Превратностите на миналото

Имало едно време една халка, създадена от изпепеляващата любов между огъня и стоманата. Тя била здрава, гладка и блестяща. Най-голямата ѝ мечта била да стане част от предпазител на контролен бутон в кабината на презокеански самолет. Всеки ден гледала небесния простор през тясното прозорче в тавана и бленувала да го кръстосва нашир и надлъж в слънце, облаци, мрак. Представяла си как във важни моменти пилотът се пресяга към таблото, освобождава предпазителя, натиска бутона, самолетът се приземява успешно и всички започват да ѝ ръкопляскат за добре свършената работа.

Обаче съдбата отредила друго. Чевръсти ръце грабнали халката от кашона, който тя деляла с безброй нейни връстници, натикали я в прозрачен плик, затворили го с рязко движение и го запратили в дебрите на цветна картонена кутия. Дни и нощи халката прекарала в тъмнина. Външните сили редовно променяли разположението на кутията в пространството. Понякога това се случвало прецизно и тихо, друг път – грубо и с ругатни, които, заедно с далечните звуци на двигатели, били от малкото доказателства, че светът навън все още го има. Седмици по-късно светлината се отъркала по халката закратко – колкото да разбере, че била превърната в сувенир към нов модел автомати за сноуборд.

Това, разбира се, не била мечтата ѝ. Тогава нейната стоманена природа ѝ припомнила да бъде търпелива и силна, защото пътят към мечтите рядко е застлан със ситни стружки и машинно масло. Халката решила да приеме новата си роля с ентусиазъм и да я изиграе по най-добрия начин. Щом така било писано, първо щяла да се научи да лети по заснежените склонове на Земята, за да е готова един ден да полети във висините над нея.

Оставена в кутията под рафта със ски екипировка, тя започнала да чака. Чакала, когато високата цена на автоматите отказала първия харесал ги купувач. Чакала и когато клиентите започнали да пренебрегват автоматите, защото се появили нови и по-съвършени модели. Чакала унило през дългите топли месеци, в които магазинът бил затворен, и развълнувано, като чуела как хрупащите в снега стъпки приближавали към входната врата. Чакала до началото на един топъл безснежен декември, когато две предприемчиви ръце върнали прашните автомати в кутията и я подали на други две, по които пробягвали тръпки на вълнение.

Скоро след това непознатите ръце отворили кутията и извадили всичко навън. Оставена сама на ламинирания паркет, халката наблюдавала как ръцете прикрепят белите автомати върху очукан сноуборд. Като приключили и го изправили до стената, слънчев лъч разкрил няколко застинали в полет гарвана, нарисувани върху него. В това халката прозряла добро знамение. Уви – ръцете я взели, повъртели я от всички страни и я захвърлили в близкия шкаф. Тъмнината обгърнала мечтите ѝ за пореден път.

В шкафа халката попаднала на десетки дреболии и техните покрити с прахта на времето истории.

Най-възрастна от всички била тъмносинята алуминиева кутия, която била вдовица на отдавна изразходван и изхвърлен на боклука сладникав парфюм. Кутията непрекъснато парадирала, че именно тя и съпругът ѝ отворили пътя към мъжеството на техния собственик. Затова изисквала всички да ѝ засвидетелстват нужното уважение.

На който пропуснел да го направи, кутията изпращала братята – сребърните пръстен и ланец, за да му припомнят. Преди години двамата преживели звездния си миг на абитуриентския бал на собственика им и още на следващия ден били забравени. Алтернативите пред тях били две – или да се задомят или да тръгнат по лош път. В крайна сметка го ударили на ергенлък с разпръснатите из шкафа едри и дребни монети. Забъркали се с дузина неблагородни кламери, кабърчета и безпасни игли и правели поразии наоколо.

Всеки от братята вършел това със скрита и неизречена пред никого надежда, че ще привлече вниманието на ластичката за коса. Някога тя принадлежала на скъп за собственика им човек. След като нежният аромат на коса изветрял от нея, спомен за миналото пазел единствено заплетеният кестеняв косъм, който ластичката зорко пазела в себе си. Обвита в мълчание, тя прекарвала по-голямата част от времето си до онази дървена стена, която понякога се открехвала за съвсем кратко. Сякаш се молела на ръката да я забележи, за да я отнесе на място, където отново ще бъде желана и обичана.

Освен ластичката, там, в хаоса от стари билети за влакове и музикални концерти, се навъртало и едно прокъсано плетено топче, пълно с парченца пластмаса. В миналото то било предпочитан начин за игра, но след като се появили новите електронни забавления, било оставено настрана. Разклатено от мъка и безбройните ритници на младежите с изтъркани кецове, умът на топчето бързо се помрачил. „Ааааз летя, ааааз летя, аз летяяяя, аз летя над прашните площади…“ – си тананикало то с присъщия на лудите неуморим ентусиазъм.

Останалите вещи избягвали предната част на шкафа, поради свръхестествения си страх от собственика. Още била прясна историята за компактдисковете с музика, филми и игри, които дълго време живеели със самочувствие, че са недосегаеми, защото били многобройни и със завидна памет. В един неочакван момент ръката събрала всички кутии с ужасени умници и повече никой никога не ги видял.

След като прекарала известно време из шкафа, халката избрала да остане именно в предната му част. Облегната върху картонена картичка с изобразена торта и надпис „29“, тя започнала да губи вяра. Единствено бръщолевенето на безумеца поддържало тлеещата искра на надеждата, че някога мракът ще се разсее и тя най-после ще полети.

И така минавало времето до деня, когато невъобразима сила изтръгнала шкафа от мястото му. Вещите били разпилени из стаята, а много от тях – яростно разкъсани и изпочупени. Халката попаднала под близкото легло и останала далеч от трясъците и виковете. Суматохата затихнала не след дълго и две очи надникнали под леглото. Дълги топли пръсти взели внимателно халката, отърсили я от прахта и за неин ужас започнали да я разчекват. Образи на гръмотевични небеса, заяждащи контролни бутони и изкривени от ужас лица понесли халката стремглаво надолу към бездна от болка и горчивина.

Но това не бил краят. Когато всичко преминало, халката видяла, че на нея били поставени два ключа. По-малкият от тях надълго и широко се представил като ключ за входната врата на жилищен блок. По-големият бил пестелив в обясненията, но се разбрало, че е отговорен за входната врата на двустайно жилище. За малкия било голяма обида да стои на едно място с интроверт като ключа за апартамент на седмия етаж. Другият, от своя страна, бил недоволен, че трябва да дели обща халка с някакъв партерен клюкар и перко. Техните препирни кой е по-важен за собственика им били постоянни. Този за апартамента твърдял, че е ключът към домашния уют, а партерният – ключът към големия широк свят. Споровете им винаги завършвали със скандали и всеки от тях тръгвал в противоположни посоки по халката. Но нали тя била кръгла и много скоро двамата пак се срещали. След това продължавали да се карат, разделяли се и се срещали отново. Халката била безпристрастна, но ги държала здраво в хватката си.

Накрая ключовете се изморили от вечните караници и си дали сметка, че и двамата са еднакво значими, защото са част от едно цяло. С търпението си халката успяла да ги помири и обедини. Тя приела призванието си и стоически крепяла съюза между двата ключа. Това ѝ носело удовлетворение и усещане за значимост, въпреки че мечтата ѝ да полети така и не се сбъднала.

Следва продължение