Там

Под високия хълм с красивата гледка има едно полегато парче земя, където дори след пороен дъжд кирката и лопатата справят се трудно. Макар неканени, те са чести гости по тези места.

Там се намира едно здание, което след няколко крачки потъва в коравата глинеста почва. На входа му няма врата, а мътна белезникава рамка, запълнена със съвършен мрак, затихнал в равнодушно очакване на вечността. Никой не желае да прекрачи напред. Най-много някой безразсъдно любопитен да застане до ръба хладна тъмнина и на пръсти да надникне надолу. Не ще види много. Само снопчета изгризани от мрака болнави лъчи, блещукат по дъното. И една тъмнина, запълваща съзнанието с образи, които прекършват любопитството и отпращат човека по пътя му.

Аз съм там. Стоя на прага. И влизам за незнаен път вече. Дори навън жегата камък да топи, тук нарежда студът. Той ми отпуска повърхностно дихание, което бързо изтръгва в мимолетни облачета пара. Каменните стъпалата са прекалено големи дори за моя ръст, затуй се подпирам на стената, когато прекрачвам надолу. Прашни паяжини се вплитат в косите ми. Ръцете ми изронват изсъхнали мъхове, които се стелят зад мен. Въздухът става все по-сух. Миризмите изчезват. Не след дълго съм до разпилените по пода монети. Нови и стари, чисти и мръсни, с различна форма и номинал. Стъпвам върху им, но не чува се звън. Само лепкаво триене и плисък на незамръзваща вода. Приклякам, за да измия ръце и да загреба с шепи. Оставам така за минути, сам с мислите и затоплящата се течност в длани.

Изправям се с пукане в ставите. Вдясно е вратата от дялан камък. Опирам рамо о нея и я отмествам с усилие. Влизам дълбоко приведен през ниския праг. Мракът е гъст като катран, но тук мога да видя всичко. Навътре е още по-ниско, затова приклякам на пода. Болезнено е, и хладно, но цялото ми внимание е насочено към нишата отпред.

На мраморния постамент, в своята прагълна кутийка от стъкло, лежи тя. Обвита в покой. Така малка, крехка и уязвима. Като мушица пред електрическата ярост на пролетната буря. Задържам дъха си, за да не я нараня. И сред машинното бучене иззад стените подирям със слуха си трохичка доказателство, прашинка надежда, атомче вяра дори, че още я има.

Мога само да я докосвам с топлите капки, стичащи се от дланите ми. Не мога да я прегърна. Не мога да я утеша. Не мога да направя нищо повече от вече направеното. Нямам нищо и срещу безтегловната тежест. Срещу утаената горчивина. Отнесеното от вихрушката. Пропиляното.

Не зная друго от това да бъда смирен.

Advertisements

One thought on “Там

Уау или мяу? Как ти се стори?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s