SAWзопол част 1: Цамбурване в шелфа

Нейде далеч в синьото безоблачно небе се носи птица, която започва да се снишава с висока скорост. Прелита ниско над морето и сянката й профучава над съдържанието, изливащо се от отходните тръби, скрити под гладката и блестяща повърхност, далеч зад шамандурите; над главите на нудистите, изгарящи под щедрите августовски лъчи; над капанчетата, където мъже и жени нагъват цаца с пържени картофи без сирене и изливат в пресъхналите си гърла безчет бири; над ниските храсти до ръба на пясъчната ивица, в които двойка младежи откриват богатствата на необятните светове, притаени под оскъдното им бельо; и така чак до Големия път с препускащите на север и на юг автомобили с още и още отпускари. Птицата преминава покрай къмпинга в горичката със смокинови дървета и чува любовния зов на женската, скрита под прохладната сянка. Завърта главата си по посока на звука и след секунда се забива като снаряд в крайпътния знак „Забранено изпреварването“. Перушината започва да се стеле като тихо, но необратимо знамение над празната бутилка с етикет „ML“, захвърлена до металния пилон.

На фона на двете слънца, задрямващи далеч отвъд знака, бутилката и двулентовия път, бавно преминава двайсетместно туристическо влакче на колела. В него, заедно с още трийсетина човека, пътува и един висок младеж, чувстващ се като сардина в лепкав сладко-кисел сос. От двете му страни нежно го притиска мека потна плът. В близост някой щедро облъчва с вчерашния си дъх на дюнери с много чесън и лук. От нечий музикален плейър се дочува веселяшко лятно парче, задаващо екзистенциалния за мнозина въпрос „Сливите ги няма, кажете къде са?“.

Името на младежа е Рен и в този ден той прекрачва прага на своята двадесет и шест годишнина. Започнал е краткото си пътуване до Кала Созопол от близкия къмпинг, където преди броени часове е разпънал новата си палатка, подарена му от колегите във фирмата. Освен няколкото остроумни, дразнещи и неразбрани от никого шеги, тя ще е единственото нещо, което той ще успее да разпъне по време на почивката си на морето. Рен никога не е отдавал особено значение на рождения си ден. Макар че няма конкретни очаквания за предстоящата вечер, тънката му усмивка загатва, че е готов да се потопи напълно в нея. И не само в нея.

Погледът му, воден от несъзнателна интуитивност, фиксира нещо шарено, поклащащо се от тавана на вагона пред него. Там, в такт с движението на влакчето, се полюшва ококорена парцалена кукла. Усмивката й е застинала в израз на отблъскваща дружелюбност. Когато влакчето намаля скорост на един от острите завои, безжизнените й очи срещат неговите. „Евтина банална играчка от бездънния Жълтай, окачена тук от човек без вкус и излишни нерви, за да се разсейват децата на дразнещите сурцани“, мисли си Рен, докато прави снимка на куклата. В това време нещо се размърдва в джоба на късите му панталони. За щастие не е чужда заблудена ръка. „Я, поредният, сетил се за мен. Добре, че имам mazebook“. Отключва очукания си мобилен телефон и съзира един от най-ценния подаръци, които някога би могъл да получи. Подарък, който заслужава да заживее в убежище по-достойно от петгодишен апарат, страдащ от технологичен Алцхаймер:

“4estit rojden den sladyr da si 6tasliv zdrav wesel obi4an i mnogo mnogo zdrawe i pari4ki. cunki”

Фани. Дълбоко хлътнала за дълбоко хлътване, тя го преследва от дълго време с настървеността и упоритостта на вълк, скрит в свинска кожа. Но безуспешно. „Толкова години минаха, а тя така и не се примири с факта, че няма никакъв шанс. Все пак си падам по жени.“

За зрънце от секундата, като 25-и кадър в телевизионна реклама, в съзнанието на Рен се стрелва образа на парцалената кукла. От усмихната й уста изригва гъст червен фонтан, докато изръмжава дума на непознат език. Рен потреперва от хладината на изреченото, все едно носещо се от дълбините на прокълнат саркофаг от сив лед. Тръска глава и установява, че всичко около него е нормално. Куклата е все така добродушно непривлекателна, но нито дава признаци, че може да говори, нито е подгизнала в червена течност. Влакчето профучава покрай самотен стопаджия.

„Чевеумра? Въобразяваш си, пич. Прекомерно си се развълнувал. Съвсем скоро като пийнеш няколко малки от големите, ти ще заговориш на гласовете. Не те на теб“. Тягостното му настроение бързо се разсейва с приближаването на крайната цел. Курортът Кала Созопол – идеалното място за подобряване на настроението и издигането на неговото добруване на пиедестал. „Един твърде нестабилен пиедестал, но на кой му пука“. Запазва съобщението на Фани и проверява телефона си за точен час. Въздишка. „Отново закъснявам. Изглежда времето е безсилно да излекува някои стари навици. Но поне учи на нови. Всеки път задобрявам в ролята си на непукистична божа кравичка“.

На няколко стотици метра от него, Дачо и Ками – негови много добри приятели от училище, които никога не играят шах, когато имат достатъчно свободно време – го чакат търпеливо. Въпреки 27-минутното закъснение. Поредното му. “Нали за това са приятелите”, скептично мисли си Дачо, “за да разбират и приемат дразнещите черти от характерите си като част от чара на всеки един, а не като нещо, за което да негодуват или да осъждат”. Ками разглежда с интерес една от сергиите в близост до спирката на влакчето. Възрастната продавачка всячески се опитва да им продаде стоката си, изложена на деца-манекени без глезени:

-Виж, чадо, каква мекота, а в същото време – колко е здрава! А? – подава блузата на Ками и я хваща мило за едната ръка.
– Да, наистина – с учтива заинтригуваност отвръща Ками.
– С тези две ръце съм я плела, да знаеш. Както всичко останало тука. Отлично качество!
– Хубави са нещата, спор няма…
– Няма, няма. Девойче, гледам, че ги харесваш, а и си добричка. Затова, на цената на една блуза, ще ти дам две!
– Благодаря ти, но нямам нужда сега.
– Момче – бабата се обръща към Дачо, докато посочва с разкривената си от артрит ръка първо блузата, след това Ками – виж как синьото й отива на очите, а бялото – на кожата. Вземи една за нея, пък другата за майка ти. Много ще се зарадва жената.
– Може би следващия път – категоричен е Дачо.
– Следващият път ще са свършили, че бързо се харчат. Пък и аз съм стара вече. Ехее, нищо не се знае. Вземете сега. Живи и здрави да сте, помогнете на една стара женица.
– Госпожо, нямаме интерес. Благодарим още веднъж. – сериозно отвръща Ками.
– Дечицата ми ще се ядосат – жената кимва към едно безкрако пластмасово дете – Не бива да ги дразните. Те така искат някой да купи дрешките им и да ги носи, носи…

Дачо вижда влакчето на Рен, хваща Ками за ръка и се разделят с продавачката без да купят нищо. Бабата ги изпраща с престорена усмивка, а сухите й устни незабележимо прошепват няколко думи. Недобри думи. Ками потърква слепоочията си, усетила предупредителния повей на зараждащата се вихрушка на главоболието. „Май трябваше да купя нещо. Малко ми стана кофти за нея“.

Влакчето спира плавно и тълпата се излива на уширението като гъст и лепкав карамел. Рен се приближава, здрависва се с приятелите си, приема поздравленията им за рождения си ден и ги повежда към близкия супермаркет, за да подсигури вечерта с течна емоция в различни цветове. Не се извинява за закъснението, макар че думите са му под езика. „Муууууу”. От магазина купува бира, джин и тоник, и се отправят към близката плажна ивица, за да отпразнуват повода.

По пътя за плажа тримата се разминават с няколко човека, влачещи се с бавна, зигзагообразна походка и кървясал поглед. Не им обръщат особено внимание. Все пак се намират в морски курорт и е нормално да срещат странни хора по улиците. „Най-малкото, че съвсем скоро и ние ще изглеждаме така. Дори и по-зле, най-вероятно”, убеждава себе си Рен, докато прави снимки на няколко восъчни свещи, с които е декорирана оградата на пръскащ се от хора ресторант за морски деликатеси. Идея си няма колко правилно ще се окаже това му убеждение часове по-късно.

По невнимание Дачо блъска един от пияниците на пътя. Непознатият се извръща към него с разширени очи, огряни от блясъка на безумието и жаждата за възмездие. Провокира го, наричайки го с груби думи. Казва нещо нелицеприятно по адрес на Ками, която се възпламенява и тръгва към него със сляпа решителност. Дачо запазва хладнокръвие и хваща здраво лявата й ръка, на която тя носи кръгъл жълт пръстен с нарисувано усмихнато лице. Прошепва нещо в ухото й, гледайки пръстена. Непознатият започва още по-силно и грубо да напада тримата с мръсните си думи. С безкрайно усилие на волята да запази сериозен и неязвителен тон, Рен обелва „Извинявай, не беше нарочно!” и му обръща гръб. Докато тримата се отдалечават, пресипнал и с неизчерпаема злоба, пияницата продъжава да сипе върху им канонадата си от непристойни епитети. През целия път до плажа Дачо не спира да стиска юмруците си до болезнено бледо. „Как можахме да сме толкова мекушави?“. За няколко безкрайни минути вратът му се схваща непоносимо.

На плажната ивица, недалеч от спокойните вълни, тримата намират самотна люлка с две седалки. Превръщат няколко грапави камъка в масичка. Дачо довлича прогнила дървена пейка, подписана на места с гуаното на морски птици.

– Знаете ли, по нашия край е прието, че ако те нацвъка птица, това ще е на късмет? – поглежда ги Ками.
– А в нашия е прието, ако птицата те нацвъка, да я поздравиш. Нейната майка също. И всичките й роднини. До девето крило – отвръща Рен в типичния си саркастичен стил, което е безспорен признак, че настроението му започва да се изстрелва във възходяща права.

Искрен, силен и с пълно сърце смях, такъв, какъвто може да е само сред истински близките хора, напушва и тримата. Тягостното настроение от преди малко се стопява като кубче лед върху прежурян от обедно слънце пясък. Чашите се пълнят, за да се изпразнят, за да се напълнят наново. Наздравиците следват една след друга. Езиците се развързват и препускат един през друг. Недалеч от тях някакъв чужденец прави фотосесия на приятелката си, която без свян и задръжки излага на показ разнородни части от щедрата си анатомия.

– При наличието на такива цици всякаква свенливост отдавна е останала в сянка – констатира Дачо.
– При такъв апарат всякакъв бюст би се показал на слънце – отвръща Ками.
– При такава компания, глътката се отваря още повече – заключава Рен и вдига чашата си за поздрав.

Три пластмасови чаши се допират глухо една в друга, докато три усти изричат в един глас „Дзън“. Два часа по-късно, след безброй повторения на ритуала с чашите и овладяването на изкуството да се пие всичко, което става за пиене, денят дръпва ципа на палатката си. Нощта влиза триумфално, придружена от цялата си свита от неподозирани ужаси, които търпеливо очакват да се развихрят на сцената.

Тримата приятели се съгласяват, че е дошло време за хапване и се връщат в града.

Край на първа част

SAWзопол досега:

I Dare you

Advertisements

Уау или мяу? Как ти се стори?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s