Срещите

С една част от хората, които всеки един от нас среща в живота си, се разминаваме като автомобили, движещи се в най-крайните ленти от насрещните платна на огромна магистрала. Профучаваме едни край други отдалеч и разменяме мимолетни погледи. Понякога. Кои са те? От къде идват, на къде отиват? Вярват ли във възможностите на утрешния ден или им е достатъчна гледката, откриваща се през прозорците на купето? Липсва ли им нещо, някой? Едва ли се замисляме. А ако го правим, е най-много до следващия завой.

Понякога пътищата ни се пресичат за кратко. Толкова, колкото трае изчакването в колоната през пиковия час или съвместното пътуване, докато дойде моментът всеки да слезе на своята спирка. Някои от тези срещи ни носят позитивни усещания – неподозирани съчетания от багри се стрелват от нищото и заблестяват с яркостта на ксенонови фарове в катранена нощ. Други срещи са тягостни като писък на гуми при рязко натискане на спирачките или клаксони, пеещи симфонии на нетолерантността. Приятни или не, такива моменти си приличат по едно нещо. Тези хора не срещаме никога повече.

Преобладаващата част от срещите ни траят за по-дълги периоди. В тези обятни и необятни пътни възли попадаме по няколко основни разклонения. Първите са предопределени. Те съществува oще преди нашата поява. Очертанията им се губят далеч в миналото, когато, вместо асфалт, е имало черни пътища, които в началото си са били тесни пътеки, които пък били родени от първите стъпки. Вторите са разклоненията на нашите нужди. Нуждите да оцеляваме; да задоволяваме първичното в природата ни; да принадлежим към определен кръг хора, група, общност; да търсим смисъл и удовлетворение в битието; да учим и да се усъвършенстваме постоянно.

Пуснете музиката и продължете да четете с нея.

Взаимността

Има един вид хора, с които преплитаме животите си неусетно. При срещите си с тях бързо усещаме полъха на нещо познато, който с времето прераства във взаимна вътрешната убеденост, че се познаваме много отдавна. Разделяли сме се за кратко, след което сме се преоткривали отново. И така безброй пъти.

С тези хора сме себе си. Разговаряме без напрежение и задръжки. Не се страхуваме да се държим като деца, защото съхраняването на необременения любопитен палавник е наше неоспоримо призвание. Споделяме подобни мисли, чувства и гледни точки. Допълваме се, но не, за да заравяме зейнали тъмни празнини във всеки от нас, а за да греем заедно, с лъчи в пъти по-силни и ярки. Не се притесняваме от моментите на мълчание, защото те, подобно на кратките паузи между туптенията на сърцето, са съществени части от симфонията на живота. Щастливи сме, когато сме заедно. Щастливи сме когато се разделяме, защото новите пътища и хоризонти са това, което най-искрено си пожелаваме. Щастливи сме, защото знаем, че един ден ще се срещнем отново.

Това са всички онези хора, с които в настоящия и предишните животи пристъпваме боси извън мрачните си леговища и с препълнен със светлина взор поглъщаме чудесата на една непозната реалност; бродим по каменисти пътеки  в търсене на тайнствени олтари, на които да пожертваме изкушенията, отклоняващи ни от пътя към себепознанието и себеосъзнаването; постоянно откриваме нови и нови пресечни точки помежду си и се убеждаваме, че случайности няма; прекарваме безкрайни часове в разговори, опиянени от силата на взаимността и искреността; мълчаливо се прегръщаме и гледаме, казвайки си повече, отколкото някога думите биха могли да предадат, стремим се да живеем истински и да даваме пример за един по-добър свят.

Всички тези хора, или по-скоро – прекрасни човешки същества, аз наричам сродни души. И сега, докато балансирам върху люшкащата се палуба, брулена от мразовития вятър на околните ледени планини, искам да се обърна към всички тях, които са наблизо и далеч.

Обичам ви.

По единствения начин, който намирам за естествен.

Безусловно.