Автор: Boris Kondev

До миналия уикенд (26-27.01.2013) впечатленията ми за Витоша относно възможности за каране на сноуборд и ски бяха доста ограничени. И пределно погрешни, както се убедих през тези два дни. Преди да стигна до тях, ще направя една ретроспекция.

От момента, в който зимните спортове престанаха да бъдат онези неприятни занимания, които отнемаха някои от приятелите ми през студените месеци, до въпросния уикенд, бях „карал” на Витоша общо пет пъти (кавичките се отнасят за четири пети от случаите):

– първи (дебютен) – на една полегата поляна в близост до х.Алеко, когато за първи път вързах двата си краката на една дъска, която не обича да стои на едно място. Голямата ми радост беше да се изправя на крака, а най-голямата – да се задържа прав за секунди преди да падна по лице или по гръб. Не се радвах особено много.

– втори (обнадеждаващ) – на една неотъпката и малко по-стръмна ливада над с. Железница. Първите опити в свличането. На заден кант, защото само той съществуваше за мен. Първите мини спускания с денивелация от около 2 метра. Чувствах се като човек, извършил невероятен подвиг, когато борда ме откара почти до селото. На цената на не повече от 10 падания и карайки изцяло на база. Добре е, че имаше доста сняг и камшичните удари бяха решили да ми пуснат гювеч и да ми се представят в някое от следващите карания.

– трети (бедствен) –някъде между горната и междинната станции на Драглевския лифт.  Аз, видиш ли, вече умеех да стоя на краката си и да се придвижвам с няколко метра. Снежинките самочувствие се разпръснаха, когато се изправих пред феномените  „завои”, „дървета” и „брутална пудра до кръста”. Паданията бяха равнозначни на окопаване, а когато снегът е толкова дълбок и пухкав, понечиш ли да се оттласнеш с ръце – затъваш още повече, защото няма опора.  Криво-ляво добутах (буквално) до черния път, свързващ станция „Бай Кръстьо” с Драгалевци. През тази отсечка бордът се превърна в шейна.

–  четвърти (опресняващ) – над станция „Голи връх”, в първите няколкостотин метра по пътя за Черни връх. Това беше първото ми качваме на дъската за актуалния сезон и ми беше доста чудно дали тялото ми ще си спомня етикета за поведение въру нея (въпреки радващите постижения от предишната година). Потегляне, заден кант, преден кант, десен завой, ляв завой, спиране, задържане на крака, потегляне. Хм. Все едно не бях прекъсвал изобщо.

– пети (същински) – на единствената действаща писта през дадения ден в края на декември – Лалето 1. След като предишния сезон бях карал няколко пъти в Добринище и Боровец, пистата ми се стори като скок назад по отношение на дължина и разнообразие. След посещенията на Банско и Чепеларе (най-якото място за каране досега според мен) през настоящия сезон, мислех  да не давам особени шансове на Витоша през тази зима.

И с това убеждение живеех до миналия  петък, когато минути преди полунощ получих следното съобщение „Едни приятели ще ходят до Черни връх и ще пускат по ски пътя. Идва ли си ти се?”. Зимно съм качвал върха само веднъж, а от последното каране беше минал един болезнен двуседмичен еон. Разбира се, че ми се ходеше. Благодаря ти, Дидо.  Kакво се случи можете да научите от уловения мисловен поток по-долу. Изреченията в историите за двата дни умишлено не са разделени в параграфи. Финалните корекциия са минимални.

 Събота, 26 януари 2013 г. Черни Връх – изкачване и спускане.

С изкачването по пътя за Алеко, мъглата става все по-гъста, а видимостта – все по-рядък ресурс. Паркираме на няколкостотин метра от хижата и безмълвно изслушваме конското по повод едно доста смело изпреварване. Опасенията ми, че снегът или се е стопил, или е прекалено малко, са абсолютно безпочвени. Има си доволно, а личат и следи от пресен сняг. Чай, вафли „Боровец” и леки упътвания как да засечем черния път от Голи връх. Първите крачки по наклона винаги са тегави, а когато са направени в подобия на космонавтски обувки, си е направо волеви напън. В началото винаги боли. След това става приято. Излизайки на Платото, нямаме усещането, че се намираме в огромно открито пространство в планината, а по-скоро в голямо хале. Зрителното поле се удря на няколко метра в мъглата, която може да се нареже с нож. Земя, небе, ляво, дясно…посоките губят напълно старите си значения, за да добият нов общ смисъл – бяло. Бяло като разплискан навсякъде рядък айрян и съвсем малко жълт каймак, полепнал в пространството, запазено за слънцето. Стъпваме на дирите от миналия райтрак, които следват извивките на заспалия зимен сън черен път. Към крачките включвам и пълно йогийско дишане.  Бавно подминаваме първия голям завой, подсичащ склона. Отстрани личат пластовете натрупал сняг. Струва ми се, че по-старите слоеве са по-тъмни. След завоя следва първата дълга права отсечка, от където за първи път се открива гледка в далечината. Малко по-нагоре и вдясно зърваме сънения връх, гален от бавно преминаващи облаци. Импулсът да запечатам момента е непреодолим. Няколко снимки и отново на път. Плътно вдясно са колчетата на зимната маркировка. Облечени са в бели костюми от навят сняг, закален от мразовитите целувки на мъглата. На стотното колче преди крайната цел, съзнателно започвам да следя номерата. Не си помагам особено, защото краката отброяват много по-тромаво, отколкото би ми се искало.  Върхът ту се показва изпод завката си, ту отново се покрива през глава. Минути в съсредоточено, спокойно мълчание. Номерата  бавно намаляват. Наклонът бързо расте.  Далеч вляво две сгради се реят върху кондензирания памук. Последен щурм. Върхът пада без съпротива. Победа. Сградите горе  са плътно облепени с бели корали все едно сме на дъното на море, не на най-високата точка в околовръст от няколко километра. В хижата е топъл уют.  Никоя храна не може да мирише по-хубаво от вдишаната с пълни гърди в планината. Бира, боб чорба, палачинки. Хапваме и изпъваме краката, които след малко ще държим сгънати като пружини, за да обираме щърбавия терен. Подготовка. Готови. Старт. Снегът не е в най-добрата си форма. Твърд е и тежи.  Друсането превръща телата ни в шейкъри, но ние знаем как да приготвяме най-добрите коктейли съобразно условията на средата.  След  заледените участъци навлизаме в склон, напудрен с непокътната снежна покривка. Десерт, който има вкус на сърфиране в облаците. Тихото съскане на минималното сцепление. Изкачването на връх носи усещането за постижение, което се възнаграждава с приятна умора, невероятни картини, тотална чистота на ума. Когато добавим и спускане със сноуборд (ски) по обратния път, формулата на удовлетворението добива силата на постулат. Има са един недостатък. Всичко свършва нередно бързо.

Неделя, 27 януари 2013 г. Нагоре-надолу по Лалето и отвъд.

Възможността за поправяне на нередността е на следващия ден. Кратка дрямка. Алармата ме изправя на крака за секунди. След минути съм в пълно бойно снаряжение, а след по-малко от час правим десант на триседалковия лифт на Лалето. След първите три спускания започвам да се питам така ли ще премине целия ден – поредица от кратки спускания по препълнена къса писта под акомпанимента на демодирали още в предишното десетилетие песни, разпръсквани от оръдията за музика. Присъединявам се към Илия, който кара от достатъчно години, че да предизвиква одобрителни възгласи докато излита и върти сериозни градуси на скокчетата по пистата и под лифта. Единствената ми молба е да се придържаме извън склона за масовия потребител, дори и на цената на цигански колела и бедстване в неотъпкан сняг. От този момент нататък свенливата Витоша оставя пелерината на дискретността да се смъкне свободно от раменете й и поетапно разкрива неподозирани от мен прелести. В началото караме покрай гората отдясно, но тесните участъци с остри завои и още по-остри камъни не са ми по вкуса. Две спускания в доста по-широката лява част и отвътре ми проблесна. След малко разбираме, че лифта за Горно лале също е пуснат. Чакаме реда си на щедрата опашка, докато покрай нас се реят блещукащи кристални пикселчета. Високо горе слънцето се излива като водопад от втечнени усмивки, по периферията на който искрят една, две, три дъги. Невероятен момент! Триседалката ни грабва от ръба на слънчевата пътека и ни понася нагоре. Под нас е склон в бели преспи, под които надничат обли камъни, покрити с лишеи. Хоризонтът е павиран с облаци като памук. Отгоре е само небе и едно смаляващо се самолетче. Преминахме през дъгите и за щастие полът ни не се смени. За разлика от това, открихме гърнето със злато под формата на просторен полегат терен с безкрайни варианти за преминаваме. Скачаме в автоматите и газ до дупка по сияния бял килим. Същинското спускане започва по сенчестия северен склон, който ни отвежда до линията с неотъпкания снят, който близнахме предишния ден. След няколко широки плавни завои, се включваме в учебната писта до хижа Алеко, а от там – по прекрасната просека под кабинковия лифт от Симеоново.  Яростен слалом надолу и сме на първата станция на триседалката, след което – пак през дъгата. Повтаряме същия маршрут и спираме до хижата, за да си поемем дъх, но се оказа невъзможно. Обръщаме се назад и се облещваме от нереалната гледка – няколко седемцветни арки, гордо изпъчени на фона на мътното небе. Падам на колене с изпънат напред апарат. Сцената е огромна и само малка част от нея се побира в обектива. Бързо разбирам, че никоя снимка не може да запази и пресъздаде прелестта на видяното, затова  прибирам апарата и оставам картината да се запечата в матрицата на паметта ми. Това е един от моментите, в които всичките значения в материалния свят на хората просто престават да съществуват и душата разбира, че единствената абсолютна истина е в неповторимата красота на природата (вътрешната и външната). Тръгваме надолу като често се обръщаме назад, за да се насладим на гледката. Лифтовете вече са спрени. Разоръжаваме се и потегляме по обратния път преяли със снежинки и лъчи, но гладни за още и още и още…

Това, което искам да кажа с всичките тези думи е, че взимането на прибързани изводи, при това не само за места, а и за хора, е предпоставка да останем слепи за тяхната красота. Прекрасно е, когато отговорите идват бързо и лесно, но за да погледнем в истината, трябва да мине време. Колко точно? Колкото е необходимо. До преоткриването ми на Витоша минаха точно 391 дни откакто зимните спортове вече не ми отнемаха приятели, а започнаха да ми носят и нови такива.

Две от нещата, от които най-много се нуждаем в днешно време, са знание и вяра.

Знание, защото благодарение на него виждаме по-далеч от пределите на персоналните си градинки, в които така обичаме да се окопаваме.

Вяра, защото тя ни дава сила да превъзмогнем себе си и да прекрачим отвъд тези предели.

Мислейки за горното, се появи идеята за рубрика, в която да събирам стойностни примери, които биха могли да ни помогнали да учим и съзнаваме повече.

Казвам „биха могли”, защото дали това ще стане, е въпрос на личен избор.

За прерязване на лентата избрах речта, с която завършва филмът на Чарли Чаплин от 1940 г. – „Великият диктатор”. В конкретната версия само началото е взето от филма, останалата част е синхронизирана със снимки и видео откъси, които да засилят ефекта на изреченото. За да е посланието още по-силно, авторът на филмчето е добавил като фон безумно въздействащата композиция на Ханс Цимер от филма Inception – Time (същата, с която завърших Дъжд в края на ноември).

Можете ли да отделите непосилните 4 минути без 2 секунди от забързаното си ежедневие за…

Вас самите.

Синтезирането на Чепеларе е въпрос, по който могат да бъдат изложени няколко хипотези:

Първа. Взимаме Добринище. Изрязваме наситения със завои път между града и ски зоната. Разширяване капацитета на лифта. Увеличаваме скоростта му значително, за да избегнем рисковете от замръзване. Добавяме още няколко писти с цел катализиране на широкоспектърен интерес.

Втора. Взимаме Банско (при определени условия може да се заменени с Боровец). Премахваме преобладаващата хотелска утайка. Значително намаляваме количеството местни и международни свободни електрони. Сваляме валентността на цените. Оставяме само един лифт. Правим специална  селекция от писти.

Трета. Взимаме Витоша. Изчистваме повечето софийски квартали, за да съкратим времето на реакцията. Подменяме суровините с такива от настоящия век, за да увеличим нейната ефективност. Стискаме палци сезонът и достъпът до планината  да не бъдат възпрепятствани поради печалбарски претенции, прикрити зад крайно теоретични обещания.

Всички тези предположения са недоказуеми на практика. Следователно не могат да бъдат приети за меродавни. Няма как да получим Чепеларе, освен ако не е по доказания начин – по оригиналната формула. Както всички наистина уникални неща, тя е неповторима.

В това се убедих и аз, при това само за два дни. През първия валяха снежни парцали, които стелеха масло по пистите и пудра извън тях. През втория небето беше кристално чиста синя преливкa, от която слънцето се усмихваше щедро. Идеалните предварителни условия!

Личната ми препоръка е да отидете в Чепеларе и да започнете пространните си изследвания. Магнетизмът му е така силен, че веднага ще се почувствате неустоимо привлечени.

Ти си Божие чадо. Възлюбвай Господа, твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум, и се моли за своето спасение.

Ти си произведение на средата, в която живееш. Съзнанието, настроенията и стремежите ти зависят изцяло от условностите на заобикалящата те действителност.

Ти си роден, за да служиш. Трудът ти осигурява общото благо и благосклонността на висшестоящите.

Ти си микроскопична прашинка във вятъра, безволево рееща се пространството.

Ти си поле от безграничен потенциал. Нямаш начало и край. Винаги си съществувал и винаги ще съществуваш.

Ти си се появил на тази земя с определена цел. Всички радости и несгоди, които ще те съпътстват в живота имат за цел да те научат на нещо.

Ти си това, което мислиш. Всичко в живота ти е съграждано от мислите ти отпреди години, от вчера, от днес.

Ти си Бог. Господар на живота си. Когато го разбереш, всичко ще е възможно за теб.

Безброй са чуждите разбирания какво представляваш.

Дойде време за твоята лична концепция за себе си.

Честита Нова Година.

Весела Коледа, другари, дрегери, дрогари и други!
За мен не е важно кой с какви е през годината заслуги.
А това, много здраве, щастие и любов да ви обгръщат.
И помнете, че както доброто, така и лошото се връща!

Факт е, че във всеки курорт, бил той морски или планински, преобладават местата, в които можеш да дадеш цяло състояние и да останеш гладен и жаден. Тримата приятели безброй пъти са се убеждавали, че сладкодумните домакини пред ресторантите, крещящите оферти и обещанията за гарантирана отстъпка от сметката са просто шепи прах захвърлени с усмивка в лицата на потребителите. Същински ритуали за създаване и привличане на интерес. Едни масови безбюджетни средства за улавяне на наивници.

Друг факт е, че почти винаги гладът в стомаха и алкохолът в кръвта замъгляват способността на човек да взима логични решения на база досегашния си опит и ситуацията, в която се намира в дадения момент.

Доста често няколко факта се заиграят един с друг и от тяхната уж приятелска игра, може да зачене и да се роди нещо неочаквано грозно. Един набръчкан, олигавен и скоротечен…Фъкт. А когато това стане, последствията, заедно с тлъст бакшиш, се таксуват на сметката на тези, които с лек крак са пренебрегнали слабото първо боцване на подводните камъни.

Рен, Дачо и Ками се спират пред един от първите ресторанти, който попада под почерпените им погледи – „При Майстора”. Над главния му вход е поставено огромно стиропорено пиле с набучен в задника шиш. „Изглежда апетитно. Стига да не си на мястото на пилето” – Рен усеща напиращото цунами от лиги. Надписът на тебелата до входа окончателно накланя везните в полза на ресторанта – „Твоят най-свеж и евтин ресторант наблизо и далече. Постно, месно, газирано и алкохол – на половин цена ще са вече*”. Без да забележат звездичката и дребния шрифт в долната част на табелата, тримата тръгват към входа. Когато Дачо натиска дръжката на вратата и звънчето оповестява влизането им, колелото на събитията се завърта и тръгва в неблагоприятна за тях низходяща посока.

Вътре е душно и шумно. Въпреки забраната за пушене, която беше влязла в сила преди повече от месец, в сгъстения въздух се усещат и леки тютюневи нюанси. Един бърз поглед би установил наличието на малки чашки с димящи ароматни пръчици по повечето от масите. Идеален камуфлаж за тези, които нито искат да се дънят през лицето на закона, нито са склонни да изгубят голяма част от клиентите си, заради някакви си забрани. Манна небесна за онези, които нито се впечатляват от цветните снимки на оцъклени пушачи, умиращи от разнообразни ракови образувания, нито имат търпението да размърдат задниците си до отредените места за пушене навън.

Повечето маси са заети. Хора от различни народности и цветове тъпчат до пръсване бузите си с храна. Когато тримата влизат, никой не отмества погледа си от собствената чиния, чаша или и от двете. Само три чифта очи забелязват присъствието им. Първият, дебнещ с перферзно задоволство през камерата, стрита в един от ъглите на тавана; вторият, в който грейва фалшив угоднически блясък, когато напипва менюто от изкуствена кожа; и третият, в който проблясва лъч надежда, примесена с гъсти облаци страх.

– Ето там, – Ками хваща ръката на Дачо и тръгва към една свободна маса – до прозореца е и се вижда главната улица.

Още преди да се настанят, от редиците с препълнени маси се появява слабо момче, прегърнало три менюта. Доближава масата им със ситни припряни крачки, спира се пред тях с изпъчени рамене, и с изящна чупка в дясната китка ги приветства:

– Здравееейти. Добре да сте ми дошли в „При Майстора” – най-вкусното готвено на изток от… – Заучените му думи биват грубо прекъснати от мургаво момиче с тъмнозелени очи, което грабва менютата от ръцете му.
– Димогене, хиено мека, пак налазваш моя маса. За четвърти път тази седмица! Ще те напляскам вече!
– Твоя маса ли, уу? Нимааа?
– Да. Какво пише тук? – тя тиква пластмасовата табелка в слабото му лице – СЕДЕМДЕСЕТ И ДВЕ! Четно число. Четно е равно на „моя маса”, нечетно – на „твоя маса”. Набий си го в главата така, както всяка нощ ти го наби…
– Дубре, дубре. Ох, че си. Ясну ми е. Зарежи я тая работа. Дружки? – той изпъва бледата си потна длан към нея.
– Дружки. – момичето се здрависва набързо и го плясва по задника – Сега бягай.

Момчето се завърта на пети и докато се отдалечава с театрална походка, Дачо и Ками се споглеждат, едвам сдържайки смеха си. Преди да изчезне зад редицата, той стрелва масата на тримата с изпепеляваща омраза. Въпреки странната болка, неочаквано стегнала врата на Рен, той се усмихва на сервитьорката, дълбоко заинтригуван от завидните й умения в отсвирването:

– Приятно ми е. Рен.
– От олигофрен?
– Понякога. Това е рожденното ми име. Просто Рен. А ти?
– Зарежи. Ще поръчвате ли?
– Госпожице „Зарежи”, знаете ли какво е казано за първото впечатление?
– Не ме интересува.
– Казано е, че човек никога няма да има шанс за второ такова. – хваща ръката й и я целува като същински Намазанова. Преди тя да се окопити, той бързо продължава с дълбок и приятелски тембър – Приятелите ми нямаха достатъчно време да изберат. Дай им минутка. Моля те. Аз съм готов. Знам какво искам.
– Какво? – тя раздразнено дръпва ръката си изважда химикалка и кочан с лисчета.
– Пресни картофи със сирене, не замразените гадости в пакети от по 10 кила. Лютеница, без лук, домашна, едросмляна. Хлебни топчета като онези от книгите. И да поговоря с теб. Закратко. Като човек с човек. От кога работиш тук? Харесва ли ти? Какво искаш да постигнеш? – прави кратка пауза – Знам, че това са въпроси, които си чувала хиляди пъти, но за разлика от всички тях, моите не преследват онази крайна цел. Е, поне не директно и на всяка цена, хаха.
– Остроумен си, а това не е в твой плюс на място като тукашното.
– Ще го имам предвид – вдига дясната си ръка и й показва сключени среден пръст и показалец. – Е?
– От месец съм, обожавам работата си, трябват ми пари.
– На всеки му трябват пари. Твоите за какво са ти? Нови цици? Маркови очила? Да избягаш с любимия към външните територии?
– Ти луд ли си? Не. Обичам татуировките. Имам дванайсет. По цялото тяло. Събирам пари за тринадесета, която ще е специална. Когато ги събера, ще се махна от това проклето място.
– Интересно определение…
– Край. Предавам се. Не мога да избера. – включва се в разговора Дачо – Какво ще ни препоръчаш, „Зарежи”?

Момичето пропуска думите на Дачо покрай ушите си и обхожда с притеснен поглед широкия салон. След което се навежда към тримата с разширени очи и с тих решителен глас, от който полъхват нотки на обреченост, им прошепва:

– Да се махате от тук. И след като вратата се затвори зад гърбовете ви – бягайте. Надалеч. И бързо.
– Ооо, стига празни приказки. – през зъби я прекъсва Дачо. Раздразнено отваря менюто и й го подава – „КАК-ВО-ЩЕ-НИ-ПРЕ-ПО-РЪ-ЧАШ?”
– Изберете това – номер 19. С препечен хляб и масло. Страхотно е! За бога, това е най-хубавото готвено тук! То ще ви спаси – набляга на последната дума и добавя по-меко след това – от глада, който върлува във вас.

– Така е по-добре. А за теб, мило? – обръща се Дачо към Ками.
– Същото – сънено отвръща тя.
– Добави и по една Запорка за тримата. Така и така изпратихме деня със спирт.
– Нещо друго?
– Това е, готови сме. Благодарим ти много – тиква менюто в ръцете на сервитьорката и я отпраща с помахване на ръката.
– Защо го направи? Тъкмо разчупих айсберга без да потъна като Клео – озадачен е рожденикът.
– Омръзна ми от врели-некипели, Рен. Честно. Започна да я дразниш с мачовските си остроумия и тя ни взе на подбив. „Бягайте. Надалеч. И бързо.” Дрън-дрън. Ще хапнем и след това продължаваме към някое по-забавно и интересно място. Нощта е пред нас. Стига с нискобюджетни глупости. Искам истински такива.
– Дано само не забърка някой тлъст сопол в храната ни заради твоите думи.

Дачо въздъхва и се обръща към Ками, която скучае откакто са влезнали в ресторанта. Рен взима едното меню и започва да го разлиства разсеяно. „Номер 19, а? Какво ли се крие зад него? Благите хапки на майстора! 100% ще е по-вкусно от моите картофи”. Бързо губи интерес и изважда апарата си, за да разгледа снимките, запечатани от обектива му през изминалия ден. Разпънатата палатка в къмпинга. Морските вълни и блестящото слънце. Някаква птица в чистото небе. Влакчето на колела. Ококорената парцалена кукла. „Колко ме стресна тази глупост, хаха”. Тримата, хилещи се пред люлката на плажа. Разгърдената чужденка и нейния приятел. Восъчните свещи на оградата на претъпкания ресторант. „Претъпкан? Ресторантът се пръскаше от хора! А тук, тук, виждам само свещите, оградата и празните маси! Нищо друго. Какво, по-дяволите се случва?”

В този момент двете информационни линии, съществуващи независимо в неговото съзнание, започват да се привличат една към друга като гигантски магнити с противиположни полюси…

„Липсващите хора на снимката. Менюто. Трябва ми менюто. Втора страница. Номер 19. Благите хапки на майстора!. А превода?Pleasant bites the master! Не, не е некадърен. Брутално уместен е. Това е предупреждение. Към нас. Bites не са хапки. А е това, което ни очаква тук. Лоши неща. Много, много лоши неща. В сравнение с тях смъртта ще е като захарен памук по устните на любимия човек. Липсващите хора. Предупреждението.”

…и се удариха една о друга, оформяйки образа на огромна лампа, която започва да се върти трескаво и панически да пулсира в червена светлина. „Трябва да се омитаме от тук. Да бягаме. Надалеч. И бързо. През глава. Все едно дяволът и всички негови аверчета ни следва по петите”.
 
Рен изскача, все едно е седял на пружина, хваща ръцете на приятелите си и с категоричен тон им нарежда:

– Тттттръгваме. – Треперещата му ръка посочва изхода и той с усилие проронва – Ббббързо. Ннннямаме ввввреме. – Всичките им въпроси се изпаряват пред огъня, пламнал на красноречивото му лице.

Стават и пред равнодушни погледи и натъпкани бузи, хукват към изхода. Рен е последен. На метри от изхода, една дума, която разпилява чревеугодното спокойствие в ресторанта на милион микроскопични пръски стомашен сок, го вцепенява на място:

– ЧЕВЕУМРААААА!!!

Нещо тежко се удря в него. Като насън полита към пода, докато полъхът от вледеняващо и остро като бръснач острие близва връхчетата на късата му коса. „Ти?” Рен изважда късмет. Адски късмет. За разлика от мекия Димоген, който без дори да е включен в играта, изтегля късата клечка. Докато припка към поредната маса, гушнал няколко менюта, той пресича траекторията на свистящия сатър. Хладният метал се забива в средата на челото му с приглушено хрущене. Бликват фонтани от кръв, които в миг се плисват върху Рен и спасителката му като топъл летен дъжд. Димоген изкрещява от болка, която разпилява разсъдъка му в няколко невъобразими измерения на необратимата лудост. Конвулсиите преминават през слабото му тяло като мълния и затихват също толкова бързо. Изпъкналата вена на врата му пулсира с интензитет, далеч по-бесен от максимално допустимия. С всеки тласък на ужасеното му сърце, струята от челото му става все по-къса. Накрая спира. Но той остава на крака. И отваря очи. Пропити с ледена злоба, те се обръщат не в посоката, от която долита сатъра, а към пода – там, където са Рен и сервитьорката. Бълбукащият му смях ги съвзема от болката и вцепенението от падането.

-Дубре, дубре, дубре. Ясну ми е вече. Зарежете я тая работа. Стига игрички. – изтръгва сатъра от челото си, плюейки буци съсиреци и тромаво тръгва към тях – Край на антракта, дружки. Време е за шоу. Единствено по рода си, ууу!
– Е, захарче, до тук с остроумията. – момичето скача и дръпва Рен за ръката – Ако не ти се нрави идеята за екскурзия на три метра под земята, тръгвай с мен.

Рен се окопитва и двамата се гмурват през вратата, далеч от тежките стъпки на съществото. Сатърът се забива в касата и продължава да трепти дълго след тяхното бягство.

Когато изскачат навън, се блъскат в треперещите Дачо и Ками, застанали под набученото пиле. В този момент, едновременно, се случват две неща. Първото – някъде наблизо започва да пищи аларма. Второто – всички по Главната улица спират и се обръщат към входа на ресторанта. Облизват се стръвно и бавно закрачват нататък. Парадът от същества с нездрави намерения и ескалиращия писък на алармата помитат всички мисли на тримата приятели. В съзнанията им се ширват плодородни полета, идеални за отглеждане на чист ужас и животински инстинкти за самосъхранение. Само момичето запазва самообладание.

– По-бавни са от нас. – изкрещява и хуква по хлъзгавите павета – Бързо към плажа със скалите. Там ще натрупаме преднина. Те никога не се уморяват, но за сметка на това са много бавни.
– Какво става тук? Какви са тези изроди? – задъхан я следва Дачо.
– Вампири.
– Вампири? – проплаква Ками.
– Като онези, които вечер се събуждат с мисълта за нечия сънна артерия, ли? – включва се Рен.
– Много по-лоши от тях. Хайде, нямаме време за приказки. По-бързо.
– Как да знаем, че няма да ни набуташ в капан?
– Не можете. Или ме следвате сляпо или оставате ококорени тук. Очертава се голямото празненство във ваша чест. Но не за ваше здраве. Избирайте.

Следващите минути прекарват в съсредоточено безмълвие. Тичат през глава и се препъват по страничните тъмни улички на града, докато звукът от сирената непрестанно пробожда телата им с нагорещени до бяло остри тонове. Не срещат никой, но са наясно, че място за наивно успокоение няма. Съществата, които момичето нарича вампири, са наблизо. Не ги виждат, но усещат тяхното присъствие. Те са гладни за нещо, което циркулира в телата на четиримата бегълци и то не е кръв.

Когато профучават през крайбрежния път и стъпват в ситния хладен пясък, сирената спира. Рязко и неочаквано, както бе започнала преди броени минути. Минути, сторили се като еони на тримата приятели. Думите на момичето не позволяват на обърканото им облекчение да се покаже от руините на раздробения им светоглед:

– Сега наистина го загазихме. Щом данданията откъм острова приключи, това означава само едно. Пуснали са хрътките по петите ни. Знаят къде сме. Дано можете да плувате, защото сега единственият ни шанс е в морето. Хайде!

Върху сивата бетонна ограда откъм улицата, по която те бяха слезли преди секунди, се появява една малка сянка. Тя се издължава и расте, сякаш подхранвана от ехото на приближаващите стъпки. Към нея светкавично се присъединява втора. Трета. И още, и още, и още.

Всички сенки се сливат в едно огромно безформено черно петно, което след завоя добива форма. Десетки малки деца с пластмасови лица. Облечени в тениски на синьо-бели райета. Адски пъргави. Безумно бързи. Най-високото от тях вдига ръка с показалец, изпънат в посока към бегълците. От безизразните му устни се откъсва смях. Не звънък и жизнерадостен детски смях, а жестоко надменен дрезгав кикот, наподобяващ по звук и интензитет жабешко крякане. Останалите изръмжават настървено и хукват към плажа с невъобразима скорост. Моментално доближават своите цели.

Двете момичета биват застигнати първи. Едно от зверчетата скача към Ками. Докато се катери по нея със съскане, тя ужасено си припомня думите на възрастната продавачка – „Дечицата ми ще се ядосат. Не бива да ги дразните. Те така искат някой да купи дрешките им и да ги носи, носи”. Малките ръчички се вкопчват в дългата й червена коса и започват да я скубят злобно. Голям кичур се откъсва от главата й със звук като при разпаряне на стара дреха. Ками изпищява от жестоката пареща болка. Две от децата застигат сервитьорката, захапват я за краката и тя се строполява безпомощно. Тримата се вкопчват в сляпо боричкане и дращене. Дачо хуква да помага на момичетата. Едно от децата скача насреща му и във въздуха се среща с едрия му юмрук. То излетява назад, просва по се врат на земята, изпукват прешлени, но не спира да се движи. Напротив – изправя се на двата си крака с пъргав скок, намества главата си и се изхилва подигравателно. Към него се присъединяват още петима. Наобикалят Дачо с ръмжене и съскане. Докато това се случва, Рен рови за мобилния телефон в джоба си. Изважди го с трепет. Набера трите спасителни цифри. Тъкмо да натисне зелената слушалка, нещо тъпо го удря в тила. Изпуска апарата. Пада по лице в мръсния пясък, който полепва в носа и устата му. Поема въздух, но започва да се задушава. С едно рязко движение се извърта по гръб, плюейки ситните песъчинки. Последното нещо, което вижда на фона на беззвездното небе, е една малка ръка, замахваща с празна стъклена бутилка към лицето му.

Светът му се обагря в червен мрак.

Край на втора част

SAWзопол досега:

I Dare you          Първа част

 

 Embed from Getty Images

Първите дъждовни капки започват да падат в ранните часове на 30 ноември. Над заспалата София проблясва светкавица.

Поредният гръм отеква в прозорците на „Майчин дом” в 02:24 ч. Той е на седмото небе от щастие, докато с треперещи ръце и глас съобщава по телефона за добрата новина. Преди броени минути е станал баща. За първи път в живота си. Майката и малката Калина са в отлично здраве. Момиченцето тежи 3,6 кг, високо е 52 см и на дясното си коляно има родилен белег, подобен на този на баща й. Докато набира поредния номер на тръпнещ в очакване роднина, той отпива глътка от манерката във вътрешния си джоб. Очертава се денонощие на алкохолно опиянение. Както вчера, онзи ден, месеците преди това. Както утре, вдругиден, месеците след това. Сестра му пожелава всичко в живота на детето да върви по вода.

Вървейки по мократа алея в ж.к. Белите брези, двете близначета държат здраво майка си за ръка. Митко радостно нагазва във всяка локва, мислейки се за чудовището от филма, който татко им беше пуснал снощи. Теди реве и се тръшка, че не иска на ходи на детска градина. Майка им изкрещява, нарежда им да замълчат и забързва крачка. Натрапчивата мисъл, която я гложди от известно време, започва да образува все по-големи вълни в нея с напредването на деня. Минава 07:12 ч. и след като остави децата, трябва да се върне вкъщи, за да изпие таблетката предписано синтетично спокойствие и да сготви набързо преди да застъпи смяната си в наскоро открит хипермаркет.

В 08:24 ч. Бисер излиза от кварталния супермаркет с тубичка и квадратна кутийка, скрити свенливо под учебниците в раницата му. Взел е раницата само, за да не събуди подозрение в родителите си, които по принцип обичат да задават прекалено много въпроси. Вместо към училище, върви към малкия апартамент в Люлин 7, където Марин го очаква с нетърпение. Рано сутринта баща му е заминал с приятелката си на СПА хотел близо до Разлог. Сами и скрити зад панелните стени от света и неприятното време, двамата тийнейджъри щяха да се отдадат истински един на друг за първи път.

За първи път от четири години Христо остава сам. Връзката му с Евелина се беше изчерпала и от онази магия, която караше пеперудките в стомаха да пърхат като обезумели, отдавна нямаше и помен. Никога не бяха изневерявали един на друг. Никога не се бяха карали сериозно. Нямаше и други обекти на интерес. Просто любовта беше увяхнала. Докато таксито бавно напредва по бул. България на път към офиса на клиента, той излива душата си на шофьора. Монологът му секва, когато в 09:36 ч. по радиото пускат November Rain на Guns ‘n’ Roses. Целият останал път прекарват в тишина. Христо остава без отговор и изтрива последния ѝ СМС, в който тя пише, че ще се радва да си останат приятели.

Началото на необичайно приятелство е дадено в 10:48 ч., когато бялата жигула на фрезиста Дончо поднася и близва левия калник на BMX x5. Леката кола се завърта на задната си ос и се врязва в каменния парапет на Цариградско шосе. Джипът спира разко и от него изскача мениджърът на голяма българска фирма за софтуер. Отваря вратата на жигулата и студено казва нещо за олющена боя и стотици левове. Прави кратка пауза, след което с добродушна усмивка заключва, че няма нищо по-важно от живота. Протяга ръката си пред невярващия поглед на Дончо. Следва дълго ръкостискане.

Без да стиснат ръцете си, двамата братя се разделят в 12:00 ч. на тротоара пред западналото кафене в ж.к. Банишора. Погледите им преливат от неприкрита неприязън един към друг. Баща им беше починал преди няколко месеца внезапно и без да остави завещание. От тогава непрестанно се препират кой какво заслужава да му бъде прехвърлено. Резултатът от поредната им среща е нищо повече от нови люти кавги и закани. Когато Асен и Петър си обръщат гръб, автомобил профучава през голямата мътна локва на улицата и ги изпръсква със студена кална вода. Нито един не се обръща назад.

Рени се обръща в посока към Витоша и в сърцето й трепва смесица от радост и страх. Около 13:12 ч. е и най-високите части на планината вече започват да побеляват. В средата на декември, малкият ѝ син, който учи социология в Англия, се връща в България за кратка ваканция. Счетоводителката иска да го изненада с подарък – ски каска, която е купила от магазина за зимна екипировка, помещаващ се в малък трафопост в ж.к. Слатина. Целият минал сезон му береше страх, че кара незащитен. Хваща автобус 72 в посока към центъра и с облекчение сяда на седалката до вратата. Ставите я болят неимоверно. От тази болест все по-рядко излиза от дома си.

Сгушен е в дома си на четвъртия етаж в стария тухлен блок в ж.к. Лозенец. От години вече не го отоплява, но е облечен с няколко слоя дрехи и не усеща студа наоколо. Костадин чувства хладината в себе си. Днес се навършват три години от онзи също дъждовен ден, когато онова нещо му отне Иванка. Сега тя щеше да е на 68 години, 2 месеца и 27 дни,  а от сватбата им щяха да са минали почти петдесет години. Разкривените му пръсти галят картичката, която тя му беше изпратила при едно летуване във Вършец. В 14:24 ч. по едната му страна се отронва сълза.

Безутешни, горчиви и едри сълзи, примесени с дъждовните капки, напояват печалната почва в кв. Орландовци в 15:36 ч. Прилежно гримирано и облечено с най-запазените му дрехи, тялото на Васил бива спускано към вечността в затворен черен ковчег. Само думите на свещеника и глухото тупване на пръстта нарушават тишината под кипарисите. Малкият Васил, който не искаше да става и дума да остане вкъщи, също е тук. Спомня си всички онези дни, прекарани с дядо си, който като същински магьосник превръщаше кубчетата дърво в най-прекрасните играчки на света. Той беше и щеше да остане неговия идол завинаги. Нямаше и капка съмнение, че ще стане резбар като дядо си един ден.

„Един ден всичко ще бъде наред” – думите, които Велислава си повтаряше като мантра в продължение на седем години, най-после се сбъднаха. През този период беше опитала всичко – диети, книги, лекари, врачки, процедури. Макар че нито тя, нито Мишо, имаха здравословен проблем, който би могъл да им попречи, тя така и не успяваше да зачене. Той се прибира в 19:12 ч. в тристайния им апартамент в кв. Манастирски ливади – Запад, който почти са изплатили. Първоначално като я вижда, си помисля, че се в случило нещо ужасно. Приближава се и тя му подава безмълвно плика с резултата. Той разбира без да го поглежда. Прегръща я. Дълго време остават неподвижни и заслушани в ритъма на двете сърца, към които скоро щеше да се присъедини и трето. Почти на 37 години, в края на август следващата година, за първи и единствен път, тя щеше да роди.

Безброй идеи се раждат на различни места в София след 20:24 ч. Добри, лоши, големи, малки, градивни, разрушителни, умни, глупави, способни, сакати…Една част от тях умират още в зародиш, без да имат шанс да се реализират. Други щяха да са мъртви до сутринта – забравени, сметнати за глупави или страхливо изоставени при сблъсъка с реалността. Някои от тях щяха да оцелеят. За да изригнат и изгаснат в рамките на деня. За да се затичат, да наберат скорост и да се препънат. За да скочат по-високо, отколкото някой някога е скачал и бавно да залязат. Или да останат някъде там горе – като пътеводна светлина, като символ, като доказателство, че невъзможното е просто дума и единствените истински рамки и пречки, които могат да съществуват, са именно поставените от нас самите.

В късните часове на 30 ноември дъждът започва да затихва. Препускащ на полярния експрес, снегът се очакваше скоро. А животът, заедно с всичките радости и несгоди, напук студа и зимата, щеше да продължи и в новия ден.

Как се чувстваш в този момент?

Преследват ли те натрапчиви мисли и смущаващи чувства?

Потискаш ли се от самотата, нетолерантността, демагогията, неразбирането, пренебрежението, посредствеността, празнотата?
Задушаваш/дразниш ли се, когато обстоятелствата ти налагат да бъдеш определен тип човек, гражданин, служител, приятел, сродник, партньор?
Тревожиш ли се как изглеждаш в очите на другите?
Притесняваш ли се от липсата на ясна житейска цел?
Ужасяваш ли се от несигурността на бъдещето?

Ако не приемаш нещата навътре и всичките ти отговори са отрицателни, моля да приемеш моите поздравления. Презкурин и Фъкитол са прекрасна панацея, нали?

Ако дори на един от въпросите си отвърнал положително, приеми факта за добър знак, тъй като днес можеш да научиш нещо полезно.

По-долу има една универсална техника за постигане на здравословно ниски нива на смисъла/значението/важността на нещата. Нека думата „техника” не те плаши, защото не е нужно:

– да четеш безброй страници с неразбираема литература
– да полагаш усилия, за да успокоиш ума и тялото си или да застанеш в трудна за изпълнение поза
– да си купуваш клинове, постелки, броеници, китайски топки

Всичко необходимо е изцяло в твоите ръце. Буквално.

Едновременно с двете длани (и една върши работа ако нямате повече) направи следното:

1. Обърни ги нагоре и изпъни пръстите. Сега. Не след като прочетеш за какво става въпрос. СЕГА. Не друг път. С-Е-Г-А! Иначе ефектът няма да е цялостен. Много добре!
2. Допри връхчетата на палец и показалец така, че да образуват пръстен и задръж
3. Без да разваляш пръстена, свий безименния и кутрето към дланта и задръж
4. Усети прилива на…….това, което ти идва в момента
5. Без значение дали си с отворени или затворени очи, дали носиш очила, лещи, маска, воал, противогаз, скафандър и тн., задържайки жеста, бааааааааааааааааавно си кажи наум (прошепни, изкрещи, изпей или каквото ти е угодно) следното:

ОООООООО ММММММММ
АААААААА ЙЙЙЙЙЙЙЙ
НННННННН АААААААА ТТТТТТТТ АААААААА
ММММММММ УУУУУУУУ

Остави въбрациите да проникнат във всяка гънка на същността ти и да я напоят със живителните сокове на дистанцираността от концепциите.

Как се чувстваш в този момент?

Светът ти едва ли ще се нареди от раз, когато го пернеш с цинично-спиритуален жест и  „мантра” от седемдесет и две букви, но това може да е едно добро начало в правилната посока.

ОМ(айната му).