420 кила чиста реалност

Всичко това се случи в една сряда преди три седмици, докато предавахме хартия за вторични суровини някъде из Красна поляна.

Като спряхме баничарката на калния изронващ се цимент пред трафопоста, пригоден за изкупвателен пункт, отвътре излязоха двама чичковци. Общото в тях бяха напълно безличните им лица (поради роднинска връзка или чиста случайност), от които часове по-късно не помнех и квадратен сантиметър. Различното – единият от тях почти не лъхаше на спирт. Въпросният типаж през цялото време ни говореше с приятелски тон неща от сорта на „момчета това, момчета онова“ и ми насади усещането, че ролята му в сценката беше да ни хвърля прах в очите. Ще го наричам Премян, защото имена не разменихме, а и надушвах, че е човек на дребните квартални схеми. Другият ще е Любчо (Любчо-глупчо), понеже не блестеше с особени интелектуални заложби. Всъщност беше тъп като върха на бейзболна бухалка.

Килото хартия го взимаха за 10 стотинки. Малко ли беше това или много – нямаше особено значение за нас. Искахме единствено да се отървем от нея, че само прах събираше в склада.

Направихме индианска нишка. Аз и Митака вадим от баничарката, подаваме на Премян, а Любчо реди „архитектурата” вътре. Ръждясалият им кантар беше от време оно – от вида с две тежести – голямата за килограми, малката – за грамове. Под теглилките като истукана стоеше котка с улично потекло, която през цялото време се правеше, че не ни забелязва. Явно приемаше поста си за прекалено важен, за да раздава вниманието си на някакви си непознати с животи в пъти по-малко от нейните. Или просто не беше гладна.

Работехме тихо, а Премян или ни хвалеше колко много хартия сме закарали, или подканваше другия да го дава по-чевръсто, че „момчетата нямат цял ден да се размотават тука“.

След като нямаше на къде повече да трупаме, Любчо размести тежестите насам-натам и отиде до тезгяха, отделен от предната част на стаята с прозорци с неизмазана дървена рамка. Засуети се за химикалка, призовавайки благосклонността на съдбата с тихи псувни. Накрая я откри закачена в джоба на синьото си дочено горнище и, повтаряйки на глас, записа килограмите – 162. Подновихме индианската нишка, този път в посока към затворената каросерия до трафопоста, която ползваха за временно хранилище на изкупеното. Събираната по складове, домове, магазини и контейнери хартия от всякакъв вид и с разнородно предназначение, донесла бленувани стотинки на едни и незначителни левове на други, бе нахвърляна на хаотични купове.

Избутахме Любчо през железните врати и набързо нахвърляхме хартията. Започнахме да пълним кантара само тримата, защото нашия мерач и писар остана горе, за да наложи с трясъци и думкания своето специфично чувство за ред.

Пак бях втори в редицата, но вече на самия праг на стаичката, от където можех да я видя и усетя по-добре. Около достолепния кантар се търкаляха безброй уреди и инструменти в плачевно състояние – обвити в ръждиви струпеи, поправяни безброй пъти и недокоснати с години. Някои от тях се опираха в кантара, части от други се криеха под него. Нито нежната воня на котешки отходни продукти, нито изтънченaта смрад на манджи с тежки запръжки, нито дори тлъстите спиртни нотки не успяваха да нокаутират усещането ми, че това място миришеше на измама. Забързах темпото с идеята час по-скоро да приключим с нашите вторични занимания, за да захвърлим впечатленията без право на рециклиране.

Никога не съм бил по-далеч от истината.

Откъм панелките до трафопоста с клатушкане се задаваше някакъв мъж, облечен с дънки и черно яке. В една си ръка държеше стара Nokia “фенерче” с бели слушалки, затъкнати в ушните му канали. В другата – водка Савой. Двестаграмка, без капачка. Спря до нас, отпи от бутилката и ни заговори:
– Здрасти. Аз съм Коцето – подавайки дясната си ръка към мен
– Мръсен съм…
– Е, аз да не съм чист, бе – и си набута ръката в моята, която вежливо, но бързо, дръпнах и продължих да подавам купчинки на Премян.

Новодошлият явно прецени, че трудно би могъл да проведе диалог с моето мълчание и отиде по-близо до Митко, който вадеше хартия през страничната врата. Потупвайки го по рамото каза:
– Колко години си?
– 25.
– Аз съм на…Почти един път и половина по-голем от тебе.
– Евала.
– Т’ва 1.4 или 1.6 е, а? – поглеждайки към колата. Аз ги знам тея. Рено, нали?
– Да, Рено – отговори му Митко.
– Ама…ама колко е?
– Не знам, май 1.5.
– Ааа…75 или 90 кончета. Супер е – отпи отново и се разтърси в джоба си.

След няколко псувни по адрес на малшанса си, напипа това, което търсеше – визитка. Неговата визитка. Подаде я на Митко „ако случайно колата му даде проблем”. Правел двигатели, скоростни кутии и сервиз на Ситроен, Хонда, Ауди и Тойота. Сервизът бил някъде във Военна рампа – факт, който окончателно закопа обреченото му рекламно послание. Митко хвана картончето с връхчетата на пръстите си, а Коцето продължи по темата за служебната ни кола:
– Ааа и голем багажник. Знаеш ли, че аз, между другото, съм и рибарче и тука можем да си опънем палатката вътре. Такова…мога си хода на почивка. За мене това е мечта.
– Супер.
– Пийни си – подаде водката на Митко.
– Не, не, мерси.
– Пийни, бе.
– Не мога, на работа съм. Мерси.
– Ми, хубу – намести си слушалките и седна на пейката пред трафопоста.

Ние продължихме с товаренето мълчаливо. Тъкмо когато кантарът се напълни за втори път, Любчо скочи тромаво от каросерията и отиде да мери килограмите. Понамести тежестите и започна да се чуди. Така около две минути. Нервите на Премян не издържаха:
– Айде, бе, колко време ще те чакаме?
– Мм…ееемм…
– Е какво „ме, ме? Какво сложно има? Дебил.
– Са, де, са.
– Колко кила?
– 145.
– Пиши 145 и да ги качваме.

Коце не помръдваше от пейката. Седеше пиян със слушалки в уши и си пееше нещо, човъркайки в телефона. Изпусна го на плочките, където се разпиля на няколко части. Повече не му беше необходимо, за да започне отново:
– Ше ти еба майката и на тебе, бе. Са ше те ремонтирам набързо – и тръгна да го засилва в земята.

Някаква възрастна жена се приближи към него и го спря. Започна да му бута бутилката от устата и да му крещи защо не бил отишъл на работа. Хората го чакали, а той се наливал цял ден. Коце й каза да се разкара. Тя му наби един плесник по челото. Отскубна връзка ключове от дънките му, след това си замина. Той викна след нея:
– Еъъ, взема ми ключовете… Аз съм бил автокрадец, ма! Мислиш, че не мога да си отвора?

На отсрещната страна на улицата, над отворения преден капак на BMW, се вайкаше някакъв мъж. Коце започна да му крещи, както си седеше на пейката, ядосан от препирнята с майка си от преди секунди:
– Ааа беемве. Дупе, еби се – и започна да разпитва Премян дали го познава. Той му каза да бяга вече. Коце се стегна, остави си водката на земята, свали си слушалките и с наперен разкрач отиде да си офертира услугите на злополучния шофьор. Само след секунди се върна и продължи на висок глас в посока към улицата:
– Ше ми обяснява тоя на мене…
– Какво ти вика, Коце – попита го Премян през рамо.
– Какво…Ей, скъпи дънкиии, Лас Вегас! Еби се в гъза! Ааа, бегай бе – друго BMW задърпа авариралото към кварталния пазар. Коце не спираше да крещи, въртейки се на 180 градуса, сякаш за да го чуе целият квартал.

Междувременно напълнихме кантара отново, най-после за последно. Теглилките се съгласиха на 113 килограма. Любчо забърса носа си с показалец. Подостри молива с нож, оставяйки изрязаното по земята. С опакото на ръката си се забърса пак, покашля се и записа числото. С неохота започна да смята сбора на килограмите. „Сто плюс сто – двеста. Плюс сто – триста. Шейсе и две плюс четири и пет…” Аз и Митко се спогледахме, едвам сдържайки хилежа. Коце спря да крещи и заговори на Митко:
– Мене наеш ли, че са ме гърмели и бех в кома?
– Ами не.
– Да, бех два месеца в кома. Един ме гърме. Ама аз после като излезнах от кома, аз го вързах и аз го гърмех него. Разбираш ли?
– Даа. Супер. Така трябва. Така.
– 420 кила, момчета – включи се Премян, – ще отида да разваля парите ей там, че нямам дребни.
– Ти наеш ли, че аз съм бил полицай? – Коце продължи без да го е чул. – Ама имам повече дела срещу мене, отколкото награди – и се обърна към мен. – А бе, ти си много дълъг, бе. Играл ли си нещо?
– Не – излъгах, за да избегна потенциалния диалог.
– Като излязъл от каталог си. – За момент се замисли върху нещо и рязко смени посоката. – Ти. Бил ли си се. Някога?
– По принцип гледам да решавам нещата по други начини – отвърнах му искрено.
– Аха… – пак направи пауза, през която почти видях как в мътните му сини очи зъбните колеца на мисълта му опитваха да се напаснат едно с друго, след което продължи сякаш напълно трезвен  – Искаш ли да се сбиеш днеска?
– Защо? Нали сме приятели с тебе?
– Е, какво от това? Аз и с брат ми сме приятели, ама се маризим всеки ден и не ни пречи…
– Коце, остави момчетата – Премян се връщаше шляпайки в калта. – Готови сте, момчета, е ги парите.
– Да не ми приказваш така, ей! Колко пари му даде?
– 42 лева.
– Еееее! 42 лева! Аз ако имах 42 лева щех ли да съм тука??? А? Щех ли да говора с вас? – ядосан незнайно от какво, ни обърна гръб и със същата залитаща походка тръгна към блоковете.

Там може би щеше да открие други нищо неподозиращи хора, които като нас да станат неволни свидетели на поведението му, под което безспорно се криеше някаква уродлива лична драма. Нещо там вътре не просто го човъркаше, а хапеше, гризеше, плюскаше, изяждаше. Нещо не беше наред и повече никога нямаше да бъде. Жалко, защото по аурата на Коце няколко избледняващи прашинки задавено шепнеха за едно отдавна абортирано по-различно бъдеще. Малко хора се наливат до козирката от щастие. Безброй се давят в чашката, завлечени от неспособността си да бъдат по-големи от собствения си гнет.

Тези мисли узряха впоследствие. Тогава единственото важно нещо за нас беше да се ометем на мига от паралелния свят, в който неусетно нагазихме. Но с километрите така и не ми олекваше. Не ми олекна от вкусния закъснял обяд. Не ми олекна и от новата музика, която открих в Spotify. Не ми олекна и от ходенето пеш до вкъщи след работа. Не ми олекна и когато чух гласа ѝ. Не ми олекна и като се събудих на следващата сутрин и осъзнах, че до пътуването извън София остават само 2 дни. И досега, три седмици по-късно, не ми е олекнало.

Колкото и да се отдалечавам от битието на един квартален алкохолик, оцветено с десетките му лъжи и полуистини, все не ми олеква. Защото за пореден път осъзнах нещо, което винаги съм знаел.

Този му свят е шибаната ни реалност.

Advertisements

Уау или мяу? Как ти се стори?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s