Дупката и празнотата

– От кога е това?
– От преди малко. Докато се прибирах.
– Мхм.
– Не е ли фрапиращо?
– Какво толкова се учудваш? В България сме все пак…

Вторник, 18 юли 2012 г., малко след 7 вечерта.

Приключва поредния ден в офиса. Въпреки бързите обороти, сливането на събитията от последните часове и липсата на ясен спомен как започна денят ми, аз се чувствам удовлетворен и спокоен. При това без да има конкретна причина. Просто ей така. Навън още е топло, но не мисля за това. Следователно ми е ОК и в това отношение.

Не съм уморен, но не ми се ходи пеша. Последната спирка на трамваите от линия 7 е на 10 минути, по околовръстния път минава 111, но най-близката му спирка в моята посока е на поне 20 минути. Нито едното не е вариант. При поставените условия, единствената ми опция за прибиране е автобус 64, чиято спирка е от другата страна на булеварда. Решено е. Пресичам широките платна на „България”, вперил поглед в приближаващите автомобили. Трафикът видимо е намалял по това време – преминавам бързо и, надявам се, без излишни благословии от страна на шофьорите.

На спирката има само още един човек – жена на средна възраст. Седи и чака на пейка, скована от дъски, най-вероятно използвани за строително-ремонтни дейности преди това. Торбите й са на земята, макар че пейката е достатъчно широка и за тях. Поглеждам жената. Тя също ме поглежда. Веднага след това забравяме един за друг. Зад нас е безмълвното стъклено туловище на модерната „Вертиго”, която строят от близо 3 години, но все още не е пусната в употреба. Понякога отразените в нея слънчеви лъчи заслепяват част от колегите.

Светът е притихнал в очакване на чудо. Или е напълно безразличен към всичко.

Под тази част на бул. България преминава път. Затова зад спирката (разбирай „табелата с разписанието на СКГТ и импровизираната пейка”), в продължение на няколко метра, е проточен метален парапет. Облягам се на него, за да почакам. Всяко преминаване на автомобил по булеварда е равнозначно на микро трус в зоната около парапета. Ако в този момент има земетресение, дали изобщо ще го усетя? Поглеждам залеза. Обагрените в огнени цветове слънчеви лъчи се разливат над сградите на „Манастирски ливади-запад”, правейки ги да изглеждат абсолютно тъмни от мястото, където съм застанал. В този момент изразът „красив градски пейзаж” не ми звучи като оксиморон.

С малко закъснение, което не би учудило никого, автобусът пристига. Качвам се и тръгвам към разположените една срещу друга големи седалки в задната част. Сядам на една от тях и хвърлям задължителния поглед наоколо. Пътниците, всеки вглъбен в своята лична концепция, се броят на пръсти. Въпреки това е задушно. Трясъкът от затварянето на вратите, скърцането като в корабна каюта и внезапното усилване на шума от двигателя са недвусмислените признаци на потеглянето на автобуса.

Съвсем случайно свеждам поглед към пода.

В първият момент не осъзнавам какво попада пред очите ми. Освен обичайната прашна и протрита картинка, виждам и нещо друго, което не би трябвало да е там. Нещо, което се движи. Не върху пода. А отдолу. Отвътре. В него. Автобусът намалява пред червения светофар на „България” и „Каблешков”. Движението долу спира, за да се образува нещо, което мога да различа и разпозная. Но не и да разбера. На ръка разстояние под мен, в мръсен, нащърбен и надменно ухилен отвор, сред чаркове, обвити в тъмнината на отминали десетилетия, се материализират:

Отрязък асфалт.

Автобусна гума.

Дупка?

Сънувам ли?

Или пред мен има вратичка, която свързва настоящето с някой отминал момент, както се случва в книгите от поредицата „Тъмната кула” на Стивън Кинг? Ако някой ме наблюдава от другата страна, какво ли си мисли за погледа ми в този момент? Ще вдигне ли назидателно пръст срещу ми, за да промълви с равен и предупредителен тон „Другарю, бъдете осторожен”?

Или просто ми прилошава от вътрешноавтобусния климат? Зелен светофар.

Не. Напълно буден съм. Очите ми знаят какво виждат. Чувствам се нормално. А дупката до краката ми е напълно реална. Реална като възможността в нея да попадне детско краче или нищо неподозиращ пътник да раздере обувките си, да изкълчи глезена си, да се спъне в нея, да накъса торбите си, да изпусне нещо. Реална като люка, който не може да се отвори, когато лете се тъпчем като сардини и едвам си поемаме въздух; като прозорците, благодарение на които зиме вътрешната температура почти не се различава от външната; като бученето на двигателя, от което почти не чуваме думите помежду си; като благословиите, с които шофьорите поздравяват поредния, изпречил се пред тях и нарочен за некадърник водач или отнасят, когато автобусът закъснее без те да имат и капка вина за това; като ръката, която ловко изпразва съдържанието на нечии джоб сред тъпканицата рано сутрин или в късния следобяд; и като всичко друго, което ни се случва в масовия градски транспорт години наред и търпим с тъпо равнодушие или беззъби закани. Червен светофар.

Мислите ми набиват спирачки и се разбиват в празнотата, просмукала се в мен при срещата с тази колкото истинска, толкова и невероятна картина. Безмълвно и на забавен каданс. Зелен светофар. Интуицията ми не губи време. Знае, че трябва да действам, за да не позволя на този ценен момент да изчезне безвъзвратно. Червен светофар.

Нямам друго, освен очуканата четиригодишна Nokia E51. Нищо. Върши работа. Изваждам я припряно и натискам „Запис”. Правя видео с резолюция 320×240 px и продължителност от 1 мин и 4 сек (видеото е тук). Телефонът не е със smart потекло, но е достатъчен, за да предаде видяното от мен и да подкрепи думите ми. Дори за момент не съжалявам, че нямам възможност моментално да споделя в Интернет заснетия материал. Неродените лайкове се вдигат на мимолетен протестират срещу абортирането им в зачатие. Безуспешно. Зелен светофар.

Автобусът завива наляво по „Гешов”. Последните метри до „Център по хигиена” се изнизват за миг. Ставам и схванато пристъпвам към двойната врата. Дочувам слабият, но ясно доловим писък на спирачките, за момент леко губя равновесие от инерцията. Със задължителен трясък вратите се разтварят в отегчена прозявка, сякаш казвайки ни „Вън”. Изнизвам се набързо и с облекчение през зейналата метална паст. Своеобразната машина на времето ни оставя зад себе си и мудно поема по обичайния си маршрут.

Празнота.

Сякаш грозната дупка беше засмукала и всичките ми емоции, за да ги изподере в мрачната си вътрешност и изхвърли на асфалта, където препускащите коли да размажат в дълги червени линии. Нито гняв, нито разочарование, нито погнуса, нито неприязън. Само безкрайна вселенска празнота и една нова нагласа, приближаваща от далечината с невъобразима скорост.

Повече не мога да съм безразличен.

Зелена светлина.

Advertisements

One thought on “Дупката и празнотата

Уау или мяу? Как ти се стори?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s