Един ден в битиела

bob

Вторник, шест сутринта. Точно четири дни до старта на обиколката на Витоша. Събуждам се от повтарящия се кошмар, че отивам на състезанието без стартов номер и не ми позволяват да участвам. Прекалено рано е за ставане, но повече няма да мога да заспя. Прехвърлям няколко страници от Човек на име Уве. Книгата е свежа, но сега не ми се чете. Въртя се наляво-надясно, пия вода от филтърната кана, после се въртя още. Минавам мислено през деня. Ще отида на работа с колелото, ще работя, след това ще откарам колелото на сервиз. За състезанието искам да сменя дискове и накладки, за да спирам по-добре. Вземам душ и зареждам кафеварката. Отивам до денонощния магазин с маратонките, които са ми само за квартала. Купувам разни неща. Връщам се и закусвам с препечени филии с тахан и мед. В бързането разливам готовото кафе в паркета. За мен остават глътка-две. На асансьора осъзнавам, че от месеци не съм обръщал внимание здравеца. Връщам се на пръсти, защото ме мързи да се събувам, поливам го с два галона хладка вода и завъртам педалите смело, че е малко преди девет.

Както винаги закъснявам. В офиса – имейли. Второ кафе и още имейли. По принцип прекарвам деня почти изцяло тук, напълно отдаден на моя Основен клиент, но днес се налага да помогна на Колежка 2, като свърша разни неща навън. Денят ми започва да се оформя така: отивам до Архитект 1 за Документ с печат и подпис (като по път оставям колелото в сервиза); занасям Документ на Архитект 2 за неговите печат и подпис; завеждам готовия Документ с подписи и печати в общината; минавам през офиса на моя Основен клиент да занеса и обсъдим мостри на подаръци за Събитие през юли; на връщане в офиса взимам куфари за събитие на Колежка 3.

Събирам всичките необходими хартии и с Колежка 2 слизаме до банкомата за най-важната хартия. Архитект 2 обеща да ни съдейства срещу сума Хикс, която се превърна в Хикс плюс двайсет процента заради фактурата. Ние изискваме фактури винаги, защото за нас прозрачността е водещ приоритет.

(Тук искам да отбележа, че настоящата история не е поръчкова. Тя е базирана на случките и преживяванията ми през съответния ден, както и на досегашния ми опит на работното място. Макар че съм в рекламата от известно време, и около нея постоянно се навъртят хрътки като пиара и разни други неща, които до ден днешен не разбирам и не искам да разбера, единствената цел на написаното е то просто да бъде написано.)

Вземам сума Хикс плюс двайсет процента, скачам в Баничарка 1 (синьо-зелена, с педал за газта, който зацепва някъде след средата) и я закарвам пред склада. Задните седалки на Баничарка 1 са свалени, за да увеличат капацитета на багажника. В него се въргалят калъфи за брандирани стени, пръчки за знамена, листовки, пликове с дрехи, избушени кашони, празни пластмасови бутилки и може би пакет елда, ако се разтърся по-добре. Колега 1 каза, че оставил Баничарка 1 така, защото на събитието днес сутринта си сецнал кръста с тежестите от шатрата, и, ако катунът не ми пречи, да не го разтоварвам. Измествам всичко вляво, за да освободя място за колелото. Вмъквам го внимателно, но не ми достигат десетина сантиметра за задната гума. Бутвам го леко, после силно, и в двата случая не поддава. Нещо черно и кожено между предните седалки е запречило гумата. Звъня на Колега 1. Той потвърждава, че Промоутърка X си е забравила чантата. ОК, де. Слагам я на предната седалка, намествам байка и след двайсетина минути го оставям в сервиза на Красно село с уговорката да ми звъннат на личния номер, като разберат какво и за колко. До срещата с Архитект 1 на Съдебната палата остава малко. Преди да потегля, ми звъни Организатор на събитие през юли. Спешнотии, да се видим. Кога? Късния следобяд днес. Къде? На Локация на събитие през юли. ОК, да се видим. Дамската чанта започва да звъни със „снимката виж ми, хаштаг аре фак за всички бивши“. Позволявам си да я отворя и погледна. Айфон седмица, на екрана някой си Митака. Пак звъня на Колега 1. Брат, тука е жега – телефонът не се спира, какво правим? Сега ще звънна на Супервайзър и ще ти кажа. Благодаря ти, до скоро. Потеглям. Звъни ми Архитект 1. Плановете ѝ се променили и вече не била в центъра. Да се срещнем на спирката на метрото в Младост 1, от страната на пазара, не откъм дюнерите. ОК, да се срещнем. Врът-врът по уличките и излизам на Бъкстон в посока Околовръстното. Звъни ми Архитект 2. Ами не можем да ви издадем фактура с касова бележка. Добре, а какво можете? Можем фактура по банков път. ОК, фактура по банков път. Но има проблем. Какъв проблем? Не можем да положим печат и подпис на Документ, докато не видим плащането по банков път. Нямаме време за банков път, защото вече съм на път, Архитект 1 ме чака, след което идвам при теб с Документ и сума Хикс плюс двайсет процента, подпис, печат, плащам кеш и, когато видите парите по банков път, ще ми върнеш кеша, ОК? Става. Добре, ще се чуем след час. Стъпвам на Околовръстното. Отново Архитект 1. Почти там съм, а Вие? Аз съм на десет минути. Ау, десет минути, добре, чакам Ви десет минути. ОК, до след малко. Педалът – до ламарината. Задминавам Макдоналдс и смътно се сещам, че наоколо има камера и не карам само с осемдесет. Здраве да е. Ляво-дясно, без мигач. Драгалевци, Симеоново, спускам се по Климент Охридски и ми звъни Супервайзър. Аз тук за чантата на момичето. ОК, аз карам към спирката на метрото на Младост 1. Къде да се чакаме? От страната на пазара, не откъм дюнерите. Добре, идваме. Спирам на аварийки на метри от спирката на градския транспорт с ясното съзнание, че съм тъпанар, и ако сега Колежка 1 ме види, ще ме оглозга до кокал като пираня след великденски пости. Откриваме се с Архитект 1. Документ с нейните печат и подпис е перфектен. Казвам ѝ да изчака за секунда. От седалката до шофьора измъквам голяма кутия с бонбони Мерси (взети с фактура) и я връчвам с огромна благодарност. Тя е приятно изненадана, но признава, че се пази от сладкото, защото лесно ѝ се лепи. Предлагам ѝ да подари бонбоните на някой, който не ѝ е по сърце, за да се лепи лесно на него. Архитект 1 се отдалечава, аз взимам забравената чанта и я държа като реликва. Този път мелодията стига някъде до „мишка такава, напускай и трай си“. Супервайзър спира зад Баничарка 1. В колата му – Промоутърка 1 и Промоутърка 2, като не съм сигурен коя коя е. Облечени са в червено-жълто впито трико, колкото да се каже, че са облечени. Промоутърка 1 слиза от задната седалка с прическа, устни и както си трябва, а аз смътно си мисля разни неща. Мисля си как едно време правех топчета от мокета вкъщи и баща ми удряше тавана от радост по чудесата на Стоичков и сие по терените на Америка, а тези двете най-вероятно са били просто вял нагон в слабините на младите им родители, които още не са се познавали. Промоутърка 1 взима чантата с едва чуто благодаря, врътва си дупенцето и обратно към колите. През това време аутотюнът от чантата нарежда „път направете, чу ме отлично, просто не ставаш, нищо лично“.

Време е за Архитект 2. Уговаряме се, че до няколко минути ще ме чака с черна чанта на входа на новия корпус на УАСГ. Пускам се по наклона на Драган Цанков, но в унеса пропускам единствената правилна отбивка. Пътят ме извежда на Графа, в чиито пресечки ме чакат поредица от знаци за направо и вляво, но нито един в моята посока. Врът-врът, някак си стигам до университета. Аварийки, ключ и спринт към мъжа с черна чанта на входа. Добър ден и извинявайте, че закъснях. Моля? Не говорих ли с Вас преди малко? Не. Добре, а това ли е новият корпус? Нямам представа и моля да ме оставиш. ОК, оставям те. Под козирката – друг човек с черна чанта. С Вас ли говорих преди малко? Ъхъ, хайде. Докато се качваме с разкатания асансьор, ми звъни Колежка 2. Пита ме дали мога да отида до близката метростанция. Защо? Имаме проблем. Какъв? Някой е снимал кофите за боклук, препълнени с бутилки от соковете, които раздавахме вчера, и качил снимката в Забелязано в София. И? И драма, яко хейт във Фейсбук и клиентът иска обяснение. Нали осигуряваме кофи за боклук на събитието? Да, както и почистване на района около него, но клиентът иска обяснение. Но нали ние не сме отговорни за това кога, къде и как хората си хвърлят бутилките? Разбира се, че не сме, но клиентът иска обяснение, затова моля да снимаш кофите, които вече трябва да са изчистени. ОК, само да приключа тук. Много мерси. Архитект 2 ме въвежда в кабинет с интериор и въздух, непроменяни от десетилетия. Попълва чинно Документ с печат и подпис от Архитект 1, както и фактурата по банков път за сума Хикс плюс двайсет процента. Въртя се на триста и шейсет градуса, удивен от впечатляващата гледка към София. Той изсумтява и започва монотонна реч как стоят нещата, кое е редно и кое не, както и защо простата хартия в ръцете му е плод на усилия и време, който плод няма как да бъде откъснат даром. Мълча и се съгласявам с всичко казано, защото и моето време е ценно. След монолога ни си тръгвам с перфектно попълнен Документ с печати и подписи, фактура за сума Хикс плюс двайсет процента по банков път и, за голяма моя изненада, непожелан кеш Хикс плюс двайсет процента. Ходи разбери какви ги строят в главите си архитектите…

Оставям Документ с печати и подписи в Баничарка 1. Малко съм прегладнял и в Добрев на площад Журналист поръчвам сок от бъз и сандвич със сирена. Момичето ме пита с какъв хляб да е. Не мога да взема решение и ѝ казвам да е по нейна преценка. Двете ѝ колежки тихо се кискат. После ме пита дали искам медена горчица. Пак ѝ казвам по нейна преценка. Онези пак се кискат. Така и не разбирам защо. Плащам и отивам на обръщалото на трамваите. Сядам на свободна пейка. След малко як мъжага в работни дрехи се настанява до мен без да ме пита. На съседната пейка сядат още трима като него. Всички обсъждат как от другата страна на площада някаква жена купува маратонки на черно от някакъв циганин. Поглеждам натам под прикритието на слънчевите очила. Маратонките всъщност са сандали, но циганинът си е циганин. Мъжагите говорят по начин, който ме връща във времето, когато живеех в къща и смятах Благоевград за Ню Йорк на Балканите. Питам ги откъде са. Якоруда. Аз съм от Разлог. Следва разговор, който няма да пресъздавам, защото сте го чували хиляди пъти – този за малкия град с разсипана индустрия и роднините, пръснати по София и света.

На път за метростанцията ми звъни Колега 1. Къде си, брат? Ами на УАСГ. Чакай ме там, идвам до десет минути. Защо? Клиентът иска спешно да му закарам катуна от багажника. И как да стане, като имам още работа? Споко, идвам с Баничарка 2 (бяла като лебед и може да вози до седем човека накуп). ОК, идвай. Снимам вече празните кофи и ги изпращам на Колежка 2. Докато се върна, Баничарка 2 вече спира на отсрещната страна на улицата и от нея излизат Колеги от 1 до 3. Колега 1 е прегърбен заради сецването и ръси шеги като левент на сеитба. Колега 2 не е много по-добре – куца, защото пак е ритал не само футболната топка, но в типичния си стил трескаво се втурва да помага. Колега 3 е непроницаем зад огледалните си очила и устни в хоризонтална линия. Аз, в качеството ми на Лирически герой, не знам как изглеждам отстрани. Претоварваме за секунди през релси, павета и движещи се коли, чао, чао и мръсна газ в противоположни посоки. В центъра паркирам на синята зона пред хотел Рила. Облягам се на Баничарка 1 като каубой и пускам смс за синя зона. Захладняло е и небето се надипля с облаци. Следващата ми цел е да заведа бумагите заедно с Документ с печати и подписи в направление Архитектура и градоустройство или накратко НАГ.

(НАГ са звено към Столична община и играта с тях е следната – ти не си връзкар, а произволна организация, която иска да направи събитие с преместваем обект – тента, шатра, сцена и подобни. Дори и да имаш принципно разрешение за събитието от общината, без да предоставиш необходимите документи пред НАГ за използваните съоръжения и без да получиш изрично съгласие за тях, просто нямаш събитие. Преди години процедурата по одобрение била много по-лека, направо песен, но всичко се променило, когато някакъв келеш се пребил в недобре обезопасена зона на събитие на НДК. За да си върже гащите, Общината стегнала примката на изискванията за вадене на разрешения за преместваеми обекти. Стегнала я дотолкова, че от тогава пътищата между НАГ и желаещите да правят събития на открито в София редовно се асфалтират със сълзи и сополи.)

В чакалнята на деловодството подготвям документите – молба, схеми за разполагане, декларация за монтаж, съгласувателно писмо. И най-важния документ – учтивостта. В общината трябва да си учтив. Никой не харесва някой, който си развява документите и егото като байрак и само иска и изисква. Учтивост. Защото едно „не“ от хората зад гишетата ти шкартира от раз великата идея за инсталация, флашмоб или спешъл ивент, които толкова дълго и напоително си брейнстормвал с хора, обичащи да се замерват с чуждици. Приемат документите и ми издават номер, с който да проверявам движението по молбата. Хрумва ми, че мога да свърша и още нещо, защото с НАГ човек трябва да има повече от едно на ум. Преди години подготвяхме голямо събитие и в продължение на месец Госпожа архитект по рекламата ни връща документите за допълване общо седем пъти. В деня преди събитието аз – човек, що-годе уравновесен и стремящ се да подхожда с разбиране в ситуациите, звъня на Госпожа архитект по рекламата и я питам по кое време на деня ще е удобно да отида за готовото разрешение. Ами не е готово, трябва да предоставите и план за евакуация на шатрата. Следва тишина, в която бавно, като в сън, виждам как телефонът тръгва да се отдалечава от мен напук на всякаква воля и разум, спира на педя от устата ми за един безкраен миг и мигът, заедно с учтивостта и тем подобни, се пръсва на съставните си стотни от зверско излайване. Крещя по дисплея на телефона. Крещя, както съм си позволявал не повече от два-три пъти през живота. Крещя срещу цялата безразлична тромавост на системата и пречките пред честния човек, който опитва да си свърши работата по каналния ред. Крещя, а на отсрещната страна Госпожа архитект по рекламата слуша. Крещя още малко, после учтивостта се завръща и абсорбира червената мъгла в главата ми. Заради този случай, а и десетки други, сега искам да се срещна с Госпожа архитект по рекламата и да се уверя, че всичко е наред. Не просто наред, а наистина наред. През фолираните стъклени стени на кабинета ѝ виждам, че вътре свети. Почуквам няколко пъти, като след всяко почукване тишината става все по-красноречива. Тръгвам си с поглед, обърнат назад, и надежда, че ще видя как строгото ѝ лице ще надзърне между стъклата. Много хора не я харесват, защото е костелив орех и не цепи басма никому, но аз съм убеден, че и под нейната черупка има памуче, напоено с есенцията на добрия човек. Вратата остава затворена, а навън вече вали.

В подлеза на Сердика усещам онова познато състояние, като че плувам в желе. Желе се римува с кафе, при това много добре, а точно сега, с и без извинение, направо ще се ебе. Гледам часа – минава четири. Късничко е за кофеин, че и за куфари. Питам Колежка 3 дали това с куфарите може да се отложи. Споко, може. Супер. На излизане съм в сериозна дилема. Пия ли кафе, качественият сън заминава. Не пия ли, качественият аз заминава. В това отношение дъждът ми помага. Капките са едри, тежки и студени. Кълват ме без жал и хич не ги е еня за копията на ценните документи, които заслонявам навити на руло под мишница. Ускорявам крачка, а на последната пресечка спринтирам. Лъвски скок и съм в Баничарка 1. Взимам си дъх и звъня на Основен клиент за мострите. Заето. Проверявам си личния телефон – от сервиза не са ме търсели, батерията е на крайно червено, във Фейсбук – видео с котенца. Скролвам малко. Пак звъня. Заето. Ами сега? До срещата с Организатор на събитие през юли има към час и нещо. Куфарите са далече. Основен клиент не вдига. Пак Фейсбук. Скролвам дълго и машинално. Баси, някой вече е ходил в Лефкада. По някое време трясва жесток гръм, който ме избутва от желето и статията за пияния швед и изританата камериерка. Звъня трети път. Трето заето. Ами щом не вдига, ще се самопоканя. Така и така нося мострите. Врът-врът и съм на задръстването на жълтите павета. Точно в 16:27 ч. батерията на личния ми телефон умира. Стигам в офиса на Основен клиент след радио реклами за фолк клуб, магазини за мебели с големи отстъпки и нещо за отслабване. Представям се на рецепция. Добър ден, днес госпожата отсъства. В този случай мога ли да ти оставя чантата и да ѝ я предадеш? Не можете, защото не сме предупредени за нея. Спокойно, не е бомба. Разбирам Ви, но тук е обща рецепция и, ако пратката не дойде, адресирана по куриер, или не сме предупредени за нея, не можем да я приемем. Значи не мога да я оставя? Тук – не, но може да я оставите в офиса им. ОК, да я оставя. Момичето ме завежда до офиса през лабиринт от стъклени аквариуми. В един от тях, на голяма дълга маса, рамо до рамо седят десетина човека. Всички мълчат и зяпат в лаптопите. Искам да им изкрещя да се събудят, но се сещам, че самият аз съм като тях – един от многото корпоративни композитори на имейли. Оставям мострите и обратно към рецепция се сещам нещо. Вадя си личния телефон и го разклащам пред секретарката. Мода ли да те помоля за нещо? Разбира се. Падна ми батерията, а чакам важно обаждане, можеш ли да отвориш един сайт и да ми кажеш телефона им? Кой е сайтът? Джестър, пише се джей, и, ес, ти, и, ар. Джестър байк шоп? Да, точно. На излизане от офиса на Основен клиент става точно това, което очаквам – звъни ми Основен клиент. Ало. Извинявай, бях в обучение. Няма проблем, звънях за мострите, но ги оставих в офиса ви. Добре, другата седмица трябва да се видим. За Събитие през юли? Не, за да ви брифирам. Супер, за какво? За Тимбилдинг в края на юни, Малка промоция през юли, Голяма промоция от средата на юли до август, Събитие през септември и всички неща, които пропускам. ОК, да ни брифираш. Връщам се в Баничарка 1 и звъня на Марто от Джестър. Колелото ми още не е готово, ще ме потърси по-късно. Слънцето се показва отново и пече сякаш никога не е валяло, сякаш никога няма да спре да пече. До следващата среща има достатъчно време. Вдигам на втора предавка и спокойно се насочвам към Локация на събитие през юли.

Малко подранявам, той малко закъснява, но след един рекламен блок вече сме където трябва и разговаряме. Баровете са там, фууд кортът е там, тук има базар и малко по-нататък предлагам да сте вие. А сцената накъде гледа? В посока към баровете. И се падаме малко встрани от нея? Точно така. Но видимостта е добра? Видимостта е отлична. Хора минават ли? Разбира се, тук е основен поток, минават, разглеждат базара и се разполагат по полянката наоколо. Значи мястото е добро? Мястото е отлично, затова ви предлагам да сте тук. ОК, да сме тук. Колко ток ви трябва? Kато за няколко тостера, вие откъде го взимате? От два агрегата зад сцената. Няма ядове значи. Сядаме за по едно на близкия бар. Той поръчва аперол с много лед, аз вода, при това топла. Бобка, добре ли си, каква е тая вода? Супер съм, друго не ми се пие. Разказва ми за себе си – бил музикант, после работил дълго време с разни светила по радиата, след това започнал да се занимава със Събитие през юли. Включвам се вяло в разговора с коментари и въпроси. Освен за колелото, състезанието и че не съм от София, почти не говоря за себе си. Интересно ми е, но просто не ми се говори. Преди време се притеснявах да не създавам впечатление на скучен събеседник. Вече не се притеснявам. Ако има какво да кажа – говоря, ако няма – мълча. „Каквото-такова“, както обича да казва Колега 3, когато не е непроницаем зад огледални очила и хоризонтални устни. Аперолът е към края си, разговорът – също. Поглеждам служебния телефон – пропуснато от Марто от Джестър. Връщам обаждане. Здравей, аз съм момчето със шокблейза. Здрасти. Колко кинта? Игрек кинта. Уоу, това е почти двойно на каквото очаквах. Ами дисковете са толкова, накладките – толкова, преходниците – толкова и толкова за труда. ОК, да е толкова. Да ги сменям значи? Абсолютно, сменяй ги и благодаря. Ако в този момент размишлявах банално, бих разсъдил, че кеф цена няма, но само си го помислям, без да го мисля наистина.

Стигам до офиса изненадващо бързо, макар че задръстването дава най-доброто от себе си. Малко след седем в стаята работят само климатиците. Част от колегите са си тръгнали, други са по събития. Изкушавам се да не си проверя имейлите. Проверявам ги. Имам петнайсетина непрочетени, два от които спам. Никой не е на умирачка. Слагам слушалките и тръгвам по малките улички към трамвая. Почти не срещам хора по пътя. Спирката е огряна в злато и след дъжда се носи свеж аромат. В краката ми съзирам охлюв, устремен към ръба на бордюра. Накъде си тръгнало, приятелче? Местя го на безопасно място в тревата, докато трамваят приближава с тихо свистене. В ушите ми Хозиър зове някой да го заведе на църква и реди амин след амин. Аз пък искам да се прибера вкъщи и да изчистя сухия здравец, за да покарат новите стръкове. Отвътре ми е леко, макар и без църква. Днес май се обичам в работата.

Advertisements

One thought on “Един ден в битиела

Уау или мяу? Как ти се стори?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s