Втората архивна история, получила шанс за пълнокръвен съвременен прочит.

Пролог

Никога не съм го криел, казвам го и сега – роден съм под знака на скептицизма.

Съмнявам се в глухотата на жената, която оставя химикалки с картончета по седалките в междуградските автобуси. Съмнявам се в желаниетo за хляб на цигането, протягащо ръката си с нахално-умолителен поглед. Съмнявам се във всички обещания за вечно здрави стави, бързо изчезващи главоболия, 48-часова защита от изпотяване, изпрани до ослепително бяло дрехи и във виолетови крави, подчиняващи света под знака на любовта.

Мога да кажа без съмнение, че да се съмнявам е единственото нещо, в което не съм се съмнявал никога.

Сюжет

Въпреки всичко това, до ден днешен не мога да си обясня защо се поддадох толкова лесно. Може би защото наближаваше Коледа и празничната аура беше заглушила скептичната ми природа.

Спомням си, че преглеждах блога, който беше на малко повече от месец. По това време той се радваше на десетина публикации и няколко пъти по-малко посещения. Аз се радвах на ентусиазъм, който все още не беше хлътнал по суетата.

Точно тогава получих съобщение на добрата стара Нокиа. „Влез в играта на еди-кой си и спечели супер добрите неща. Изпрати СМС на 145 за начало.“ Явно тази игра вървеше в комплект с мощно антискептично поле, защото дори не се замислих да се усъмня. Кой не иска да има супер добрите неща? – рекох си и изпратих заявка.

Бум – първият въпрос дойде след секунди. Като за такъв трудността му беше от типа „Какъв е цветът на зеленото?“ Тряс – моментален отговор. Следващите съобщения играеха по същия сценарий и единственото развитие беше, че въпросите ставаха още по-тъпи. Независимо от това, всеки изпратен отговор добавяше към сметката ми по 2,40 лева. Играта можеше да продължи до безкрай. За разлика от търпението и парите ми. Захвърлих телефона на въпроса колко дни има в седмицата, напълно убеден, че давам край на безумието.

Бум. Бум. Бум. В следващите дни непрекъснато получавах съобщения да се завърна, защото супер добрите неща само мен чакали. Триех ги моментално с надеждата всеки нов СМС да ми е последен. Уви – резултатът от очакванията ми беше равен на нула. А настроението ми ставаше все по-отрицателно.

Бодилчето на черешката на тортата дойде, когото ми позвъни непознат номер. Аз обичам непознатите номера, защото зад тях може да се крият тайни обожатели. Но не ми звънеше някое гадже, а самият Орлин Горанов. Заговорих го, но той не ми отвърна нито веднъж, защото беше на запис. Господин Лети Лети Детски Спомен Жив не се вълнуваше от думите ми, а от моите СМС-и. От моите кинти. Отпратих го с червената слушалка.

Не се мина ден и друг непознат номер ме затърси. Този път беше гласът на Васил Найденов, който секнах на второто изречение. Сори, Кец, бързам. Нямам време.

Никога вече – обещах си, като изпращах последния СМС с текст „STOP“. Въпреки него, известно време не успявах да спра изпълнените със съмнение погледи, които хвърлях на телефона. А той не посмя да ме погледне нито веднъж.

Епилог

От тогава всички подобни съобщения получават секира между очите. Най-масово ме заливат разни оферти от METRO, които са ми толкова по периферията, че дори не ги трия от телефона. Но има изцепка толкова нависоко на дъното, че пред нея Марианската падина изглежда като жалка локва в задния двор на запустяла селска къща:

„Chestit praznik na bulgarskite slovo i duh! Grajdansko sdrujenie “Bulgaria bez cenzura” Vi chestiti nai-svetlia bulgarski praznik.“

Повече няма да навлизам. Просто исках да отбележа.