and I need to set my anger free
and I need to set my anger free
and I need to set my anger free
and I need to set my anger free

Metallica, St. Anger

Сцена 1
Събота, 6 октомври. Около 5 ч. следобяд. Автобус 98 спира на последната си спирка в с.Железница. След като всички пътници слизат, шофьорът затваря вратите и обявява почивка от десет минути. Докато той се отдалечава, гневен чичка се отделя от стадото, тълпящо се плътно до автобуса, и му изкрещява със злоба:

– Къде тръга, ей? Отваряй вратите!
– Има почивка от 10 минути. След като се върна, ще отворя и всички ще се настанят спокойно.
– А бе какви 10 минути, я отваряй!

Шофьорът тръгва по пътя си, а господин „ти луд ли си да обръщаш гръб на МЕН, педалонатискачо тъп” побеснява и започва да заплашва с юмручна саморазправа. Провокацията му не получава ответна реакция. Той се връща при стадото и започва да реди закани какво ще причини на шофьора, когато се завърне от почивката си.

– Това наистина ли се случва? – обръщам се към Митко.

Сцена 2
Пейка в Борисовата градина два часа по-късно. Лафче на оризови ядки и слънчогледови семки след смазващ вело преход. В парка няма осветление и наоколо тъне пълен мрак. През две-три пейки от нас, някакъв пич, заобиколен от приятелите си, сърцато дрънка на кухарка и пее. Усилвателят до него разнася глас и музика в околния мрак. Супер приятно e – идва ми да се излегна на тревата и да се зарея в беззвездното софийско небе.

Идилията се пръсва като балон, когато от пейката, намираща се от срещуположната страна на алеята, се надига младеж с дрезгав глас, който се насочва към китариста на зиг-заг зъбейки се:

– Намаляй го това веднага. Цяла вечер ми врещиш в ушите.
– Някъв проблем ли има? – обажда се глас от групичката на китариста.
– Кво?
– Проблем ли има, казвам.
– Ти….дървиш ли ми се нещо?
– Просто не разбираме какъв е проблемът.
– Не, дървиш ми се.
– Какво толкова има? Човекът си свири и пее…
– А, бе, ти на мен ли ще се дървиш? Кой си ти да ми се дървиш, БЕ?

Агресорът се нахвърля към защитника. Следват шумове от безответно боръчкане. Издрънчава китара. Всички от страната на китариста стават, за да успокоят ситуацията, двама-трима от страната на Дрезгавия стръвно се приближават, готови да се нахвърлят в потенциалното меле като вълци. Някой се заканва с думата „нож”.

– Добре, добре – с прекършен глас отвръща един от потърпевшите – Вдигаме си нещата, човек. Не искаме повече проблеми. Спираме.
– Не съм казал да спирате – намалете!
– Всичко е наред, тръгваме си.
– Къде тръгвате, не съм ви казал да спирате – намалете!

Китаристът и приятелите му си тръгват безмълвно. Озверелите се връщат на зиг-заг към пейката си. Аз за пореден път се замислих върху идеята за телескопична палка и за сцената, в която произволно гневно лице изчезва в червена мъгла.

– Това наистина ли се случва? – обръщам се към Хрис.

Сцена 3
Развива се около полунощ на същия ден, докато описвам първите две ситуации (каква ирония само). Ще ви спестя подробностите, защото е важно казаното. То е под формата на монолог, а цитатът е обсолютно автентичен:

– Ако продължаваш да се държиш по този начин, ще се разправяме по друг начин. Тази вечер прекали и ще ти е за последен път. Ако ти стиска – дръж се по този начин.

Междувременно в с. Сливарово се разнесъл самотен лай, който не бил чут от никого.

– Това наистина ли се случва? – обръщам се към себе си.

Равносметка
Сигурен съм, че можете да дадете още много подобни примери, с които сте се сблъсквали в ежедневието си. Примери за нерационалната човешка агресия и безбройните разклонения, в която тя има невероятната способност да избуява, да се възпламенява за миг и да помита всичко със себе си. Не съм в състояние да се впусна в анализ, защото тази тематиката е нещо, в което съм много бос. А в студени времена като нашите определени хора предвидливо си ходят (газят наред) с вълнени чорапи. Даже навличат по няколко чифта. Че и шапки си имат. Дебели и вечно стягащи ги…

Невеж съм, затова спирам, за да заключа накратко. С три думи.

Хората са странни.