Но какво, в крайна сметка, може да ме направи щастлив?

В конкретния момент ще е чаша кафе. Куцата сутрин може да подскочи единствено от капучино. Голямо, тлъсто капучино с толкова гъста пяна, че като извадя бъркалката, ще се образува пухено връхче. А защо не се освежа с разходка в парка? Кафето има навик да ме катапултира в стратосфера от нервност и необмислени думи и започвам да правя глупости. Обаче колкото и да е приятно в парка, ако не престана да мисля за драмите в офиса, каква разходка ще е това? Чакай, чакай. Факт е, че рядко попадам на добре направено кафе, но срещу подходящи думи и няколко лева мога да получа прилично такова. Струва ли си да пропилея шанса си заради едната, макар и съвършена, чаша кафе? Не, изобщо не си струва. Същото е и с разходката – винаги мога да реша да изляза за малко. Ако шапката ме стяга прекалено, ще взема отпуск. Светът няма да свърши за няколко дни. Най-много да се пораздруса и разтрещи, после всичко ще си е постарому.

Кафето, разходката и отпуската са хубави, но дребни неща и започвам да мисля, че щастието е нещо, което не се постига толкова лесно. Например нов дом. Факт е, че живея близо до центъра и със съквартирантите се разбираме добре. Обаче от булеварда бучи и е прашно, а стаята ми утесня. Трябва ми къща. Голяма нова къща в околните села и с южно изложение. Но как ще пътувам от и до голямата си нова къща? Не може всеки ден с колело, а автомобил нямам. Значи ще ми трябва и автомобил. Но така с къщата стават две неща. А забравих и нещо изключително важно – аз ненавиждам работата си. Някога вярвах, че да заравяш нос в цифри и сметки е престижно. И все още бих вярвал, ако бях къртица и приемах слепотата и миризмата на пръст за привилегии. Ето какво ще направя – ще си пожелая неприлично добре платена позиция в международна компания за софтуер. Така с един куршум ще отстрелям и хубавата работа, и къщата, и автомобила, и всичко останало, което си поискам.

Ще живея спокойно и нашироко, но като размисля, щастието не трябва да зависи от материални условия, защото рано или късно всичко си отива. Освен да захвърля суетата и да поискам онова непроменливо състояние, в което Буда разтворил всички ограничения в ума си? Милиони хора киснат в лотос и пелтечат мантри като папагали, упоени от мисълта, че ако не в този, то в някой следващ живот просветлението ще им лепне звучна целувка в третото око. Аз мога да имам това състояние по-лесно дори от мазна сутрешна баничка. Но каква е ползата от богат и реализиран вътрешен свят в страна на потиснатост и озлобление? Или трябва да се боря срещу статуквото или да се чупя от тук. Отлично знам, че никога не съм бил по кръстоносните походи срещу неправдите в живота, затова ще се оттегля в Тибет или Непал. Ще се отдам на прости радости в някой затънтен манастир, далеч от живота, който все те изкарва длъжен за нещо. Моето далечно щастие ще е истинско, но ще бъде ли то достатъчно, за да са щастливи хората, които ще оставя тук? А ако един ден тишината и аскетизма ми омръзнат, ще има ли кой да ме чака, когато се завърна в изоставената родина?

Малки неща, големи неща, никакви неща…Трябва да призная, че не виждам как мога да съм щастлив само с едно желание. Защо желанията не са три – попитах я още тогава – нали по три изпълнявате? Тя беше категорична – едно и толкоз. Загребах от потока и я занесох вкъщи. Поставих я в купа с чешмяна вода и й казах, че ще помисля малко. Мислех ден, два, после още много по толкова.

Преди седмица отидох развълнуван при нея и й казах, че най-после знам какво искам. Тя направи радостна обиколка в импровизирания си аквариум, спря на сантиметри от лицето ми и зачака. Реших…да си пожелая… много… – последната дума заседна на ръба на гърлото ми като възпалена трета сливица. Исках да кажа „здраве“, мамка му, наистина много го исках, но просто не можех. Защото тъкмо най-важната дума да цамбурне при нея, аз се почувствах като на изпит. Този изпит беше тест с един-единствен въпрос и няколко възможни отговора и звучеше така:

Какво значи здравето?

а) силен имунитет, за да си свиркам зиме и лете, когато грипът тръгне на лов;
б) защита от нервни сривове и душевни болести;
в) застраховка срещу инциденти като челен удар в дърво или задавяне с люспа от домат;
г) плосък корем, без значение какво и по колко ям и пия;
д) някои отговори са верни;
е) всички отговори са верни.

Капчици пот избиха на челото ми като челадинки след дъжд. Гърлото ми остана сухо.

Сега се прибирам с поредните няколко идеи. Трябва ми само още малко време. Зад всеки плюс се крият поне два минуса, затова ще разгледам желанията в детайли и ще преценя последствията от всяко от тях. После се надявам да реша окончателно.

Както предните дни, тя е вперила поглед във входната врата. Аз стоя на прага. Тя е на повърхността на водата в своята купа. И все още чака отговора ми – с обърнат към тавана корем и стъклени очи.

–

Провокирано и написано за Пощенска кутия за приказки, тема „Златната рибка“.