Дупката и яростта

Този път няма празнота. Има ярост. Чиста като кристал и остра като бръснач.

Ватманът пришпорва задъханата мотриса през целия път от „Попа” до площад „Македония” като непрестанно натиска дразнещия звънец на трамвая. Дали е подгонен от закъсняващ график или от желанието да приключи най-после с поредната скапана смяна, да се прибере вкъщи с поредната бутилка, в която за пореден път да удави неудовлетворението си от живота, докато за пореден път си изкарва бесовете върху хората, с които живее? Не мога да кажа, а и не ме интересува. Знам само, че докато кара бясно по „Графа” и „Алабин” всъщност ми прави услуга. Защото така балансирането ми в превозното средство е по-трудно – съответно и по-интересно. А аз обичам да се возя в масовия градски транспорт без да се държа за каквото и да е.

Когато бившият колега на един настоящ паркетен лъв набива спирачките и отваря вратите на площад „Македония”, изскачам от трамвая с детинска небрежност, подмивам го с безразличие и го забравям с добро. Продължавам по „Христо Ботев” в посока към кръстовището с булевард „Стамболийски”. Гледам напред, без да си правя труда да концентрирам погледа си в нещо определено.

Случва се към края на отсечката. Някъде в далечината се движи човек, който изневиделица пропада някъде, смалявайки се с двайсетина сантиметра. In this very moment осъзнатостта ми изблъска автоматизма като осиротял киноман, врязващ се в тълпата с хора, отишли с безплатни покани на премиерата на дългоочакван филм без реално да имат идея защо. Забързвам към мястото като междувременно преравям раницата си в търсене на фотоапарата тип „сапунерка” (който нося със себе се все по-често).

„Пропадналият” е момче на биологична възраст около моята. Десният му крак е потънал до коляно в единия от бетоновите капаци, покриващ улична кабелна шахта. Всичко става толкова бързо и изненадващо, че опорният му крак, които е останал извън дупката, се изкълчва. От това опитите му да се отърве от неочаквания капан са още по-мъчителни. Докато го приближа, той вече се е измъкнал и с куцане се отдалечава от мястото. „Всичко наред ли е, човек” – подхвърлям въпроса си, който се отблъсква в него и безславно се разпръсква по гладкия асфалт на кръстовището на булевард „Христо Ботев” и улица „Позитано”. Непознатият напуска сцената завинаги.

Като надниквам в дупката започвам да разбирам добре нежеланието му да говори. Тя е дълбока към 40-50 см и широка около 15 x 30 см. Пълна е с боклуци, а ръбовете на отвора й са осеяни с тлъста ръжда – нещо, което ме навежда на мисълта, че тя не е там от вчера, нито откакто последно валя като из ведро или земята получи първични и вторични замайвания. По-скоро от времето на последния ледников период…

Да, наясно съм, че става въпрос за поредната, тъпа, дупка. Една от многото тъпи дупки, които не спират да ни пробутват VIP пропуски за столичните болници и твърде често успяват. При това без в тях да се крие клоун с пожълтели очи, който с престорена усмивка предлага реещи се балончета на наивните минувачи, гонещи хартиените си корабчета, които никога не достигат.

Осъзнавам и, че за пореден път засягам тема, която погледната от висотата на изконните родни проблеми, простиращи се по цялото протежение на незавършената магистрала, свързваща ориенталското ни минало с предизвиканото европейско бъдеще, това изглежда като незначителничко проблемченценце. Като темичка, която най-много да удостоите с прибързан лайк и забравите веднага след като отново поемете по пътя на поредното си (безцелно) фейсбук скролване.

Но ще мислят ли така дузината минувачи (майка с дете, възрастна жена с кученце, няколко ученика, костюмирани младежи, тихо говорещи на английски), които минават в непосредствена близост до дупката, докато лаская бетонното й его с няколко снимки, отнели ми по-малко от минута? Ще смятат ли за незначителен проблем, за едно щракване на пръстите да клекнат насред улицата унижени и с разкървавени крайници, изкълчени глезени, охлузени ръце?

Ако имаме дори капка срам от това, че по традиция сме на челни места по негативни показатели (и на последни места по позитивни) в Европа, както и самочувствието, че сме в състояние да пристъпим по-далеч от безветреното дъно на спокойната посредственост не само на думи, трябва да се вглеждаме и в дребните дразнещи неща. Тези, които остават незабелязани и сиви покрай нас, докато препускаме нагоре-надолу по ежедневните си дела, но добиват болезнена важност в моментите, когато пропаднем или се препънем в тях.

Да се вглеждаме и да не им оставаме длъжни. А да им отвръщаме подобаващо. С ярост. Не сляпа и унищожителна, а справедлива, обоснована и градивна. Чиста като кристал и остра като бръснач.

Advertisements

Уау или мяу? Как ти се стори?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s