Ако съществуваше класация „Дума на годината”, за 2013 отличникът определено ще е ОСТАВКА.

Последните шест месеца изтекоха като пясък из пръсти, а този лозунг се превърна в символ на изчерпания кредит на доверие и желанието за коренна промяна на статуквото. Той отекваше по площади, в домове, в Интернет и във всеки, за който мисловната дейност не е тоалет с бутикова стойност. Но думите останаха думи. Развръзката бе отложена. За пореден път.

Наближава новата година и ако в следващите месеци, някак си, ОСТАВКА се осъществи – тогава какво? Животът няма да стане по-лесен. Нито по-добър. Или по-светъл. Ще дойде трудното, в сравнение с което последните месеци ще ни се сторят като безобиден приятелски мач.

Не се бях замислял истински върху това до онзи ден, когато…

Стана така, че с колегата бяхме по работа в софийските покрайнини – някъде на границата между Люлин и Обеля. Дойде време за обяд и отидохме в едно сравнително познато ни бистро. Докато чакахме обслужването на клиентите пред нас, хвърлих поглед наоколо – голяма табела с обедно меню, десетина маси с обядващи, хладилници с бира и безалкохолно, куп вестници – като цяло нищо особено. Слънчевите лъчи падаха под ъгъл, който закриваше лицето на едно момиче  на бара, но излагаше на показ хаотичната игра на прашинките във въздуха. И не само това. Спокойно и грациозно около момичето се рееха облачета цигарен дим. Че пушенето не е ли забранено!? – помислих си. Огледах се пак и с изненада констатирах как на част от масите също се пуши  все едно това е нещо съвсем нормално. Поръчахме и седнахме на масата в очакване на обяда. Когато сервитьорката се появи, я заговорих:

– Извинявай. Искам да те попитам нещо. Направи ми впечатление, че доста хора пушат тук. А доколкото знам има забрана. Сложили сте и знак на вратата. Защо така се получава?
– Ами…(тук почти видях празнотата, изпълваща очите й). Не знам. – обърна ми гръб и продължи да се занимава с делата си.

След като хапнахме, отидохме да довършим задачите и заговорих познатите в тамошния офис:

– Във вашето кафе прави ли ви впечатление нещо?
– Какво да ни прави впечатление?
– Предполагам, че то не е от един-два дни…
– За пушенето ли?
– Да.
– То отдавна се пуши. Винаги се е пушело.
– Вярно? И никакви проблеми?
– Е, кой да ги прави?
– …
– Полицаите са редовни. Идват на обяд.
– И нищо?
– Нищо.
– Опитах да попитам сервитьорката, но тя просто ми обърна гръб.
– …(вдигане на рамене)

Убеден съм, че такива места има и в центъра на София, и в по малките градове, има изискани, има и не чак толкова, някои се прикриват, на други не им дреме. С три думи – има ги навсякъде (ден по-късно се случих в един доста приятен ресторант в южните квартали, където димеше от всяка една маса. „Да донеса и едно пепелниче на вас?”).

Нека не оставам погрешно разбран – нямам нищо против пушенето като такова. Всеки избира в какво да вложи парите и здравето си. Обаче когато има закон за забрана на тютюнопушенето в закрити обществени места, смятам че е нормално да виждам точно това, а не дим, устремен в моето лице, дрехи, храна, дробове, кръв.

Дали бленуваната ОСТАВКА ще промени всичко това?

По никакъв начин. Забърсването на прахта от задъхващия се механизъм на българското общество дори няма да е първата крачка. А предварително условие. След което предстои адски много работа. Новото няма да дойде с подмяна, а с промяна на това, което е в нас. Не ще мръднем и крачка, ако не започнем да се опълчваме на овчия манталитет, робското съзнание, апатията, лицемерието, безочието, завистта, черногледството, егоизма, склонността да прехвърляне личната отговорност върху други.

Ако продължаваме както винаги, на мястото на недрагите ни 240 ще дойдат други 240, след което нови 240, и още 240, а ОСТАВКА ще се превръща в дума на петилетката, на десетилетието, на животите ни…

П.П.1 Току-що разбрах, че Парламентът е решил пълната забрана да си остане в сила.

П.П.2 Случайно или не, на връщане към офиса ни след случката в бистрото, по Z-Rock пуснаха: