Остават броени минути и за последен път ще се върна назад, толкова много назад, че ще стигна някъде далеч в бъдещето.

Варвари и цивилизовани

Представям си как в порядъчната ви фамилна къща съм изправен на съд пред многочленната комисия на твоето семейство. Баща ти, който се смее само на историите си от миналото, безупречната прическа на майка ти, добре облечените братя, сестри и всички останали роднини, имената на които вероятно ще си ми казвала доста пъти преди да запомня. Всички ще са сериозни и ще ме гледат в очите, докато баща ти разговаря с мен. Той ще изтъкне, че България не е подходящо място за отглеждане на първото дете на малкото му момиченце. Ще последва дълъг и убийствено аргументиран монолог защо смята така. Само аз ще забележа деликатното ти потрепване при изричането на най-големия ти алерген – думата „момиченце“. И това ще изгори последния мост към пресъхващия остров на дипломацията. Баща ти ще завърши с ледена увереност в правотата си, аз ще те хвана с топли ръце и в тишина по-дълбока и бекрайна от космоса ще те отведа от порядъчната ви къща до летището. И от там – в моята „варварска“ родина, където ще живеем малко по-трудно, но много по-свободни.

Вазата на раздора

Виждам и как ще оставиш вазата обратно на рафта и ще ме помолиш да си тръгнем от магазина веднага. По обратния път ще започна да ти разказвам за деня ми, а ти безучастно ще гледаш танца между снежинките и светлините през прозореца. Срещу въпросите ми за твоя ден и ситуацията след напускане на шефа ви ще получа половинчати и лишени от емоция отговори. И тогава ще премина по същество. Ще ти кажа, че пурпурното е последният цвят, в който бих си представил да бъде оцветена една ваза. Да, вярно, това ще е любимият ти цвят, но точно за ваза… По-скоро бих си представил пурпурна седалка за тоалетна. Разбира се, това ще бъде иронична шега, и, разбира се, тя ще бъде толкова безкрайно неуместна, че ще ми отговориш единствено с мразовит поглед. На вратата на апартамента неслучайно засегната ти натура случайно ще се докосне до нещо твърдо на пода и когато пуснеш осветлението, ще видиш не само своята пурпурна ваза, но още десетки други в различни цветове, размери и форми, препълнени с уханни цветя. Ще се втурнеш към мен яростна и прекрасна, и ще ме целунеш толкова силно, че ще залитна назад.

Най-вкусните еклери на Земята

София ще се готви за заслужена следобедна дрямка, а цъфналите липи ще крещят тихо в сетивата ни. Дългата борба между моята интригуваност и твоята срамежливост ще е била приключила с крехко примирие – съгласието ти да са разходиш из града с мен. Верен на обещанието ми вежливо ще те разведа из реновираната Витошка, ще ти покажа разкопките на Сердика и ще се изкачим до Александър Невски. Ще ти разкажа моята версия за историята на храма, в която ще се преплитат сюжети за динозаври, графичен дизайн и еклери. Обяснението на думата „еклер“ ще ми отнеме поне 10 минути, защото няма да успея да се сетя, че на английски е просто „éclair“. Ще ти призная, че това не е София, която искам да ти покажа. Ще ти посоча двата велосипеда, завързани на стойката пред общината и ще те попитам с преправен глас дали ще яздиш с мен към залеза. След като се съгласиш с най-обезоръжаващата усмивка в тази част на обозримата вселена, ще те преведа през тайните алеи и пътеки на Борисовата градина, Ловния парк и Южния парк, ще се качим до Бояна, която ще ни приветства в прохладните си прегръдки, ще се шмугнем под полите на Витоша и по серпентинените й бедра ще излезем на възвишение, което ще ни предложи София на длан. София, която искам да ти покажа. Ще говорим за живота, вселената и всичко останало, и когато някога се разделим, ще те поканя и утре. За да те заведа при най-вкусните еклери на Земята.

…

Но преди всичко това – преди смелите ни планове за бъдещето, преди да се научим виртуозно да изглаждаме съвместните ни проблеми и преди вечната първа разходка из пътища и пътеки, е редно да направим нещо друго.

Редно е първо да се запознаем.

Остават броени секунди. Ти излизаш от завоя и продължаваш нагоре по булеварда. Аз задъхано чакам на спирката и правя малката крачка напред, с която навлизам в твоята траектория. След няколко туптения на сърцето, си на въздишка от мен и изненадана вдигаш очи от екрана на телефона си. Аз се усмихвам и ти казвам:

– Hi. Nice to meet you. My name is…

И в този момент, точно в този момент, си глътвам езика и не мога да обеля и дума. Пространството около нас се просмуква в един безкраен мимолетен миг, в който без думи трябва да ти кажа всичко, което многократно съм ти казвал в мислите ми. Но не мога. Всичкото в мен е вцепенено като праисторически комар в парче кехлибар. Ти учтиво ми отвръщаш с усмивка, пожелаваш ми wonderful day и продължаваш по пътя си с име, мисли и бъдеще, които никога няма да узная.