Музиката заема съществено място в живота ми. Вкъщи, навън или в офиса; като фон или напълно под нейните вълни; за релаксиране, концентрация, изцеждане на неприятни емоции или подхранване на хубави – слушам я често и в повечето случаи – по много.

Въпреки горните факти, едва шепа са публикациите ми, посветени изцяло на конкретна композиция, група или изпълнител. Преобладаващият процент от тях са от времето, когато налагах ограничения върху раждаемостта на думите. Последно писах за Freddy Mercury, но от тогава мина повече от година. Въпреки това в блога музиката играе важна поддържаща роля. Без нея „филмите“, в които участва, ще са ми постни и незавършени. Тук няма музикална творба, попаднала просто ей така. Защото всяко парче е парче.

Поводът за горните редове е една група, която открих преди 2-3 месеца – The Living End. Бандата е от Австралия и е създадена в годината, която до ден днешен помним като най-значимата за българския футбол. За почти две десетилетия момчетата имат 4 EP-та, 6 студийни албума, 4 лайфа, две дузини сингли. Не разчитат само на стар материал и сравнително често изкарват нови неща. На тях попаднах адски…неслучайно. В края на септември бяхме на тиймбилдинг. Когато се прибрах от него, видях, че колега беше качил във facebook една панорамна снимка, която направи докато чакахме превоза за София. Надписът над нея „This is the end…my only friend“ моментално ме провокира да му напиша нещо както позитивно – че „краят е едно начало“, така и в унисон с музикалния цитат.

Понеже не ми идваше нищо повече от анорексични идеи, използвах ключовите думички в youtube и първото, което изскочи, беше песен на непознатото ми до тогава австралийско трио. Минута след като я пуснах вече знаех, че няма нужда да търся повече.

Този пост трябваше да свършва до песента и да излезе на бял свят в първите дни на октомври. Не му провървя. Седмиците се заизплъзваха като змиорки. Ноември се отличи с непостоянството си. Декември връхлетя като студено течение, за да смрази всички мисли, освен тези за отпуска, празници и пресен сняг. И ненадейно, докато отпиваме от благото дядово вино и/или боцкаме поредната сочна пържолка, Нова година захлопа на вратата.

(– Кой лопа? – Свой лопа.)

Или казано по друг начин – дойде времето, нарочено като най-подходящо за равносметки. Признавам си, че тази мода никога не съм я разбирал, затова вместо размисли за живота, които смятам, че трябва да бъдат по-често от веднъж в годината, реших да си припомня каква беше музиката за мен през изминалите 12 месеца.

Ето моята „равносметка“:

• Покрай протестите преоткрих Rage Against the Machine (албумите от 1992-1999, а Wake up нахлуваше по десетки пъти на ден);
• За втори път отидох на Spirit of Burgas (заради мястото и духа, въпреки че фестивалът направи много голяма крачка назад тази година. Стискам му палци да се изправи на крака);
• Най-после усетих магията на „Стената“ (вечен албум, неповторимо шоу, звук на космическо ниво…Съжалявам всички, които развяваха телефони и апарати, вместо да се отдадат напълно на неописуемата атмосфера);
• Попътувах, за да видя и FSB (Пловдив, Античен театър, свежи хора, студена бира, „Пак ще се прегърнем“, десетки други класики);
• Видях и чух на живо Енио Мориконе (едни от най-известните му композиции, заедно с лични ми фаворит The Ecstasy of Gold, която дори изпълни два пъти);
• Протърках от слушане саундтрака на „Плажът“ (брилянтен, култов, уникален, безвременен, освобождаващ…);
• Припомних си или открих сума изпълнителни и групи, сред които Porcupine Тree, Myrath, Beyong the Bridge, Headspace, Ramones, Serj Tankian, Daft Punk, Faithless, Avenged Sevelfold, Selah Sue, Iron Maiden, Tides from Nebula, Leftfield, Lynyrd Snynyrd, Sodom, Dream Theater…

Като гледам списъка, който със сигурност не е пълен, осъзнавам, че през изминалата година музиката беше страхотна. А тя, както написах в първото изречение, заема важно място в живота ми. Пожелавам си и догодина все така да бъде.

Сега се събудете…

…и отворете живота си за музиката.

Завинаги.