Първата от две стари истории, получили шанс  за пълнокръвен съвременен прочит.

Един ден бях по задачи в Бизнес парка и понеже работата ми изисква да върша по няколко неща паралелно* отскочих и до тамошния клон на Български пощи.

Както може би знаете, този дял от родния сектор на услугите се характеризира с къснокомунистическо обаяние, раннодемократично техническо обезпечение и неподвластни на времето лелки.

Под „лелки“ разбирай следното:

„хронично намусени и инертни пасивно-агресивни жени в късна средна възраст, култивирали първичен страх към всичко извън комфортната им зона, разпростираща се на върха на карфица“.

Макар че се намирах в един от най-големите бизнес епицентрове в България, лелките не ми се разминаха.

Вече не помня какво точно трябваше да платя в пощата, но в крайна сметка се стигна до момента с писане на фактура.

След като казах, че искам да ми се издаде такъв документ, жената зад гишето моментално подмени скалъпената си дружелюбност с искрена фрустрация от връхлитащите я танталови мъки. Изгледа ме така, все едно засилвах в лицето й ведро с ужасни вселенски несправедливости, гарнирани обилно с лимонов дресинг. Изпъшка, изохка и закърши ръце, благославяйки мислено мен и роднините ми с много полови сполуки. Изрови кочана с фактури и заби нос в една от страниците. Започна да го попълва буква по буква. След десетина минути и експертна помощ от нейни колеги, завърши фактурата и ми я подаде.

Докато наближавах входната врата, се зачетох в документа. Врата се отвори до половина, но през нея не премина нищо повече от няколко микроскопични прашинки. Сбърканото име на фирмата ме върна обратно.

Като че държах не фактура, а личната й смъртна присъда, защото се вцепенени. Очите ѝ -кални локви, в които се оглеждат връхлитащите буреносни облаци. Посочих с пръст какво не е наред, като обясних бавно и с отлична дикция как да го напише – „П“, „У“, „Б“, „Л“, „И“, „С“, „И“, „С“. Премести предпазното картонче два листа по-надолу в кочана и химикалката препусна като Юсеин Болт в плаващи пясъци. Аз бдях над гишето да не би първото „С” да се превърне в „Ц”, както и в края да думата да не избуи някое нахално „Т” (през всичките тези години параноята, че издаващите ни фактури фирми бяха сключили таен пакт постоянно да ни бъркат името, така и не ме е напускала). Този път бяха необходими само пет минути. Поблагодарих. Тя ми благодари безгласно, че си тръгвах.

Вратата нищо не каза, защото ДДС-то не беше точно.

Сметнах го пред нея, за да й докажа, че съм прав. Дръпна фактурата и припряно записа нова. Брех. Можело да се работи и бързо. Понякога слабата мотивация се компенсира със силен яд. Но почти винаги ядът води до грешки…

Този път основанието на фактурата не беше в ред.

Подадох ѝ я и зачаках отстрани търпеливо. Срещата ми с пощолелката вече навлизаше в края на първото полувреме. Не се надявах на извинения, само на скорошно прибиране в офиса с поне 100 км/ч по околовръстното и скоростно избледняващи спомени от последните минути.

Четвъртото писане се оказа успешно, но тя така отскубна листа, че почти сантиметър от него, наред с част от името на фирмата, си остана в кочана. Нямах сили за повече. Не исках и да знам тя как би го понесла. Нито произволен предмет в лицето ми, нито микроинфаркта в гърдите й бяха неща, на които бих искал да ставам свидетел.

Вратата ме изплю, а аз преглътнах с облекчение.

Голямата ми радост за деня беше, че от счетоводството приеха документа без забележки.

*едновременно