Част от работата ми изисква да контактувам с хора от различни общински институции в България. Макар че в този род организации процесите почти винаги протичат доста по-бавно, отколкото ми се иска, под една или друга форма нещата се случват. Не липсват и изненади, част от които обикновено идват в последния момент.

Наскоро имах един такъв случай със Стара Загора. В деня преди първо събитие в града получих обаждане. Търсеха ме от тамошния отдел по транспорта, за да кажат, че молбата ми за пропуски в пешеходната част на бул. Симеон Велики няма да бъде разписана. След трагичния инцидент в началото на месеца, в който бе прегазено 4-годишно дете, кметът наложил тотална забрана за влизане на автомобили в зоната. Извиниха се за неудобството, но нямало какво да направят.

В едно бяха прави – почувствах се неприятно. Не заради отказаните пропуски, а защото за пореден път в тази държава някой правеше нещо, след като непоправимото вече бе станало. Автомобилите ще бъдат ограничени – страхотно! Но защо сега – когато вече няма утеха за едно семейство, чакало рожба 15 години?

Питам защо, но не мога да разбера, както и не проумявам:

• защо фонтанът бива обезопасен, след като електричеството от оголения кабел убие млад мъж?
• защо старата сграда бива забелязана, след като стената ѝ премаже случайни минувачи?
• защо на булеварда се появяват мантинели и колчета, след като някой автомобил се вреже с убийствена скорост в чакащите на тротоара?
• защо в парка се появява осветление, след като млада жена бива изнасилена и пребита до смърт в тъмните храсти?
• защо язовирът се сдобива с табели и заграждания, след като мътните води погълнат играещите наблизо деца?
• защо експертната оценка на мината бива назначена, след като стотици кубични метри земна маса задушат работещите в галерията?
• защо, защо и защо всеки божи ден се повтаря един и същ сценарий…

Докато прикриваме с лепенки възпалените рани, вместо съзнателно да работим за тяхното предотвратяване, няма да сме здрав народ, а това, което Петко Славейков така добре описва още през 1875 година.

И ако нещо, което бихме могли да направим за отнетите, то е да не забравяме.