You’re going to reap just what you sow.
You’re going to reap just what you sow.
You’re going to reap just what you sow.
You’re going to reap just what you sow.

Лу Рийд, Perfect day

Много добре помня сутринта точно преди месец.

Неделя. Часовникът се е върнал с малко назад. Спечелили сме още един час, който да пропилеем. Безоблачна светлосиня преливка се разстила в небето от край до край. Слънцето се усмихва така широко, все едно е късна пролет, а не средата на есента. На монитора пред мен има сериозно черно-бяло лице с неподвижни устни. Песента, обаче, се чува ясно. Изпълнява я човек отдавна захвърлил безпочвените илюзии от живота си. Някой, който знае как стоят нещата и какво ще се случи, но вместо да се отпусне в потока на саморазрушението, е превърнал това знание в изкуство.

Спомням си и сутринта ден по-късно.

Понеделник. Все така бездънно небе. Поредното седмично начало с нисък старт. Силният заряд от уикенда се изправя в неравна битка с реалността в стените от метал и стъкло. Регулярни проверки на фейсбук. Безцелни препускания из редове информация, която бива забравяна секунди по-късно. Някъде там, между обичайната интернет скрап, попадам на същото сериозно лице. Под него- кратък текст. Преди броени часове творецът, оставил дълбока бразда в музикалната история, композиторът, изпълнителят и китаристът Лу Рийд, е починал на 71-годишна възраст.

Смърт. И след смъртта… Милиони „разбити“ дигитални сърца. Безброй споделяния на песни. Прочувствени лични сбогувания в социални мрежи, блогове, форуми. Печални коментари, че светът е изгубил един огромен талант и музиката абсолютно-никога-вече-няма-да-бъде-същата.

Смърт. И след нея… Лицемерие. Качеството, което носим с лекота като най-удобна дреха, но за нищо на света не ще признаем, че притежаваме.

Да.
Ние сме лицемери.
Самородни.
Неизчерпаеми.
Шлифовани.
Блестящи.
Ненадминати.
Потайни.

Защото осъзнаваме какви са другите, едва когато ги изгубим.

Защото мислим, че закъснялото ни подобие на почит ще ни оправдае за всички години, в които сме се сещали за хората по между другото.

Защото като програмирани рецитираме „за мъртвия или добро, или нищо“, вярвайки си, че показваме съчувствие към онези, които до вчера сме пренебрегвали, забравяли, отбягвали, подценявали, подигравали, ненавиждали, хулели, мразели…

Лицемерни сме най-вече към себе си, защото преструвайки се на искрени, очакваме по-различно отношение към нас един ден. Денят, в който колекцията ни от провинения някак ще се изпари и ние ще станем безгрешни.