацка. Обичам да ходя пеша, а като се застуди ще го мисля.

Построиха поредния МОЛ, за който казват, че е най-големият и най-красивият от всички досега. Пълно е с дупки – по улиците, в автобусите, в душите на хората. Голям град е, има възможности, ама бъка от противоречия.“

Този отговор би бил възможен единствено при разиграване на сценката в стерилните условия на моето прекалено романтично съзнание, затова посъкратих:

Ами как…Някои се събуждат, други ще спят вечно, аз много не се вълнувам какво става. Голяма е лудница, има начини да се избягва, но си трябват усилия. Няма да го познаете, макар че в някои отношения не е мръднал; поне има хляб.“

Не.

Там не говорим така. Не би имало смисъл да се обяснявам за каквото и да било или да звуча сложно, претенциозно, „по софиянски“, а да отговоря простичко, директно, по нашенски (тук се сетих за историята как човек от града отишъл в София и станал голямата работа. Един ден се върнал и гледайки едно подпряно на стената гребло, попитал „Какво е това?“. Приближавайки се, го настъпил по невнимание, то го фраснало в лицето и той изругал „Я че те йеба и в гриблото“).

Отговорът вече беше пред очите ми. Но преди да го разкрия, все пак прекалено романтичната ми душа си държи на своето, ще ви кажа как би ми се искало да подходя към него:

Не знам дали сам кажува̀л, ама сѐчи пач, като сам тука, о̀да на Го̀лак. За едни тава̀ место̀ може да е най-лошото в градо̀, за дру̀джи – най-у̀бавото. Некои о̀даа само долу, на гробищата, о̀ти ги мачи тава̀, дето е отмина̀ло и загубено. Нѐкои се качу̀ваа и по съ̀бите, до Кръ̀сто, за да се пораду̀ваа на гледката каф градо̀, полето, планината. Така е и по София – ни е по-у̀баво, ни е по-лошо…

Kѐето си го напрѐиш.“

Такива мисли ми минаваха, докато с обаждащи се болки в кръста и краката вадех прекрасни бели и червени картофи изпод леко влажната разложка пръст.

Advertisements

One thought on “„Кее е по София?“

Уау или мяу? Как ти се стори?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s